№ 110
гр. Варна, 20.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
седми юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Павлина Г. Димитрова
Членове:Росица Ант. Тончева
Десислава Ст. Сапунджиева
при участието на секретаря Петранка Ал. Паскалева
в присъствието на прокурора М. Н. Г.
като разгледа докладваното от Росица Ант. Тончева Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20233000600153 по описа за 2023 година
, при произнасянето взе предвид следното:
Въззивното производство е по реда на глава двадесет и първа от
НПК. Образувано е по протест и въззивни жалби срещу справедливостта на
присъда №15/29.03.2023 година, постановена от състав на Окръжен съд-
Варна по НОХД №267/2023 година, с която подс.М. Д. К. е признат за
виновен в извършване на престъпление по чл.124, ал.1, пр.2 от НК, осъден е
на две години лишаване от свобода в условията на отложено изпълнение за
четири години, в негова тежест са възложени три граждански иска от по
80000лв ведно със законните лихви от датата на увреждането, осъден е също
за разноски по делото и държавна такса.
Протестът и въззивните жалби на поверениците на частните
обвинители еднопосочно атакуват присъдата като несправедлива с доводи, че
наложеното наказание не е определено при спазване на всички изисквания за
неговата индивидуализация – надценени са липсата на съдимост и добрите
характеристични данни за дееца, същевременно са подценени високата
обществена опасност на деянието в значението й на лична характеристика на
подсъдимия и относимите към тази характеристика бездействие на К. да
окаже помощ на пострадалия и напускане на местопроизшествието, които в
комплекс, според сезиращите процесуални документи, изискват увеличаване
на наказанието и отмяна приложението на чл.66 от НК. Въззивните жалби на
поверениците атакуват справедливостта на присъдата и в гражданско-
1
осъдителната й част, с доводи за нарушение на чл.52 от ЗЗД, вследствие
недооценяване от страна на окръжния съд на дълбоките емоционални травми,
преживени от съпругата и децата на пострадалия, докато полагали грижи за
родственика си в състоянието му на кома след деянието. Искането към
настоящата инстанция е за уважаване в цялост на паричните претенции за
неимуществени вреди от деликта.
По съществото на делото протестът се поддържа само по отношение
отмяната на чл.66 от НК, в речите на поверениците се преповтарят
аргументите от въззивните жалби, частните обвинители и граждански ищци
П. и С. се присъединяват към становищата на упълномощените си адвокати.
Защитната реч на адв.Д. ангажира позиция за правилност на
първоинстанционния съдебен акт. Пледиращият припомня, че до
деятелността не би се стигнало, ако пострадалият не бе предприел
изключително неадекватно и нападателно поведение в продължителен период
от време спрямо подсъдимия и спътниците му, подчертава цялостното
съдействие на подзащитния си за разкриване на обективната истина,
анализира личността на подс.К. само в положителен контекст, предвид
добрите характеристични данни и изградените трудови навици у лицето. По
отношение справедливостта на присъдата в гражданско-осъдителна й част,
адв.Д. се солидаризира с доводите на окръжния съд, сред които присъства
аргумент за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалия.
В лична защита подсъдимият изразява съжаление, подчертава, че
никога не е правил скандали и с никой не е имал проблеми. В последната си
дума моли първоинстанционната присъда да бъде потвърдена.
Въззивният състав, в пределите на проверката по чл.314, ал.1 от НПК,
приема следното:
Производството пред окръжния съд се развива по реда на чл.371, т.2 от
НПК, при заявено от подс.К. признание на фактите, изложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт. Съдът е държал определение по
чл.372, ал.4 от НПК, с което приел, че самопризнанието на дееца се подкрепя
от събраните в досъдебното производство доказателства, обявявайки че при
постановяване на присъдата ще ползва това самопризнание без да събира
доказателства за фактическите положения на обвинителния акт. Според
чл.373, ал.3 от НПК, при постановяване на присъдата съдът се позовава на
направеното самопризнание и доказателствата от досъдебното производство,
които го подкрепят, т.е. съдът е освободен само от задължението лично да
събира и проверява доказателства по очертания с обвинителния акт предмет
на доказване, но не и от ангажимента си по чл.107, ал.5 от НПК за внимателна
проверка на всички събрани по делото фактически данни и по чл.305, ал.3 от
НПК относно съдържанието на мотивите при наличие на противоречия между
доказателствените материали. Самопризнанието на подсъдимия не
освобождава съда от тези му задължения, тъй като чл.116 от НПК въвежда
2
забрана присъдата да се основава само и единствено на такъв доказателствен
източник.
Следвайки законовите положения, въззивният състав счита, че
контролираната присъда е постановена в нарушение на чл.14, чл.107, ал.5 и
чл.305, ал.3 от НПК, т.к. първоинстанционният съд не е извършил обективен
и цялостен анализ на доказателствата и техните източници, вследствие на
което въззивната инстанция не е в състояние да осъществи проверка на
правилността на обжалвания съдебен акт, защото липсват фактически и
правни аргументи, през които да се проследи волята за взетото решение. В
мотивите си контролираната инстанция се е позовала чрез механично
изброяване на събрания в досъдебното производство доказателствен
материал, който подход не отговаря на изискването по чл.107, ал.5 от НПК и
препятства проследяване на вътрешното убеждение по чл.372, ал.4 от НПК –
дължима преценка, която според указанията в т.4 от ТР 1-2009-ОСНК, трябва
да завърши с позитивна констатация, че приобщените от досъдебното
производство доказателства са достатъчни за установяване по един несъмнен
начин на фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт и
признати от подсъдимото лице. Следователно, съдът дължи анализ на всички
доказателства, включително и на тези, които не подкрепят самопризнанието
на подсъдимия и които противоречат на други фактически данни, като по този
начин би се постигнало удовлетворяване на стандартите по чл.305, ал.3 от
НПК.
Например, в случая не става ясно дали съдът дава вяра или не на
показанията на св.св.С.Д. (т.1, л.27), К.К. (т.1, л.28), К.С. (т.1, л.29), О.А. (т.1,
л.30) и обясненията на подсъдимия (т.1, л.15), сочещи че на инкриминираната
дата пострадалият П. безпричинно проявил агресивно поведение спрямо тях -
карал застрашително зад автомобила им, засичал ги, биел рязко спирачки,
правил опити за изпреварване при забранителна маркировка, спрял на
крайпътна бензиностанция, откъдето отправил заплашителни жестове към
мъжете в опит да ги принуди да преустановят движението си, после ги
преследвал в града до мястото на деянието, реализирайки вербално и
физическо нападение. Извън съобразителния контекст на мотивите са
останали и две съдебни експертизи - фоноскопна и видео-техническа
експертиза (т.1, л.73 и т.2, л.21), от чието съдържание става ясно, че предмет
на изследване е мобилен телефон „Huawey“ с Имеи1:7863184049427816 и
Имеи2:863184049447822 и диск „Fiestа“ с 1бр. видеофайл във формат mp4 със
запис от 10.08.2021 година в 20.31ч. Изводите им категорично имат
отношение към въпросите по чл.301, т.1 от НПК, макар на този етап
окончателни фактически и правни заключения на тяхно основание да не
могат да бъдат правени, защото за доказателствения процес не е проследим
способът на приобщаването на изследваните носители на данни. Засега само
може да се предполага - на основание обясненията на подсъдимия (т.1,
л.15гр.), че обект на експертизите е видеозапис на движението на пострадалия
зад л.а.“Фолксватен голф“, направен с неговия мобилен телефон, без обаче
3
доказателствената съвкупност да дава отговор по какъв процесуален ред този
носител на следи от деянието е бил приет към фактическата основа по делото.
Аналогично е положението с обекта на фоноскопната експертиза в т.2 от
досъдебното производство, към който обект отношение няма протокол за
доброволно предаване в т.1, л.102 от делото.
За въззивния състав не става ясно на кои доказателствени източници
окръжният съд основава фактическото приемане на положение, че
пострадалият В.П. застигнал л.а.“Фолксавегн голф“ (управляван от св.К.), за
да се скара с водача. Данни за това обстоятелство се откриват в показанията
на очевидците – св.св.Ж. (т.1, л.25), Г. (т.1, л.26), С.Д. (т.1, л.27), К.К. (т.1,
л.28), К.С. (т.1, л.29), О.А. (т.1, л.30), в обясненията на подсъдимия и във
видеозаписи, изследвани с помощта на способа по чл.144 от НПК (т.1, л.81,
л.89) – всички доказателствени източници еднопосочно установяват, че
пострадалият спрял рязко с шум на спирачки, слязъл от колата с викове и се
насочил, крещейки към водача на л.а.“Фолксваген“, после бутнал в гърдите
друг мъж от преследвания автомобил - св.О.А. и предприел действия към
второ физическо въздействие, на което подсъдимият реагирал с удар с юмрук
в лицето на П.. Окръжният съд, освен че не е обмислил доказателствените
източници от гледна точка обосноваността на самопризнанието на
подсъдимия, не е дал и дължимата оценка на цялостната деятелност на
пострадалия – съставлява ли тя непосредствено общественоопасно и
противоправно нападение по см. на т.2, 3 и 4 от ППлВС-12-1973. Подобна
оценка е абсолютно дължима от гледна точка на последователността на
обективните прояви на пострадалия и подсъдимия – В.П. застрашава и
преследва подсъдимия и приятелите му, проявява вербална агресия, после
бута св.О.А. (лицето дори не е шофьор на преследвания от пострадалия лек
автомобил, което фактическо положение също би следвало да намери място в
оценъчния процес) и при замахването за ново физическо въздействие (т.1,
л.30), подсъдимият се намесва и нанася удар с юмрук в лицето на
пострадалия. Както е известно от т.6 на цитираното постановление,
неизбежната отбрана е упражняване право на защита, при която нападнатият
или други граждани могат да причинят вреди на нападателя с цел защита и
отблъскване на нападението, което поставя необходимост в процесния казус
да се даде обоснован фактически отговор дали подсъдимият се е намирал в
състояние на неизбежна отбрана, съответно превишил ли е пределите на
същата.
В мотивите към присъдата се набелязва съществено противоречие
между самопризнанието по чл.371, т.2 от НПК и доказателствената основа и
по други съставомерни обстоятелства - относно телесните повреди и
причинния процес към леталната последица. Окръжният съд приема, че с
удара с юмрук, подсъдимият причинил на пострадалия фрактура на дясна
зигоматична дъга, без да е ясно как доказателствено се обосновава
фактическото обстоятелство. По него, в разрез с изискването по чл.144, ал.2,
т.2 от НПК, изобщо не е назначавана експертиза, а точно от вида на
4
конкретната травма – по чл.128, чл.129 или чл.130 от НК, зависи
квалификацията на убийството при смесена вина. Това е така, защото
констатираната ЧМТ и настъпилите усложнения от нея, довели до смъртта на
В.П. на 26.11.2021 година, е резултат от падането на пострадалия назад и от
удара на главата в подлежаща настилка, като тази травма очевидно не може
да бъде причинена от удар с юмрук.
Наличието на очертаните противоречия между събраните
доказателствени материали и признатите от подсъдимия обстоятелства на
обвинението изобщо не са били анализирани и обсъждани от окръжния съд,
което съставлява фактическа липса на мотиви. Този дефицит не би могъл да
се компенсира с изложените съображения в настоящето решение, доколкото
липсата на мотиви винаги е съществено процесуално нарушение. С тези
доводи се констатира отменително основание по чл.335, ал.2 вр. чл.348, ал.3,
т.2 от НПК, тъй като въззивният съд не може да замести липсващите мотиви
на първоинстанционния съд.
Отделно от казаното, настоящият въззивен състав счита, че изначално
решението на окръжния съд да проведе диференцирано съдебно следствие по
чл.371, т.2 от НПК е незаконосъобразно. Както е изведено по пътя на
тълкувателната практика на ОСНК, провеждането на съкратено съдебно
следствие е правна възможност, чиято реализация зависи изцяло от съда – той
има задължение да прецени дали целите на наказателния процес са
постижими с диференцираната процедура, без да се прави компромис с
обективната истина. Тази процедура не би могла да бъде приложена, ако дори
и част от обвинителните факти са доказателствено необезпечени или
необхванати от събрания на досъдебното производство противоречив
доказателствен материал, включително и ако се създават сериозни съмнения в
съставомерните признаци на инкриминираното деяние, каквото проявление
бележи предметният казус. В принципен план, подобни съмнения биха
изисквали разглеждане на делото по общия ред - при съблюдаване на
предписанията по чл.чл.13, 14 и 107 от НПК и указанията от ТР 1-2009-
ОСНК, че: 1) до осъждане на подсъдимия не може да се достигне само въз
основа на неговото самопризнание и 2) съдът е длъжен да разкрие
обективната истина по делото.
В настоящия случай се набелязва и нарушение в официалното начало,
доколкото при пасивна позиция на страните по чл.248, ал.1, т.3 от НПК съдът
е бил длъжен служебно да констатира допуснато в досъдебното производство
съществено нарушение на процесуалните правила, ограничило правото на
защита на подсъдимия и пострадалите. Обвинителният акт по отношение на
подсъдимия К., с който е повдигнато обвинение за престъпление по чл.124,
ал.1, пр.2 от НК, не може да изпълни главното си предназначение - да
формулира така обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна
точка на извършеното престъпление и участието на дееца в него, като по този
начин да постави основните рамки на процеса на доказване и да гарантира
законосъобразно осъществяване на правото на защита на обвиненото лице и
5
на пострадалите от деянието. В обвинителния акт на ОП-Варна веднъж се
открива съществена непълнота относно съставомерен признак на деянието –
умишлено нанесената телесна повреда, както и противоречие по същото
положение между обстоятелствената част на обвинението и диспозитива (във
фактическата част на обвинителния акт фрактурата на зигоматичата дъга е
обоснована като умишлената телесна повреда, а ЧМТ – като междинен
непредпазлив резултат към смъртта, докато в диспозитива същата тази
непредпазлива телесна повреда изпълва обективния състав като умишлена),
които непълноти и противоречия злепоставят правото на защита на
посочените процесуални субекти.
Изводът за наличие на процесуално нарушение от категорията на
абсолютните по чл.348, ал.3, т.2, пр.1 от НПК обезсмисля ангажирането на
съображения по справедливостта на присъдата в гражданско-осъдителната й
част.
Предвид изложеното и на основание чл.335, ал.2 от НПК, Варненският
апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ присъда №15/29.03.2023 година, постановена от състав на
Окръжен съд-Варна по НОХД №267/2023 година и връща делото за ново
разглеждане от друг съдебен състав на първоинстанционния съд от стадия на
разпоредителното заседание.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6