Р Е
Ш Е Н И Е № 4295
гр. Пловдив, 11.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на двадесет и четвърти
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 12278 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с
установителен иск с правно основание чл.439 ГПК, предявен от А.И.Ц., срещу
„Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД – гр. София, за признаване за установено в
отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата от
общо 1239,15 лв. като погасена по давност, от които: 1024,99 лв. – главница,
ведно със законната лихва от 07.12.2009 г.; сумата от 189,16 лв. – лихва за
периода от 30.07.2008 г. до 07.12.2009 г., както и сумата от 25 лв. – разноски,
за които суми е издаден изпълнителен лист от 16.04.2010 г. по ч.гр.д. №
16644/2009 г. на ПРС и е образувано изпълнително дело № ***** по описа на ЧСИ *****.
Ищецът твърди, че с
изпълнителен лист от 16.04.2010 г., издаден по ч.гр.д. № 16644 по описа за 2009
г. на Районен съд Пловдив, бил осъден да заплати на „БНП Париба Пърсънъл Файненс”
ЕАД следните суми: 1024,99 лв. – главница, ведно със законната лихва от
07.12.2009 г.; сумата от 189,16 лв. – лихва за периода от 30.07.2008 г. до
07.12.2009 г., както и сумата от 25 лв. – разноски. Посочва, че въз основа на
изпълнителния лист било образувано изпълнително дело № ***** на ЧСИ *****.
Сочи, че за периода от 20.08.2013 г. до 12.09.2015 г. по изпълнителното дело
били извършвани изпълнителни действия, а именно: на 20.08.2013 г. бил наложен
запор върху банковите сметки на ищеца в две банки, а на 12.09.2015 г. бил
конституиран нов взискател – ответното дружество, в качеството му на частен
правоприемник на взискателя по силата на договор за цесия. Поддържа, че
неизвършването на изпълнителни действия повече от две години довело до
перемпция на изпълнителното дело, което било потвърдено с постановено по повод
жалба на ищеца решение № 935/ 12.07.2019 г. по ч.гр.д. № 1302 по описа за 2019
г. на ПОС. След постановяване на решението, съдебният изпълнител прекратил
изпълнителното дело. Ищецът счита, че вземанията на ответника били погасени с
изтичането на общата 5-годишна давност, а тези за лихва – и с изтичане на
3-годишната давност. Предвид изложените твърдения, предявява настоящия иск, с
който моли да бъде признато за установено в отношенията между страните, че не
дължи процесните суми, като погасени по давност. Претендира разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от
ответната страна „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД със становище за
неоснователност на предявения иск. Оспорва процесното вземане да е погасено по
давност. Признава, че между ищеца и „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД бил
сключен договор за потребителски паричен кредит № *****, задълженията по който
не били изпълнявани от ищеца. Затова, кредитодателят се снабдил с изпълнителен
лист от 16.04.2010 г., издаден по ч.гр.д. № 16644 по описа за 2009 г. на
Районен съд Пловдив, въз основа на който било образувано изп. дело № ***** на
ЧСИ *****, на дата 14.09.2010 г. Счита, че давността била прекъсната още с
подаването на молбата за издаване заповед за изпълнение и с издаването на
изпълнителен лист на 16.04.2010 г., а също и с подаването на молба за
образуване на изпълнително дело на 14.09.2010 г. Последователно описва
извършвани по изпълнителното дело изпълнителни действия, за които поддържа, че
прекъсвали давността, в това число и извършено от длъжника частично плащане на
дата 30.09.2014 г. на сумата в размер на 10 лв., което прекъсвало давността по
отношение на цялото вземане. Излага твърдения, че по силата на договор за цесия
от 15.05.2015 г., ответникът, в качеството му на цесионер придобил вземането по
договора за кредит, за което длъжникът бил уведомен. Счита, че в случая, всички
вземания по изпълнителния лист се погасявали с изтичането на общата петгодишна
давност съгласно чл.117, ал.2 ЗЗД, доколкото били установени с влязла в сила
заповед за изпълнение, която имала ефекта на влязло в сила съдебно решение. Поддържа,
че постановките на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС не намирали приложение в
случая. Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
С предявяването на иска по чл.439 ГПК
длъжникът оспорва изпълнението, като съгласно чл.439, ал.2 ГПК искът може да се
основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Искът по своя предмет е отрицателен установителен и
има за цел за отрече съществуването на изпълняемо право. В това производство
ищецът може да навежда всички правопогасителни, правоотлагащи,
правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани в производството по издаване на изпълнителното
основание. Претенцията на длъжника следва да се основава на ново твърдение за
настъпил факт, а не на липса на такъв, доколкото основанието на ответника вече
е било доказано и удостоверено с изпълнителното основание.
В производството по
издаване на заповед за изпълнение, законодателят е предвидил редица средства за
защита на длъжника. Така, съгласно чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази
срещу заповедта за изпълнение, от което следва правото на кредитора съгласно
чл.415 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си. Когато обаче
възражение не е подадено, респективно е уважен предявеният от кредитора иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила – арг.
чл.416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед
за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет.
Затова неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или
влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК
имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение.
Съдът намира за необходимо за пълнота на изложението
да изясни и разликата между иска по чл.439 ГПК, който е предявен в случая, и
иска с правно основание чл.424, ал.1 ГПК (ред. изм. – ДВ, бр. 50 от 2008 г.). Последният
предпоставя оспорване на вземането след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
при наличие на изрично посочените основания: новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да
бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражение или с които не
би могъл да се снабди в същия срок. Това производство има характеристиките на
извънредния способ за отмяна по чл.303, ал.1, т.1 ГПК. То обаче не изключва
възможността за предявяване на иска по чл.439 ГПК, чрез който се оспорва
изпълнението, тъй като фактическите състави за оспорване на изпълнението,
съответно на вземането са различни.
От изложеното следва, че оспорването от длъжника, основано на факти и
обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, следва
да се извърши с възражението по чл.414, ал.1 ГПК. Новооткритите обстоятелства и
доказателства са основание за оспорване на вземането по реда на и в сроковете
по чл.424 ГПК. На новонастъпили,
след влизане в сила на заповедта за изпълнение факти длъжникът може да се
позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 ГПК. Разпоредбата на чл.439 ГПК урежда един фактически състав – оспорване на изпълнението на основание
новонастъпили факти, поради което искът е допустим и ако длъжникът не е оспорил
вземането по чл.424 ГПК и ако сроковете по тази разпоредба не са изтекли. Изложените
от ищеца фактически твърдения за новонастъпили обстоятелства, след
стабилизиране на изпълнителното основание, обосновават правна квалификация –
чл.439 ГПК.
Не съществува спор между
страните и е отделено за ненуждаещо се от доказване с доклада по делото, че за
процесните суми е издаден изпълнителен лист от 16.04.2010 г., въз основа на
заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 16644 по описа за 2009г. на
Районен съд Пловдив, X граждански състав, както
и че за принудителното удовлетворяване на кредитора е образувано изпълнително
дело № ***** на ЧСИ *****. По делото няма данни, а и твърдения от страните
срещу издадената заповед за незабавно изпълнение да е депозирано възражение по
реда на чл.414 ГПК, поради което след връчването й на длъжника и изтичането на
срока за депозиране на възражение по чл.414, ал.2 ГПК, тя се е стабилизирала и
е реализирала описаното по-горе правно действие. След този момент, длъжникът би
могъл да се брани срещу принудителното изпълнение чрез предявяването на иск по
реда на чл.439 ГПК, който може да се основава само на факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното
основание, послужило за реализиране на принудителното удовлетворяване на
кредитора. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността
и изискуемостта на вземането, които са били известни на ищцата и които е могла
да посочи в срока за възражение по чл.414, ал.1 ГПК, се преклудира.
С оглед наведените от
ищеца твърдения и оспорвания, спорът по делото се концентрира около това погасени
ли са по давност процесните суми в рамките на висящия изпълнителен процес за
тяхното събиране.
Преди разглеждането на
обстоятелствата, годни да прекъснат течението на давността, следва да се
изясни, че в настоящия случай релевантна е общата петгодишна погасителна
давност по отношение на главницата. При договорите за заем е налице
неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не
превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични
плащания по договора. Приложим в случая е общият петгодишен давностен срок. В
този смисъл е последователната съдебна практика, напр. решение №28/05.04.2012
г., постановено по гр.д. № 523/2011 г. на ВКС, III г.о.,
решение № 261/12.07.2011 г., постановено по гр.д. № 795/2010 г. на ВКС, IV г.о. и др. По отношение на лихва приложение намира
кратката тригодишна давност - чл.111, б. „в“ ЗЗД.
В този смисъл възраженията на
ответника, че приложение намира разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД са
неоснователни. Макар влизането в сила на заповедта за изпълнение да създава
последици близки до тези на влязлото в сила съдебно решение (преклудиране на
правото на длъжника да навежда възражения във връзка с недължимост на
вземането, преди влизане в сила на заповедта), не намира приложение
разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД. Според трайната практика на ВКС обаче този стабилитет на
заповедта не може да се приравни на сила на пресъдено нещо, поради което и
срокът за погасяване вземането по давност не е петгодишен на основание чл. 117,
ал.2 ЗЗД. С петгодишен давностен срок се погасяват само вземанията, които са
били предмет на установяване в рамките на същинско двустранно спорно исково
производство, какъвто настоящият случай предвид липсата на предявяван иск по
чл. 422 ГПК, не е. В този смисъл решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 943/2009 г., I т. о., ТК, решение № 42/26.02.2016 г., по гр.д. № 1812 по
описа за 2015 г. IV г.о., решение № 139
от 28.08.2013 г. по т. д. 98/2012 г. на ВКС,
II т.о. и ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което приравнява заповедното
производство на производствата по издаване на изпълнителен лист на несъдебно
изпълнително основание по ГПК (отм.) относно последиците, свързани с
давността.
В този изричен смисъл е и
практиката на различните състави на Пловдивски окръжен съд - решение № 1552 от
29.11.2016 г. по гр. д. № 2446/2016 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив,
решение № 135 от 10.02.2017 г. по гр. д. № 2937 / 2016 г. на X състав на
Окръжен съд – Пловдив, решение № 72 от 24.01.2017 г. по гр. д. № 2835/2016 г.
на IX състав на Окръжен съд – Пловдив, решение № 1566 от 07.12.2017 г. по гр.
д. № 2406/2017 г. на VII състав на Окръжен съд – Пловдив.
Относно твърденията
на ищеца, че вземането му е погасено по давност в рамките на образувания срещу него
изпълнителен процес следва да се съобразят задължителните указания, дадени с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В същото се прие, че задължителните указания, дадени с
ППВС № 3/1980 г. следва да се считат за изгубили сила, предвид новите
обществени реалности и промените в процесуалната уредба. По задължителен начин
се уреди правилото, че в изпълнителния процес
давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да „действа” (да иска
нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да „не
действа” (да не иска нови изпълнителни способи). Относно прекъсването на
давността се прие, че при изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Искането от взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва
давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие
по принудително изпълнение. За разлика от изпълнителното дело, ищецът няма
нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои
действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и
разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от
него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и
др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и
прилагането на нови изпълнителни способи. Прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
Искането на кредитора за прилагане на
определен изпълнителен способ само по себе си е достатъчно за прекъсване на
давността, независимо дали действия по реализирането му са предприети от ЧСИ. В
този смисъл е и трайната практика на различните състави на Пловдивски окръжен
съд - решение № 32 от 09.01.2017
г. по гр. д. № 24/2017 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив, решение
№ 423 от 27.03.2018 г. по в. гр. д. № 647/2018 г. на IX състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 1034 от 31.07.2017 г. по гр.
д. № 1148/2017 г. на VIII състав на Окръжен съд – Пловдив, решение №
1565 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2461/2017 г. на VII състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 514 от 16.04.2018 г. по в. гр. д. № 387/2018 г. на XIV
състав на Окръжен съд – Пловдив.
В цитираната
практика по безпротиворечив начин се приема, че за нуждите на преценката дали
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК и дали вземането на кредитора е погасено
по давност е без значение дали искането от взискателя за предприемане на определен
изпълнителен способ е последвано от
извършването на валидни изпълнителни действия, както и дали те са били
успешни. От значение е кредиторовата
пасивност, респективно активност. В случай на процесуална активност на
кредитора, ако той е поддържал висящността на изпълнителния процес с регулярни
искания за прилагане на нови изпълнителни способи, той не следва да бъде
санкциониран с прекратяване на производството и с обявяване на вземането му за
погасено по давност, поради евентуално бездействие на съдебния изпълнител или
безуспешност на посочения изпълнителен способ.
От приетото по делото
изпълнително дело № ***** по описа на ЧСИ *****, се установяват последователно
предприетите по отношение на длъжника изпълнителни действия. С молбата за
образуване, депозирана от взискателя на 14.09.2010 г. са възложени на частния
съдебен изпълнител предприемането на всички предвидени в ЗЧСИ мерки за събиране
на вземането на взискателя на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ. Поканата за
доброволно изпълнение с насрочен опис на движими вещи е връчена на длъжника на
10.03.2011 г. С разпореждане от 20.06.2011 г. и от 22.05.2013 г. е разпоредено
насрочването на опис на движими вещи в дома на длъжника. На 20.08.2013 г. са
изходирани запорни съобщения до две банки – „Първа инвестиционна банка“ АД и
„Централна кооперативна банка“ АД, които са получени от третите задължени лица
на 23.08.2013 г., съответно на 30.08.2013 г. Съдът приема, че от този
момент е наложен и запорът като изпълнително действие. По изпълнителното дело
са налице данни за извършено от длъжника плащане в размер на 10 лв. на дата
30.09.2014 г., която сума е изплатена на взискателя. На 12.09.2015 г. е постъпила молба от настоящия ответник „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, за конституирането му като взискател по делото,
предвид сключен с кредитора по договора за заем договор за цесия. С
разпореждания от 25.08.2016 г. и 27.04.2017 г. е насрочен опис на движими вещи
в дома на длъжника. С молба от 25.02.2019 г. кредиторът е поискал налагането на
запор върху вземания на длъжника. До длъжника на 29.03.2019 г. е изпратена
призовка за принудително изпълнение, с която е насрочен опис на движими вещи. С
постановление от 22.07.2019 г. ЧСИ е констатирал прекратяването на
изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, а и предвид наличието
на решение № 935/ 12.07.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 1302 по описа за 2019
г. на ПОС, с което е отменен отказ на ЧСИ да прекрати изпълнителното дело по
искане на длъжника.
От така изброените в хронологичен ред
изпълнителни действия, предприети по отношение на ищеца, правно релевантен за
разрешаването на правния спор е въпросът дали извършването на частичното
плащане на 30.09.2014 г. представлява признание на вземането от длъжника и като
такова е прекъснало давността съгласно чл.116, б. „а“ ЗЗД. Трайна и
безпротиворечива е съдебната практика, че частичното плащане само по себе си не
съставлява признание по чл.116, б. „а“ ЗЗД относно непогасената част от дълга,
тъй като липсва формирана от длъжника воля относно тази част на вземането на
кредитора. Признанието по своята правна същност е едностранно волеизявление, с
което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен на кредитора. За
да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД, същото
трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора
или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а
не само до наличието на фактите, от които произхожда. Признаването на дълга
може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в
достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния
дълг към кредитора. В посочения смисъл – решение № 98/ 26.07.2013 г., по т.д. №
851/ 2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 161/
03.02.2016 г., постановено по т.д. № 1934 по описа за 2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 26/ 24.07.2018 г., постановено по т.д.
№ 1853 по описа за 2017 г. на ВКС, I т.о.,
решение № 131/ 23.06.2016 г., постановено по гр.д. № 5140 по описа за 2015 г.
на ВКС, IV г.о.
Предвид изложените принципни
положения, съдът приема, че направеното частично плащане не представлява
признание на цялото вземане на кредитора и не е прекъснало давността на
основание чл.116, б. „а“ ЗЗД. Затова и доколкото за периода от 30.08.2013 г. (датата на налагане на
запора върху вземанията от „Първа Инвестиционна банка“ АД) до 12.09.2015 г. (датата на депозиране на молбата на новия кредитор
– цесионер по договора за цесия за конституирането му като взискател по
изпълнителното дело на основание чл.429, ал.1 ГПК) са изтекли повече от две
години, то изпълнителното дело се е „перимирало“, прекратило се е по силата на
закона – чл.433, ал.1, т.8 ГПК, без да е необходим нарочен акт на съдебния
изпълнител, както се прие в ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Именно поради това
с изтичането на две години от последното валидно изпълнително действие на 30.08.2015
г. изпълнителното производство по делото се е прекратило по право.
Осъществяваните от взискателя изпълнителни действия след датата на прекратяване
ex lege на изпълнителното производство са правно
ирелевантни и непротивопоставими по
отношение на длъжника. Всички предприети по делото изпълнителни действия след
неговото прекратяване (с изключение на тези, от извършването на които трети
лица са придобили права и редовността на извършени от трети лица плащания) се
обезсилват по право. Затова и подадената от ответника „Кредит Инкасо
инвестмънтс БГ“ ЕАД молба от 12.09.2015 г. за конституирането му като частен
правоприемник по силата на договор за цесия, не би могло да е валидно
изпълнително действие, годно да прекъсне давността по делото, доколкото е
извършено, след като изпълнителното дело вече е било прекратено.
Съдът не споделя доводите на
ответната страна, че постановките на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС намират
приложение досежно изчисляването на давностните срокове след неговото
постановяване. Това е така, доколкото тълкуването на една правна норма не може
да се ограничи във времево отношение; тя се тълкува във всеки един момент от
нейното приложение. Задължителните указания на Върховния касационен съд по тълкуването
на нормата също следва да се съобразяват към момента на нейното приложение,
т.е. когато съдът решава правния спор и прилага нормата спрямо него. Към
момента на постановяване на настоящото решение съдът е обвързан от
задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и е
длъжен да ги съобрази. Те от своя страна са в смисъл, че постановки на ППВС №
3/1980 г. са изгубили своето действие.
Като се има предвид, че петгодишният давностен срок
за погасяване на вземането на ответника по давност е започнал да тече от
последното валидно изпълнителното
действие, за каквото се прие налагането на запор на вземанията от третото
задължено лице „Първа инвентиционна банка“ АД на 30.08.2013 г., то същият е изтекъл на 30.08.2018 г. – както преди депозирана на исковата молба срещу „Кредит
Инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД в съда (на 24.07.2019 г.), така и към момента на
приключване на съдебното дирене пред настоящата съдебна инстанция.
Така изложените съображения водят до извода за
недължимост на процесните суми поради погасяването им по давност. Затова
предявеният отрицателен установителен иск ще се уважи.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на
основание чл.78, ал.1 ГПК. По делото се доказа да са сторени разноски за
заплатена държавна такса в размер на 50 лв., както и за заплатена такса за
копие от изпълнително дело в размер на 24 лв. Искането на ищеца за присъждане
на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата е
неоснователно, доколкото по делото не е представен договор за правна защита и
съдействие, в който да е уговорено приложението на цитираната норма.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, по предявения
иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, че А.И.Ц., ЕГН: **********, адрес: ***,
не дължи на „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Панчо Владигеров” № 21, Бизнес Център, Люлин № 6, ет.2, сумата от общо 1239,15 лв. като погасена по давност, от които: 1024,99 лв. – главница, ведно
със законната лихва от 07.12.2009 г.; сумата от 189,16 лв. – лихва за периода
от 30.07.2008 г. до 07.12.2009 г., както и сумата от 25 лв. – разноски, за
които суми е издаден изпълнителен лист от 16.04.2010 г. по ч.гр.д. № 16644/2009
г. на ПРС и е образувано изпълнително дело № ***** по описа на ЧСИ *****.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“
ЕАД, ЕИК: ********* да заплати на А.И.Ц., ЕГН: ********** сумата от 74 лв. (седемдесет и четири лева) –
разноски по делото.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.