Р
Е Ш Е
Н И Е
№……………../……..07.2020
г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети юни
през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СИМЕОН СТОЙЧЕВ
мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 8333 по
описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С
решение № 70843 от 20.03.2019 г.,
постановено по гр.д. № 36098/2015 г. на СРС, 50 състав, е признато за
установено по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 232,
ал. 2 от ЗЗД, че за Ж.М.С. съществува парично вземане по отношение на М. В. П.,
за главница от общо 1282,41 лева, представляваща разходи, свързани с ползване
на апартамент 13, находящ се в гр. София, ж.к. *******по договор за наем от
2009г., от които 153,89лв. за електрическа енергия за периода м.04-м.07.2014г.,
908,10 лв. за топлинна енергия
за м.01.2011-м.04.2013г. и 220,42 лв. за студена вода за периода м.06.2013-м.07.2014г.;
ведно със законната лихва върху главницата от 09.03.2015г до изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр.д. № 12148/2015 г. по описа на СРС. Със същото решение
са отхвърлени предявените искове от Ж.М.С. против М. В. П., с правно основание
чл. 422, ал. 1, вр. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и чл. 233, ал. 1, пр. П ЗЗД за
признаване за установено, че М. В. П. дължи на Ж.М.С., по договор за наем от
2009г. за апартамент 13, находящ се в гр. София, ж.к. *******както следва: над
сумата от общо 1282,41 лева до пълния предявен размер от общо 1566,02лв. за
главница, представляваща разходи, свързани с ползване на ап. 13, а именно:
разликата над 153,89лв. до претендираните 196,20 лв. за електрическа енергия за
периода м.04-м.07.2014г., за разликата над 908,10 лв. до претендираните
1149,40лв. за топлинна енергия за м.01.2011- м.04.2013г.; както и за сумата от
200,00лв. за стойност на счупен матрак, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.д. № 12148/2015 г. по
описа на СРС. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и относно
разноските, като е осъдил М. В. П. да
заплати на Ж.М.С. на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, сумата от 605,52 лева -
съдебни разноски по компенсация , и в полза на
бюджета на съдебната власт и по
сметка на Софийски районен съд, на основание чл. 77 от ГПК, сумата от 150,00
лева -възнаграждение за вещо лице по СГЕ, както и 5,00 лева- държавна такса при
служебно издаване на изпълнителен лист.
Решението е обжалвано от ответната страна М. В. П. чрез пълномощник адв.Е.Й., в частите, в които исковете са
били уважени /според направеното уточнение пред въззивния съд в откритото
съдебно заседание на 05.06.2020 г./ с оплаквания за неправилност поради нарушение
на материалния и процесуалния закон, също и необоснованост при преценка на
доказателствата. Оспорва да дължи сумата за претендираните консумативни разходи
поради липсата на доказателства за тяхната дължимост, изискуемост, а и такива
за заплащането им от ищцата, в който смисъл навежда и довод за липсата на
прекъсване на ел.захранването в имота, сочещо че дължимите суми за ел-.енергия
са били платени. Оспорва договорът за наем да е бил продължен след първоначалния
срок от 1 година, в която насока оспорва събраните по делото доказателства да
установяват, вкл. и показанията на свидетелите-синове на ищцата, че ответницата
е продължила да поимота до края на претендирания в исковата молба период. Моли решението да се отмени в обжалваните
части, и исковете да се отхвърлят изцяло, претендира разноски.
Въззиваемата страна –
ищец Ж.М.С. с писмен отговор
оспорва въззивната жалба чрез адв.М.З.. Оспорва между страните да е имало
уговорка наемателят да не заплаща консумативните разходи, при което ги дължи по
силата на чл. 232, ал 2 от ЗЗД, а и не е доказала ответната страна тя да е
заплащала дължимите консумативни разходи по жилището. Намира, че след като
събраните по делото доказателства-писмени, гласни, и почеркова експертиза
установяват, че ответницата е ползвала имота в определени периоди от време, то
се предполага, че го е ползвала и за времето между тях, съгласно чл.83 от ЗС. Моли
решението да се потвърди в обжалваните части, претендира разноски.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция, като
съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, а в обжлаваните части и допустимо, тъй като има съдържанието по
чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба
претенции.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният
съд е сезиран с искове за установяване
задължения на наемател по наемен договор, обвързващ страните в период 2009 г.
-м.07.2014 г., и които произтичат от задължения за консумативните разходи по
ползването на имота- за топлинна енергия, за ел.енергия и за вода, съгласно
чл.2332, ал.2 от ЗЗД.
Първоинстанционният съд е приел, въз основа на анализ на събраните по
делото доказателства, че наемният договор е обвързвал страните за посочения от
ищцата период, че за ползването на жилището ответницата като наемател, дължи на
ищцата изцяло претендирания размер на сумата за потребена вода, и частично- за
потребена топлинна енергия и ел.енергия за посочените в решението периоди и
размери. Изложените в обжалваното решение констатации и правни изводи за основателност
на предявените искове в обжлаваните части, въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към
мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно да ги повтаря, при
преценка на същия доказателствен материал, като този, събран пред
първоинстанционния съд.
В допълнение и по
повод оплакванията с жалбата, се отбелязва и следното:
Не се установи при
извършената проверка за правилност нарушение на императивни материално-правни
норми. Спорният за страните въпрос,
пренесен и ред въззивния съд, е относно момента на прекратяване на наемния
договор. Събраните по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност,
водят до извод, че ползването на наетото жилище е осъществявано от ответницата
в периода от 2009 г. и до края на м.07.2014 г. Ответницата, която носи
доказателствената тежест , не доказа, нито че срокът на наемния договор е бил 1
година от 2009 г., нито че е напуснала жилището преди края на м.07.2014 г. Приетата
и неоспорена съдебно-почеркова експертиза сочи, че ответницата е полагала
подписи в домовата книга на етажната собственост на сградата, в която е
процесното жилище, предмет на наемния договор, в различни месеци, с начало
м.04.2011г. и край м.04.2014 г., за платени задължения към етажната собственост
за разходи за общите части на сградата. Тези нейни подписи съдът приема като признание
на ответницата за ползване на процесното жилището в периода м.04.2011г. -м.04.2014
г., вкл. и от 2009 г. по признание на
ответницата с отговора на исковата молба, а по отношение периода м.05-м.07.2014
г. приема, че ползването се установява от удостоверението за регистриране на
ответницата на адреса на процесното жилище в периода м.10.201-31.07.2014 г.,
доколкото самата ответница не установи по делото да е напуснала жилището след
м.04.2014 г. Макар само по себе си регистрирането на постоянен/настоящ адрес да
не е абсолютно доказателство за ползване на жилището, то съдът цени приетото
удостоверение за това заедно с другите събрани доказателства - почеркова
експертиза, домова книга, и показанията на свидетелите, че ползването е
продължило от ответницата именно до края на м.07.2014 г. Установеното ползване
в различни моменти води до извод за ползване от ответницата на наетото жилище и
в периодите между тях съгласно презумпцията по чл.83 от ЗС, която не е оборена
по делото. В случая установяване на момента на връщане на наетия имот от
наемателя на наемодателя е допустимо да става със свидетелски показания, като
евентуалната заинтересованост на свидетелите поради роднинството им с ищцата,
не може да е причина техните показания да бъдат игнорирани от съда, ако се
установи в процеса, при преценка и на другите събрани по делото доказателства,
че свидетелят е пряк очевидец на случката, и че вярно е възприел фактите и
добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. (в този смисъл и в редица
решения на ВКС по правилното прилагане на процесуалния закон при обсъждане на
свидетелските показания, напр. решение № 312 от 11.01.2018 г. по гр. д. №
191/2017 г., ІV г. о. на ВКС, решение №
700 от 28.10.2010 г. по гр. дело № 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 194 от
02.07.2012 г. по гр. дело № 92/2012 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 24 от
28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о.; решение № 570 от
06.11.2009 г. по гр. дело № 4112/2008 г. на ВКС, ІІ г.о и решение № 800
от22.03.2011 г. по гр. дело № 776/2009 г. на ВКС, ІV г.о.). Показанията на
свидетелите-синове на ищцата, не противоречат на другите събрани по делото такива, сочещи, че ползването е
продължило до края на м.07.2014 г. Ето защо въззивният съд приема, че наемният
договор е съществувал в периода 2009 г.- м.07.2014 г., поради липсата на
доказателства, които да сочат на прекратяването му в по-ранен момент.
За времето на
действие на наемния договор наемателят дължи заплащане на всички разходи по
нормалното ползване на наетата вещ, вкл. и т.нар. консумативни разходи по
жилището като такива за ел.енергия ,топлинна енергия и вода, съгласно чл.232,
ал.2 от ЗЗД. Това са задължения на наемателя към наемодателя, и тяхната
дължимост е по силата на наемния договор. Ето защо без значение за дължимостта
им в случая е дали самата ищца като наемодател е заплатила стойността на тези
консумативни разходи към трети лица-доставчици. Заплащането им от ищцата като
задължено лице към третите лица-доставчици, ако е направено, е изпълнение на
чуждо задължение-това на наемателя, при което наемодателят има право да ги търси от наемателя по силата
на наемния договор. Приетата по делото ССчЕ не е оспорена, от нея се
установява, че дължимите за исковия
период суми към ЧЕЗ и Софийска вода са и платени, за тези към „Топлофикация
София е сключено споразумение с ищцата за разсрочено плащане/прието е по делото
това споразумение/, ето защо оплакването по въззивната жалба за липсата на
прекъсване на ел.захранване на жилището се явява неоснователно. Ответницата
като наемател не е ангажирала по делото доказателства по смисъла на чл.77 от ЗЗД-вносни документи, разписки и др., че тя самата е заплатила търсените от нея
консумативни разходи към третите лица-доставчици, при което дължи тяхното
заплащане на ищцата по силата на наемния договор в размерите, за които исковете
са уважени. При определяне на дължимите стойности вещото лице по ССчЕ е
работило по представени писмени доказателства и по данните от счетоводството на
третите лица-доставчици, при определяне
вна размера на дължимите суми за процесния период. Процесуалният представител
на ответника излага възражения с жалбата единствено с довод, че същото е
изготвено въз основа на документи от частен характер, но своевременно не е
изложил конкретни възражения относно размера на посочените в заключението суми,
нито е ангажирал доказателства, чрез които да се опровергава дължимостта на
сумите за консумативи. А и писмени документи, макар и частни такива, за сумите
за топлинна енергия и вода са представени още с исковата молба. Не се излагат
конкретни допуснати от СРС нарушения на процесуалните правила и не се поддържа
повторно искане за допускане на експертиза за установяване действителния размер
на задълженията към третите лица-доставчици, поради което възраженията на
въззивника, че консумативните разходи са разпределени неправилно са останали
недоказани.С въззивната жалба ответната страна е поискана доказателства,
свързани с експертиза за установяване какви суми са останали дължими/неплатени
на третите лица-доставчици/ към подаване на исковата молба, и дали ищцата е
заплащала и кои суми, които факти, съобразно изложеното по-горе, нямат
отношение към задължението на наемателя към наемодателя по чл.232, ал.2 от ЗЗД
за консумативните разходи, и въззивният съд не е допуснал повторен разпит на
вещото лице за тях. Предвид гореизложеното, въззивният съд споделя извода на
СРС, че общият установен размер на задължението на ответницата към ищцата за
консумативни разходи е за тези, за които исковете са уважени по размер и по
период.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваните
части следва да се потвърди, вкл. и в частта за разноските, определени според изхода
на спора.
По разноските за въззивното производството: С оглед изхода на спора, направените от
въззивника-ответник разноски остават в
негова тежест. Въззиваемата страна-ищец е направила 350 лв. разноски за
адвокат, които насрещната страна следва да му заплати, предвид и липсата на възражение по чл.78,
ал.5 от ГПК.
Предвид цената на
исковете - под 5000лв., решението няма да подлежи на касационно обжалване.
Воден
от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 70843 от 20.03.2019
г., постановено по гр.д. № 36098/2015 г. на СРС, 50 състав, в обжалваните части, в които
исковете по чл.422 от ГПК са били уважени, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА М. В. П., ЕГН **********,
адрес *** *******, вх.*******да заплати на Ж.М.С., ЕГН **********, адрес ***,
на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, сумата от 350 лева разноски за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.