№ 58
гр. Благоевград, 31.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно гражданско дело №
20241200501169 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и е образувано по жалба, подадена от
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, срещу решение №
256/ 31.07.2024 г., постановено по гражданско дело № 218/ 2023 г. на Pайонен
съд – Разлог, в частта, в която е отхвърлил иска.
Навежда се възражение, че съдебното решение е постановено при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като
първоинстанционния съдът се е ограничил до твърдения и просто изложение
на обстоятелства, без да достига до доводите си, изхождайки от конкретни
съображения по процесуалните действия на страните и събрания
доказателствен материал. Твърди се, че погрешно първоинстанционният съд
при констатираната недействителност на процесния договор за кредит не е
приложил разпоредбата на чл. 23 ЗПК, присъждайки на въззивника чистата
стойност на кредита.
Навежда се, че в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение №
50174 от 26.10.2022 г. на ВНС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ГК е
посочено, че „Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
1
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази
недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва
да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена
по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55
ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя,
предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл
са и Решение № 50005 от 21.02.2024 г. на ВНС по т. д. № 1950/2022 г., II т.
О., ТИ; Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВИС по гр. д. № 3620/2021 г., Ill
г. о., ГИ и др.
Сочи се и практика и на окръжни съдилища - Решение № 145 от
28.06.2024 г. на ОС - Шумен по е. гр. д. № 155/2024 г.; Решение от 16.06.2021 г.
на ОС - Бургас по е. гр. д. N° 202/2021 г.; Решение N° 58 от 10.02.2023 г. на ОС
- Смолян по е. гр. д. № 391/2022 г.; Решение N° 142 от 23.04.2024 г. на ОС -
Пазарджик по е. гр. д. N° 120/2024 г.
Прави се искане пред въззивният съд за отмяна на решение № 256/
31.07.2024 г., постановено по гражданско дело № 218/ 2023 г. на Pайонен съд –
Разлог, в частта, в която е отхвърлил иска, като бъдат уважени исковете.
Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, не е постъпил отговор по въззивната
жалба от въззиваемата страна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият състав на Окръжен съд - Благоевград, ГО, IV въззивен,
счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Производството е образувано въз основа на искова молба, подадена от
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК *********, против Н. Д. М.,
2
ЕГН **********, от гр. Разлог, ул. „***“ № 39.
Иска се съдът постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на Н. Д. М., ЕГН **********, че дължи сумата от 1 162.28 лева –
платена главница на „Кредисимо“ ЕАД във връзка с договор за потребителски
кредит № 1045946, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване
на заявлението – 28.07.2022 г., до окончателното изплащане на вземането,
сумата от 264.29 лева – възнаградителна лихва за периода от 29.06.2018 г. до
30.06.2019 г., дължима във връзка с договор за потребителски кредит №
1045946 и сумата от 752.22 лева – обезщетение за забава, начислено от
30.06.2018 г. до датата на подаване на заявлението. Претендират и сторените
от ищеца съдебни и деловодни разноски.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК, от страна на ответника не
е представен писмен отговор.
След като съобрази доводите на страните и извърши преценка на
събраните доказателства съдът приема за установена фактическа страна на
спора такава, каквато е установена от първоинстанционния съд, тъй като не са
налице процесуални нарушения при установяването й, като препраща към
мотивите на първоинстанционния съд, по аргумент от чл. 272 ГПК.
Наведените възражения във въззивната жалба за допуснати процесуални
нарушения при събирането на доказателства в първата инстанция, са
необосновани, не съдържат твърдения за обстоятелства, които след преценка
на съда, да обосноват процесуално нарушение, от категорията на
съществените, при извършване на процесуалната дейност на съда при
събиране и оценка на доказателствата по делото.
Установеното от фактическа страна мотивира следните изводи от правно
естество, а именно:
Правилно първата инстанция е отхвърлила предявените искове по чл.
422 ГПК. Изложените в тази връзка съображения се споделят изцяло от
настоящия състав, тъй като са основани на доказателствения материал, закона
и съдебна практика. Ето защо и по аргумент от чл. 272 ГПК препраща към
първоинстанционните мотиви.
Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е предявен в границите на
предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на
останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното частно гражданско
дело. Произнасянето на първостепенният съд съответства на заявената за
разглеждане претенция, поради което обжалваното решение е валидно и
допустимо.
Предвид характера на предявения иск – иск за установяване
съществуването на вземането по заповедта за изпълнение и предвид
разпределението на доказателствената тежест при този вид искове, ищецът се
явява страната в процеса, върху която пада доказателствената тежест за
доказване на предпоставките довели до дължимост на претендираната сума и
наличието на такова задължение, а в тежест на ответника е да докаже
3
изпълнение на задълженията си и останалите си възражения, ако претендира
отхвърлянето на предявения иск.
По оплакванията във въззивната жалба, съдът намира следното:
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, според които
районният съд неправилно е приел ГПР за несъответстващ на действителните
разходи по кредита. По аргумент от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като в него се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
В чл. 19, ал. 1 ЗПК е предвидено, че ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
Същевременно общ разход по кредита са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит (арг. от §1, т.1 ЗПК). В случая в представения договор за
потребителски кредит формално е посочен ГПР в размер на 49.85 %, който
принципно не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В договора за
потребителски кредит обаче не се сочи по какъв начин е формиран ГПР, респ.
какви компоненти включва, което обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се образува и дали същите са в
съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Ето защо и договорът противоречи на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не намират опора в закона и данните по делото и оплакванията, според
които следва да се върне главницата по кредита – чистата сума по кредита.
Основателността на претенцията за непогасена главница в размер
на 1162.28 лв., съответна на чистата стойност по кредита, от една страна е
предпоставено от установяване, при условията на пълно и главно доказване,
от ищеца: че по силата на сключен Договор за заем са се намирали във
валидни облигационни правоотношения с ответника; че действително е
предал договорената по кредита сума, както и че срокът за изпълнение на
насрещната страна е изтекъл.
От приетия по делото Договор за потребителски кредит се установява,
че на 19.03.2018 г. „Кредисимо ” АД и ответника са постигнали съглашение,
по силата на което дружеството се е задължило да предостави на ответника
паричен заем в размер на 1300.00 лева, при насрещното задължение сумата да
бъде върната на 15 месечни вноски всяка в общ размер на 112.36 лв., като
4
падежът на първата вноска е 30.04.2018 г., а падежа на последната –
30.06.2019 г. Видно от заключението на вещото лице, с платежно нареждане
по разплащателната сметка на длъжника на 19.03.2018 г. е постъпила сума в
размер на 965.94 лв., а с останалата сума от 336.06 лв. е погасен предходен
кредит. В този смисъл спорно е по делото предаване на заетата сума, поради
което не може категорично да се приеме, че длъжникът е удостоверил
получаването на заемната сума в пълен размер.
От друга страна доколкото е установен размер неплатена главница, не
може да бъде установена за дължима в настоящото производство, тъй като би
се стигнало до подмяна на основанието на вземането. Исковете по чл. 422,
вр. чл. 415 ГПК следва да са идентични на претенциите в заповедното
производство - по основание, размер и период. В настоящия случай
основанието на претенциите в заповедното производство е договор, но след
като този договор е недействителен, исковият съд не би могъл да признае
дължимостта на главницата на същото основание. Разпоредбата на чл. 23 ЗПК
е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД и се базира на института на
неоснователното обогатяване – при липсата на основание или при отпаднало
основание, всеки дължи да върне това, което е получил. В случая исковата
сума се претендира на договорно основание като изпълнение по действителен
договор за кредит, за което е била издадена и заповедта за изпълнение, а не на
основание чл. 23 ЗПК, като връщане на дадено по недействително
правоотношение. Това налага извода, че предявеният по реда на чл. чл. 422,
вр. чл. 415 ГПК иск за главница, следва да бъде отхвърлен, като
неоснователен.
Предвид изложеното, възраженията на въззивника се явяват
неоснователни.
По изложените съображения и поради пълното съвпадение на изводите
на настоящата и на първата инстанция атакуваното решение следва да се
потвърди изцяло.
С оглед изхода на делото в полза на адв. Б. Б. следва да се присъди на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата в размер на 200 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна
помощ на въззиваемия М..
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 256/ 31.07.2024 г., постановено по гр. д.
№ 218/ 2023 г. по описа на РС – Разлог.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК *********,
да заплати на адв. Б. Б. сумата в размер на 200 лв. с ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във въззивното
производство.
5
Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6