№ 11832
гр. София, 18.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА ЕНЧ. КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА ЕНЧ. КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20241110156731 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на В. Н. Х. срещу „...“ ООД, с която са предявени
искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, ал. 1, предл. първо, второ и трето ЗЗД за
признаване на установено в отношенията между страните, че сключеният между тях
Договор за потребителски кредит № 898068/21.07.2023 г. е нищожен, евентуално, че
клаузата на чл. 11, ал. 2 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка е нищожна.
В исковата молба се твърди, че на 21.07.2023 г. между В. Х., като заемополучател
и „..." ООД, като заемодател е сключен Договор за потребителски заем № 898068, като
размерът на заема е 1000 лева с краен срок за погасяване 17.11.2023 г. За
предоставения кредит заемополучателят дължал възнаградителна лихва в размер на
44,5 % годишно, като в чл. 3, т. 5 от договора бил посочен годишен процент на
разходите /ГПР/ в размер на 56,7 %. Съгласно чл. 3 от договора заемът следвало да
бъде върнат на 17 седмични вноски с падеж петък, от които 3 вноски по 8,65 лева и 14
вноски по 76,15 лева. В чл. 5.1 от договора било посочено, че в срок от три дни от
сключването му кредитът следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или
поръчители, като при един поръчител същият следва да получава възнаграждение в
размер поне на 7 минимални работни заплати, а при двама - поне 4; поръчителите да
не са кредитополучатели или поръчители по договори, сключени със заемодателя;
поръчителят да няма задължения с рейтинг различен от „редовен" в ЦКР, включително
по погасени задължения; поръчителят да представи служебна бележка или друг
документ за размера на получаваните трудови доходи. Съгласно чл. 11, ал. 2 от
договора, при неизпълнение на условията по чл. 5 се дължала фиксирана неустойка в
размер на 437,95 лева. Поддържа, че въпреки формално дадената възможност на
кредитополучателя да осигури обезпечение в тридневния срок, още със сключването
на договора му е начислена неустойката в размер на 437,95 лева и е включена в
погасителния план още от самото начало, като е посочено, че погасителната вноска се
изменя в размер на 90 лева, а общото задължение ще бъде в размер на 1530 лева.
Развива аргументи за нищожност на договора поради това, че с уговорената неустойка
се цели да се заобиколи изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК за максимално допустимия
1
размер на ГПР, както и поради това, че съдържа уговорка за неустойка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на двете страни по договора.
В тази връзка поддържа, че посоченият в договора ГПР е погрешно посочен, като с
включването на неустойката същият е различен и се равнява на близо 1302.91 %
Поддържа, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
и е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на свое задължение да заплати необосновано висока
неустойка. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „...“ ООД е подал писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Поддържа, че
договорът за потребителски кредит не е недействителен, а на основание чл. 26, ал. 4
ЗЗД евентуална нищожност на клаузата за неустойка не би довела до нищожност на
целия договор. Излага подробни аргументи, че уговорената неустойка не е включена и
не следва да бъде включвана в ГПР, както и че не е налице неравноправност на
уговорените в договора клаузи по смисъла на ЗЗП. Излага твърдения, че в периода
2022 г. – 2023 г. ищецът е сключил с ответното дружество общо шест договора за
потребителски кредит, предвиждащи заплащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита, поради което клаузите по договора следва да се считат за
индивидуално уговорени. По изложените съображения отправя искане за отхвърляне
на предявените искове. Претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно съединени искове – главен иск с правна квалификация
чл.22 ЗПК вр. чл. 11, т. 10, вр. чл.26, ал.1, пр. 1 ЗЗД поради противоречие със закона,
при евентуалност –чл.22 ЗПК, вр. чл. 11, т. 10 и чл. 19, ал.4 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2
ЗЗД и при евентуалност - чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД.
Ищецът носи доказателствената тежест да установи при условията на пълно и
главно доказване следните обстоятелства: сключването на договора за заем със
соченото в исковата молба съдържание, че същият, респективно клаузата на чл. 11 от
него са нищожни на сочените основания.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си, в т.ч. че
договорът, респ. клаузата за неустойка по чл. 11 от него, е действителен, че при
сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК и ЗЗП, както и
че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора, респективно, че клаузите са индивидуално
уговорени.
Страните не спорят, а и от представения от ищеца Договор за потребителски
кредит № 898068 от 21.07.2023г. се установява, че между страните е налице
правоотношение по договор за потребителски кредит за главница от 1000 лева с краен
срок на плащане 17.11.2023г., при фиксиран лихвен процент от 44,5% и ГПР от 56,7%.
Според чл. 3, ал. 1, т. 12 от договора, общата сума за плащане по кредита е 1092,05
лева.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил
за безспорно и ненуждаещо се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК
обстоятелството, че при изчисляване на ГПР по процесния договор не е включен
разходът за неустойка:
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира
своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
2
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора страните се споразумяват, че договорът за
кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: 1.
Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за
период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в
размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща
договорената главница и лихва или 2/ поръчителство на едно или две физически лица.
Условията, на които трябва да отговарят поръчителите са следните – при един
поръчител – осигурителният му доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти
размера на минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители – в
размер на не по-малко от 4 пъти за всеки от тях; да не са поръчители по други
договори за кредит, сключени с кредитора; да не са кредитополучатели по договори за
кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР на БНБ;
да представят служебна бележка от работодателя или друг съответен документ,
удостоверяващ размера на получавания от тях доход. Според чл. 5, ал. 2 от договора,
срокът за предоставяне на обезпечението е до три дни от сключването на договора.
Съгласно чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от договора, при непредоставяне на договореното в
чл. 5 обезпечение в тридневен срок от сключването му или предоставеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят
дължи на кредитора неустойка в размер на 437,95 лева, която се разсрочва съобразно
погасителния план.
От погасителния план към договора за кредит се установява, че при заплащане на
главница и възнаградителна лихва размерът на общото задължение по кредита възлиза
на 1092,05 лева, а с включена неустойка – 1530 лева. Неустойката се начислява и
заплаща едновременно с погасителната вноска.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не
е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния
договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал.
4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен
процент плюс 10 пункта/, което към 21.07.2023г. означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 65,60 % от заетата сума, при основен лихвен процент
3
на БНБ 3,12 %. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по
кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа
множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид
характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за
предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за
предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително
затруднение за потребителя-заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез
поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение
подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални
документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която
също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна институция.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив,
тридневният срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се
поражда задължението на заемателя за плащане на неустойката, независимо от
неговите последващи действия. Следователно от значение за интереса на кредитора
при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на
краткия тридневен срок. Дори спазването на срока, обаче, не е достатъчно, за да се
освободи потребителят от задължението за плащане на неустойка, защото в чл. 33, ал.
2 ОУ е предвидено, че кредиторът еднолично и без да се мотивира може да прецени
дали предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема, дори когато
обезпечението е предоставено в срок и отговаря на всички условия, поставени в чл. 33,
ал. 1 ОУ.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по
договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят
плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението
на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на
заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща
задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с
настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от
това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля
40% от размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в
размера на годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил
законоустановения размер от 65,60 %. Единствено формалното уреждане на вземането
като неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си
нищожност на уговорката.
4
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на
разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 56,7
% годишно, а не над 800 %, съгласно установения от съда чрез използване на
общодостъпен кредитен калкулатор ГПР. При това положение посоченият в договора
годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва
да намери нормата на чл. 22 ЗПК, а не тази на чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК и предявеният главен иск е изцяло основателен.
С оглед горнтие съображения не следва да бъдат разглеждани предявените при
условията на евентуалност искове.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 50 лева за държавна такса и 480 лева с
ДДС за адвокатското възнаграждение, съгласно представен договор за правна помощ и
съдействие по настоящото дело, издадена фактура, заплатена в брой преди
проведеното открито съдебно заседание. Ответникът своевременно е релевирал
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съдът намира за
основателно. В тази връзка съдът отчете обстоятелството, че делото е приключило в
едно съдебно, без участието на страните, без изслушване на свидетели или назначаване
на експертиза, защитавания материален интерес, конкретно проявената процесуална
активност по делото, че се касае за дело с обичайна за този тип дела сложност, които
са типизирани предвид броя дела, заведени в СРС с такъв предмет. С оглед на което
съдът намира, че възнаграждение в размер на 400 лева отговоря на фактическата и
правна сложност на делото.
С оглед на горното в тежест на ответника следва да бъдат възложени разноски в
общ размер на 450 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от В. Н. Х., ЕГН **********, гр. ..., срещу „...“
ООД, ЕИК ..., гр. ..., иск с правно основание чл.22 ЗПК вр. чл. 11, т. 10, вр. чл.26, ал.1,
пр. 1 ЗЗД нищожността на Договор за потребителски кредит № 898068 от 21.07.2023г.,
сключен между страните, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „...“ ООД, ЕИК ..., да заплати на В. Н. Х., ЕГН **********, на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 450 лева, представляваща разноски по делото
пред настоящата инстанция.
5
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6