№ 5456
гр. София, 08.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100513672 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника К. К. Л. срещу решение № 13365 от 31.07.2023 г., постановено по гр.
дело № 44130/2021 г. по описа на СРС, 143 състав, в частта, с която са уважени предявените
от С. Д. А. осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 969,25 лв.,
представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди от деянието, за което
ответникът е осъден с влязла в сила на 13.04.2020 г. присъда от 21.03.2019 г. по н.о.х.д. №
1308/2017 г. по описа на СРС, НО, 12 състав, както и за сумата от 2000 лв., обезщетение за
причинените неимуществени вреди от същото деяние.
Във въззивната жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното решение поради
съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като са изложени
твърдения, че съдът превратно е тълкувал събраните по делото доказателства, от които се
установявало, че неимуществените вреди на ищцата произхождат от кражбата на
автомобила й, която е извършена от друг извършител. Въззивникът счита, че съдът е
определил твърде завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди, което не
отговаря на принципа за справедливост, като първоинстанционният съд не се е произнесъл и
по направеното възражение за съпричиняване. Намира, че възражението му за прихващане е
1
доказано по основание и размер и първоинстанционният съд погрешно го е отхвърлил, без
да излага съществени мотиви за това, като е приложил погрешно разпоредбата на чл. 300
ГПК, доколкото присъдата не обхващала претърпените неимуществени вреди от деянието.
Моли се за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на
предявените искове в цялост, евентуално за обезсилване на решението по иска за
неимуществени вреди и връщането му за ново разглеждане от СРС предвид допуснато от
първоинстанционния съд недопустимо изменение на иска.
Въззиваемата С. Д. А. подава отговор на въззивната жалба, като счита, че същата е
неоснователна и моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Във връзка с доводите във
въззивната жалба следва да се отбележи, че според настоящия въззивен състав
първоинстанционният съд не се е произнесъл по недопустимо изменение на исковете на
ищцата. В исковата молба са описани различни противоправни деяния на две отделни лица –
К. К. Л. и К.Г.Т., като с петитума първоначално С. Д. А. е поискала солидарното им
осъждане на обезщетение за претърпените от нея във връзка с двете деяния неимуществени
вреди. С разпореждане по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК СРС е дал указания на ищцата за
отстраняване на нередовности в исковата молба, доколкото не е уточнено основанието на
претендираната солидарна отговорност. В изпълнение на указанията ищцата е уточнила, че
претендира разделно обезщетение за неимуществени вреди от двамата ответници – по 3000
лв. от всеки от тях. Видно е, че в случая се касае до уточнение на нередовна искова
претенция в срока по чл. 129, ал. 2 ГПК, предвид заявените различни деяния на две
различни лица, а не до недопустимо изменение на исковете. Изявлението за разделна
отговорност на двамата ответници е извършено в молба от 31.08.2021 г. преди изпълнение
на процедурата по чл. 131 ГПК, поради което и на основание чл. 129, ал. 5 ГПК следва да се
приеме, че исковете изначално са били предявени по този начин – за разделно плащане на
2
сумата от по 3000 лв. от всеки ответник. Ето защо, първоинстанционният съд не се е
произнесъл по недопустимо изменение на исковите претенции, като постановеното от него
решение не е недопустимо и не подлежи на обезсилване.
Оспореното първоинстанционно решение е и правилно в обжалваната част, като въззивният
състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272
ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи и
следното:
Съгласно разпоредбите на чл. 45, ал. 1 и 2 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму, като във всички случаи на непозволено увреждане вината се
предполага до доказване на противното. Предпоставките за възникване на деликтната
отговорност са следните: 1.) деяние; 2.) противоправност на деянието; 3.) вреда; 4.)
причинна връзка между деянието и вредата; 5.) вина. Вината на делинквента се предполага,
а останалите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане подлежат на
доказване от ищеца.
По делото са представени заверени преписи на присъда от 21.03.2019 г., постановена по
н.о.х.д. № 1308/2017 г. по описа на СРС, НО, 12 състав, както и решение № 263/13.04.2020 г.
по в.н.о.х.д. № 4007/2019 г. по описа на СГС, с което е потвърдена първоинстанционната
присъда в частта, с която ответникът К. К. Л. е признат за виновен за това, че на 14.08.2016 г.
около 11:08 ч. от апартамент, находящ се в гр. София, ул. ****, като непълнолетен, но като
могъл да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си, е отнел
чужди движими вещи – 1 брой автоключ за лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „Ц200“,
с рег. № СА **** ХТ, на стойност 180 лв., парична сума от 70 лв. и 1 брой слънчеви очила
марка „Булгари“ на стойност 899,25 лв. – престъпление по чл. 194, ал. 1, вр с чл. 63, ал. 1, т.
3, вр. с чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „Б“ НК. Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК влязлата в сила
присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда
гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца. Следователно, в настоящото производство съдът е
обвързан от изводите на наказателния съд в посочената част и е длъжен да приеме за
доказано между страните, че ответникът виновно е извършил описаното в исковата молба
деяние – кражба на собствени на ищцата движими вещи, което е противоправно. Спорно
остава обстоятелството какви са неимуществените вреди, които ищцата е претърпяла в
причинна връзка с противоправното деяние на ответника, респ. какъв е справедливият
размер на обезщетението за тях.
По делото се установява, че в причинна връзка с процесния инцидент С. А. е претърпяла
психически стрес и емоционални притеснения. Свидетелката Е.А.Т., кръстница на ищцата,
разказва, че след деянието ищцата няколко дни не е искала да се прибира в дома си, а след
това се е притеснявала да остава дома си без надзор за дълго време от страх някой отново да
не влезе в него. Свидетелката допълва, че С. е била много обезпокоена и се е чувствала
опетнена от факта, че деецът е влизал в дома й, като повече не е искала да спи в стаята,
водеща към терасата, от където е било проникнато; дълго време не е искала да излиза с
3
приятели и е ходела само на лекции, след което се прибирала вкъщи. Свидетелят Г.К.Ч.,
приятел на ищцата, потвърждава, че С. е била много разклатена емоционално и
изключително стресирана от факта, че някой е влизал в жилището й, смятала е, че това се е
случило, докато тя е спяла и в продължение на няколко месеца е изпитвала страх това да не
се повтори, след което окончателно се е изнесла от този апартамент и понастоящем живее в
чужбина.
Тъй като претърпените от ищцата неимуществени вреди представляват неблагоприятно
засягане на лични, нематериални блага, те не биха могли да бъдат възстановени, а следва да
бъдат обезщетени посредством заместваща имуществена облага, чийто размер съдът
определя съобразно критериите, предписани в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД – по
справедливост. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52
ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението.
В настоящия случай следва да се вземе предвид начина на извършване на противоправното
деяние – кражба на движими вещи, отнети чрез влизане през балконската врата на
жилището на пострадалата (видно от мотивите на въззивното решение, с което е потвърдена
първоинстанционната присъда). Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да
се отбележи, че действително претърпените от ищцата неимуществени вреди от
престъплението не са обхванати от задължителната сила на присъдата по смисъла на чл. 300
НК, тъй като при извършена кражба по основния състав на престъплението съставомерни са
единствено имуществените вреди, чието настъпване в общ размер от 969,25 лв. не се
оспорва от ответника. Изложеното обаче не изключва възможността пострадалото лице да е
претърпяло и неимуществени вреди, като при проведено пълно и главно доказване, че
същите са настъпили в причинна връзка с противоправното деяние на ответника, те
подлежат на обезщетяване по общото правило на чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
От описаните по-горе гласни доказателства несъмнено се установява, че С. А. е преживяла
значителен психически стрес и емоционални притеснения в причинна връзка с извършената
от К. Л. кражба, като противно на доводите на въззивника, същите произтичат
преимуществено от деянието именно на този ответник и факта, че той е осъществил
посегателство срещу имуществото й, като е проникнал в дома й без нейно знание и
съгласие. Въпреки че е бил непълнолетен към датата на извършване на престъплението,
същият носи гражданска отговорност за обезщетяване на вредите от деянието си, като
гражданският съд не изследва въпроса дали същият е разбирал свойството и значението на
деянието и дали е могъл да ръководи постъпките си – това обстоятелство няма отношение
към вредите като елемент от престъплението, а към вината, която вече е установена с
влязлата в сила присъда, а по отношение на гражданскоправните последици от деянието тя
се предполага (арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
С оглед на изложеното, при отчитане на характера на противоправното деяние и
конкретните негативни емоционални преживявания, претърпени от ищцата, както и
4
обстоятелството, че деецът и пострадалата са съседи, което завишава степента на
психически стрес и страх от повторно извършване на деянието, въззивната инстанция счита,
че справедливият размер на обезщетението за претърпените от С. А. неимуществени вреди в
причинна връзка с деянието на К. Л. е 2000 лв., за която сума искът е основателен, както и за
претендираното обезщетение за претърпени имуществени вреди в посочения в присъдата
размер – 969,25 лв.
Предвид основателността на предявените искове за заплащане на обезщетение за
имуществени и неимуществени вреди, следва да бъде разгледано по същество заявеното при
условията на евентуалност възражение за прихващане с вземане на ответника за
обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от твърдяно противоправно
поведение на ищцата, изразяващо се в подаване на сигнали в полицията с невярна
информация срещу ответника, отправяне на заплахи и тормоз, свикване на ОС на ЕС за
взимане на решение за изгонване на семейството на ответника.
От приетите в рамките на настоящото въззивно производство писмени доказателства,
находящи се на л. 78-101 от делото на СРС, се установява, че в периода 14.08.2016 г. –
15.08.2016 г. С. Д. А. е подала сигнал за извършено престъпление и е разпитвана като
свидетел (пострадал), но с изявленията си същата не е осъществила състава на деликт
спрямо К. К. Л.. В съобщение за извършено престъпление с вх. № 230ЗИК-2416/15.08.2016 г.
и в протоколи за разпита й като свидетел от 14.08.2016 г. и от 15.08.2016 г. ищцата е
изложила твърдения, че непознат мъж се е доближил до нея в гръб, допрял е тъп предмет и й
е казал да му предаде ключа от автомобила. Впоследствие в хода на съдебното наказателно
производство С. А. се е отрекла от тези свои показания, като е заявила, че няма осъществен
грабеж, но доколкото в хода на досъдебното производство тя не е насочила тези свои
твърдения конкретно срещу ответника, твърдейки, че той я е нападнал в гръб, то не може да
се приеме, че в описаните писмени сигнали и разпити пред органите на полицията са
изложени неверни позорящи факти относно К. Л.. При съобразяване на изложените от нея
факти в тяхната съвкупност по-скоро се налага извод, че към периода, в който С. А. е
твърдяла отнемане на ключа от автомобила й чрез грабежоподобни действия, тя не е знаела
за извършеното от К. Л. деяние по проникване в дома й (за същото е била уведомена едва
след откриване на автомобила два дни след деянието) и невярната история за отнемане на
ключа от непознат мъж е била съставена с цел оправдаване на липсата на ключа пред
застрахователите на автомобила й в момента, в който тя е установила, че същият не се
намира на паркинга, където го е оставила.
Съгласно разпоредбата на чл. 45 КРБ гражданите имат право на жалби, предложения и
петиции до държавните органи. Наред с това по силата на чл. 56, изр. 1 КРБ всеки
гражданин има право на защита, когато са нарушени негови права или законни интереси,
като съгласно чл. 117, ал. 1 КРБ, тази защита може да бъде осъществена и по съдебен ред.
Затова подаване на жалби, сигнали и молби до компетентни органи представлява признато
от закона право и само по себе си не е противоправно действие, което да обуслови
отговорност за вреди, причинени на трети лица. Такава противоправност обаче може да
5
възникне в случаите, когато правото се упражнява недобросъвестно, т. е. когато е налице
злоупотреба със същото по чл. 57, ал. 2 КРБ – в този смисъл: решение № 758 от 11.02.2011 г.
по гр. д. № 1243/2009 г., IV г. о. на ВКС, решение № 668 от 19.03.2010 г. по гр. д. № 320/2009
г., IV г. о. на ВКС, решение № 201 от 06.01.2020 г. по гр. д. № 3973/2018 г., IV г. о. на ВКС.
Подаването на молба/сигнал до съответния компетентен орган съставлява упражняване на
законоустановена възможност ‒ гражданите имат право да се обръщат към надлежните
органи и да излагат обстоятелства, които са им известни, като молителят ще е добросъвестен
дори посочените от него обстоятелства да не бъдат установени. Злоупотреба с право (т.е.
противоправно поведение) ще е налице, когато молбата/жалбата не е отправена с цел
обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато
молителят знае, че те са неверни, и подава молбата/сигнала, за да навреди другиму или за да
накърни друг обществен интерес – в този смисъл решение № 53/04.04.2018 г. по гр. д.
1913/2017 г., III г. о. на ВКС, решение № 245/05.11.2014 г. по гр. д. № 1734/2014 г., III г. о. на
ВКС, определение № 795/6.11.2019 г. по гр. д. № 4543/2018 г., IV г. о. на ВКС. Тъй като
добросъвестността се предполага, то в тежест на ищеца е да я опровергае чрез пълно и
главно доказване. Следователно, за да се ангажира отговорността на ищцата за обезщетяване
на неимуществени вреди, настъпили от сезиране на държавен орган, трябва да се установи,
че тя предварително е знаела неистинността на твърдените от нея обстоятелства, но ги е
заявила единствено с цел да увреди ответника Л.. Това може да бъде установено чрез
косвени доказателства, установяващи странични обстоятелства, които, преценени в
съвкупност, да създават сигурно убеждение у съда относно съществуването или
несъществуването на твърдения факт ‒ в този смисъл: решение № 139 от 06.08.2018 г. по гр.
д. № 2508/2017 г. на IV г. о., решение № 189 от 17.01.2018 г. по т. д. № 2646/2016 г. на II т. о.
и др.
В протокол от открито съдебно заседание за разпит на С. А. като свидетел същата е заявила,
че освен ключа от автомобила си е установила и липса на валута на стойност около 2000 лв.,
както и на нумизматични монети, като изложеното се твърди в хода на съдебното
производство срещу К. К. Л., поради което може обосновано да се предположи, че ищцата е
предполагала отнемането им от посочения ответник. По делото обаче не се установява
недобросъвестно излагане на тези факти пред съда от страна на ищцата с единствената цел
да увреди ответника. Предвид безспорно установеното поведение на К. Л., който е влязъл в
жилището на С. А. и е отнел определени движими вещи – пари, ключ за автомобил и скъпи
слънчеви очила, житейски логично е, ако е установила липсата и на други ценности, ищцата
да предположи, че той ги е отнел. Доколкото добросъвестността в действията й се
предполага до доказване на противното, а данни за обратното не се съдържат по делото,
като ответникът не е представил каквито и да е доказателства, сочещи на предварително
знание у ищцата, че изложеното от нея е невярно, то не може да се приеме, че с твърденията
си С. А. единствено е целяла да навреди на К. Л., поради което макар и да е изложила
неверни факти, изявленията й не представляват противоправно поведение. Такова не се
установява и от приложения протокол от ОС на ЕС от 04.10.2016 г., от който единствено е
видно, че етажната собственост е предприела действия в рамките на законоустановената
6
възможност за изваждане на собственик от сградата за определен период съобразно нормата
на чл. 45 ЗС, но не се установяват твърденията на ответника за изложени неистини спрямо
него и неговото семейство на посоченото общо събрание.
От събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетелите К.К. Л., баща на ответника, и
Михаела К.а Л.а, сестра на ответника, действително се установява, че след деянието ищцата
е проявила известно негативно отношение към К. Л. – нападала го е вербално, като го е
наричала „крадец“ и „престъпник“ пред други хора, не го е допускала да се вози с нея в
асансьора, обиждала го е, без обаче свидетелите да заявяват какви точно обидни думи са
били отправени към К., за да може да се извърши преценка за тяхната противоправност.
Настоящият въззивен състав намира, че описаното поведение, макар и до известна степен
морално укоримо, не разкрива характеристиките на противоправно поведение, тъй като
отправените епитети „крадец“ и „престъпник“ в случая са насочени към лице, което
действително е извършило престъплението кражба. Тези действия на ищцата не могат да
обусловят и твърдяното от ответника съпричиняване, тъй като не са от характер да
допринесат за търпените от нея неимуществени вреди – последните са причинени пряко и
непосредствено от противоправното поведение на ответника, а последващите действия на
ищцата са израз на емоционалната й реакция към извършеното спрямо нея посегателство.
В останалата част описаните от свидетелите случки разкриват агресивно поведение,
насочено към ответника, но извършено от друго лице – заплаха с нож, срязване на гуми,
извършени от приятел на ищцата, като макар и осъществени в нейно присъствие, тези
действия не могат да й се вменят във вина и да обусловят ангажиране на отговорност за
обезщетяване на евентуално претърпени от ответника неимуществени вреди. Ето защо, по
делото не се установява противоправно поведение на ищцата, насочено към ответника,
поради което наведеното от него възражение за прихващане с вземане за обезщетение за
претърпени неимуществени вреди е неоснователно.
Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение в обжалваната част се явява правилно и следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
сторените от нея разноски във въззивното производство, но доколкото не са представени
доказателства такива да са били действително направени, съдът не дължи присъждането им.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13365 от 31.07.2023 г., постановено по гр. дело № 44130/2021
г. по описа на СРС, 143 състав, в частта, с която К. К. Л., ЕГН **********, е осъден да
заплати на С. Д. А., ЕГН **********, на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 969,25 лв.,
7
представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди от деянието, за което
ответникът е осъден с влязла в сила на 13.04.2020 г. присъда от 21.03.2019 г. по н.о.х.д. №
1308/2017 г. по описа на СРС, 12 състав, потвърдена с Решение № 263/13.04.2020 г. по
в.н.о.х.д. № 4007/2019 г. по описа на СГС, 2 състав, както и сумата от 2000 лв., обезщетение
за причинените неимуществени вреди от същото деяние.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8