Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 3896 17.10.2019 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII състав, в публично заседание на двадесети септември две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка
Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 2058 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът е сезиран с
искова молба от М.Ж.М., ЕГН **********, с адрес: *** против „Кредихелп“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо
Владигеров“ № 21, ет. 4, ап. 13, представлявано от у. Л.Р., с която се предявяват евентуално съединени
установителни искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД
във вр. с чл. 11, ал. 1,т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, за признаване за установено
в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за кредит от 06.12.2018 г. е нищожен. В
случай на отхвърляне на главния иск, за признаване за установено в отношенията
между страните, че клаузата, уговорена в чл. 12 за неустойка от процесния
договор е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, като заобикаляща разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за
кредит.
В исковата молба се твърди, че на
06.12.2018 г. между страните бил сключен договор за кредит, по силата на който
на ищеца била предоставена сумата от 409,03 евро /с левова равностойност –
799,99 лева/, при фиксиран лихвен процент по заема 40,80%, годишен процент на
разходите – 41,52% и срок за погасяване на заема 34 седмици, с размер на
двуседмична погасителна вноска от 27,60 евро /с левова равностойност от 53,98
лева/.
Твърди, че съгласно чл. 12 от договора
ищецът следвало да осигури в срок до три дни, считано от датата на сключване на
договора предвиденото обезпечение, а именно поръчителството на физическо лице,
което следвало да отговаря на следните изисквания: да има навършени 25 г.,
минимален осигурителен доход 1500 лева, валидно трудово правоотношение от поне
6 календарни месеца преди сключване на договора, стабилна кредитна история,
както и поръчителят да не е активен потребител на заемни продукти на
дружеството. В случай на неизпълнение от страна на ищеца за предоставяне на
поисканото обезпечение, в договора било уговорено задължение за заплащане на
неустойка в размер на 357,41 евро /с левова равностойност в размер на 699,04
лева/. Ищецът твърди, че е усвоил сумата по кредита, но счита, че не дължал
плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът бил нищожен. Като основание
за твърдяната нищожност поддържа нарушение на разпоредбата на чл. 5 и чл. 11,
т. 10 ЗПК, тъй като договореният лихвен процент не отговарял на действително
приложения, а уговорената неустойка била добавка към договорната лихва. Счита,
че уговорената възнаградителна лихва нарушавала принципа на добросъвестност при
участие в облигационните отношения. Намира, че уговорената в договора неустойка
била загубила присъщата й обезщетителна функция, доколкото представлявала близо
100 % от заемната сума. Поддържа, че договорените между страните условия за предоставяне
на обезпечение били неизпълними, с което се целяло получаването на допълнителна
печалба в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а изискването за предоставяне на
лично обезпечение противоречало на Директива 2008/48. Твърди, че неустойката не
била включена в ГПР, поради което и той не съответствал на действително
прилагания от кредитора в правоотношението и с което се нарушавала изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК, поради което на основание чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен, а
съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита, без
лихва или други разходи по кредита. Ищецът намира, че недействителността на
уговорката относно договорната лихва водела до нищожност на целия договор, като
в случая не се прилагала разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Моли за уважаване
на предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е
депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни
и недоказани. Твърди, че действително между страните бил сключен договор за
заем от 06.12.2018 г., по силата на който на ищеца му била предоставена сумата
от 409,03 евро. Твърди, че във връзка с договора ищецът подписал разписка от
същата дата за получени суми в брой. Ищецът бил коректен платец, като платената
от него сума по договора до настоящия момент била в размер на 670,20 лева,
което отговаряло на 7 погасителни вноски и част от последваща вноска в размер
на 4,50 лева. Твърди, че сключения между страните договор за заем е напълно
действителен, обвързващ страните по него и пораждащ валидно облигационно
правоотношение между тях. Твърди, че изискванията на закона са точно спазени,
като в договора в чл. 3, ал. 7 е посочен конкретния размер на лихвения процент
по заема, както и ГПР, като наличието на неустоечна клауза в договора не внася
никакви промени в посочения лихвен процент и ГПР. Сочи, че неустойката по
договора е предвидена не като част от ползването на паричния заем, а като
неизпълнение на задължението за обезпечаване на същия. Оспорва се твърдението
на ищеца, че не е направено предварително разяснение на клаузите във връзка с
крайните задължения по договора, предвид факта, че процесният договор не е
първи такъв сключен с ищеца. Твърди, че е направена оценка на
кредитоспособността за отпускане на процесния кредит, в която връзка ищецът
подал молба до ответното дружество. Оспорва твърдението на ищеца, че размерът
на неустойката не съответства на вредите от неизпълнението на задълженията на
заемополучателя, а предварителното й отчитане в падежните вноски в погасителния
план е в пряко противоречие с добрите нрави и добрите търговски практики.
Твърди, че уговорената неустойка не следва да се кумулира към ГПР, поради
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, поради причината, че тя не
представлява комисионна или възнаграждение за кредитодателя, а се явява
обезщетение за вреди, възникнали от неизпълнението на задължението за
осигуряване на поръчител по договора за паричен заем. Не споделя твърдението на
ищеца, че клаузата на чл. 12 от договора е нищожна поради противоречие с
добрите нрави и накърнява договорното равноправие между страните.
С оглед изложеното моли за отхвърляне
на предявените искове. Претендира разноски.
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XVIII-ти
гр. състав,
след като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
По делото е представен договор за
заем, сключен на 06.12.2018 г. между ищеца М.М.- от една страна и ответника
Кредихелп ООД, от друга. От договора е видно, че страните са се споразумели за
следното: ответникът, в качеството си на заемодател, да предостави в заем на ищеца
– заемател, сумата от 409,03 евро /или тяхната левова равностойност съгласно
официалния курс на БНБ за евро спрямо лева , съгласно който 1 евро се равнява
на 1,95583 лв./ при фиксиран лихвен процент по заема 40,80% и годишен процент
на разходите – 41,52%. От своя страна, заемателят се задължил да върне сумата в
указания срок- 34 седмици, като размерът на двуседмичната вноска е 27,60 евро /с левова равностойност от 53,98
лева/. Общият размер на всички плащания по кредита е 469,19 евро/ 917,66 лева/.
В чл. 12 от договора за заем е уговорено, че заемателят се задължава в 3-дневен
срок от сключване на
договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по
договора чрез осигуряване на трето лице – поръчител, солидарен длъжник, който
да отговаря на следните изисквания: да има навършени 25 г., минимален
осигурителен доход 1500 лева, валидно трудово правоотношение от поне 6
календарни месеца преди сключване на договора, стабилна кредитна история, както
и поръчителят да не е активен потребител на заемни продукти на дружеството. При неизпълнение на това
задължение заемателят дължал неустойка в размер на 357,41 евро /с левова
равностойност в размер на 699,04 лева/.
По делото е представен и погасителен план по процесния договор за заем.
Въз основа на така установените факти
по делото, съдът достигна до следните правни изводи:
Съдът намира, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит- процесният, което обстоятелство се установява както от
твърденията на страните, така и от събраните писмени доказателства. В договора
са посочени конкретните условия и параметри на заема.
Настоящият съдебен състав приема, че
процесният договор от 06,12,2018 г. по свята правна същност е договор за
потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал.1 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
В този смисъл е и нормата на чл. 5, ал.4 от ЗПК, касаеща общите условия към договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора.
Разпоредбата
на Чл. 11, ал. 1 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа:
т. 9 лихвения процент по кредита, условията
за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени
проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти;
т.10 годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин;
Чл. 11, ал. 2 ЗПК предвижда, че общите
условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница
се подписва от страните по договора.
Правната норма на чл. 22 ЗПК
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1,
т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9 договорът е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски
заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Нормата на чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД
определя за нищожни договорите, които противоречат на
закона. Противоречието се изразява в неспазването на императивна правна норма
или основен правен принцип. В исковата молба се твърди, че договорът е
нищожен ,
тъй като при
сключването му са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.,9 и 10 от Закона за потребителския кредит.
Установената съдебна практика на ВКС (Р № 23/07.07.2016 г. по т. дело №
3686/2014 г. на ВКС, Iт.о. и др.) приема, че за неравноправния характер на
клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното
начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни
- т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС.
От
съдържанието на договора за паричен заем от 06,12,2018 г. се установява, че
същият е бланков. Съдържанието на чл. 2 и чл. 3 от договора включва: сумата на
заема 409,03 евро /или тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на
БНБ за евро спрямо лева , съгласно който 1 евро се равнява на 1,95583 лв./,
срок на заема 34 седмици, размер на вноска 27,60 евро /с левова равностойност
от 53,98 лева/, фиксиран лихвен процент по заема 40,80% и годишен процент на
разходите – 41,52%.
Съобразно горното, изложено като фактическа обстановка, извлечена
на база приетите по делото доказателства, съдът приема, че процесният договор имат характер на
потребителски, съгласно чл. 9, ал.1 от Закона за
потребителския кредит и не попадат в изключенията на чл. 4 от същия. Ищецът има
качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал.3 от закона, съответно
ответника се явява кредитор /чл. 9, ал.4/, тъй като се предоставя кредит под
формата на заем.
Съдържанието на договора за потребителски кредит е изрично уредено
в нормата на чл. 11 от Закона за
потребителския кредит.
От своя страна чл. 22 /в редакцията от 12.05.2010 г./предвижда, че когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
При
анализа на съдържанието на процесния договор, съдът констатира, че същото отговаря
на императивно предвиденото, с изключение на чл. 12 от договора.
Договорът за кредит от 06,12,2018 г. е
сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин,
съставен е в два екземпляра. Липсват нарушения на формата, съгласно специалния
ЗПК. Всяка от страниците на договора е подписана от ищеца, като поставените подписи
не са оспорени. В договора и погасителния план се съдържат условия за
издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя,
периодичността и датите на погасителните вноски и общия размер на тези плащания
и общата стойност на кредита. Към договора е представен и погасителен план,
подписан от ищеца и представляващ неразделна част от договора за заем /л. 19 /.
Предвидено е правото на заемателя във всеки един момент при поискване и
безвъзмездно да поиска извлечение под формата на погасителен план, предвиждащ
извършените и предстоящи плащания /чл. 7 от договора/, т. е. спазен и чл. 11,
ал. 1, т. 12 ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на
разходите, който е фиксиран, начинът на усвояване, условията за издължаване на
кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, предвидено е
правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, както и условията за прекратяване
на договора /чл. 7, т. 2 и чл. 19 от договора /. Предоставянето, респ. получаването на
предварителна информация е удостоверено в чл. 1, ал. 1 на договора, което обстоятелство
е признато от ищеца с поставянето на подпис на договора за паричен заем. Освен
това непредоставена на предварителна информация по договора /преддоговорна
информация/ е основание за налагане на санкции по съответните
административно-наказателни разпоредби на ЗПК и ЗЗП, но не води до
недействителност на сключения договор.
Конкретно ответникът твърди, че
процесният договор за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9
и т. 10 ЗПК.
Не са налице
нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. По смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗПК
лихвен процент по кредита е лихвеният процент, изразен като фиксиран или като
променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения
кредит. Фиксираният лихвен процент по кредита е определен от закона като лихвен
процент, предвиден в клауза на договора за кредит, по силата на която
кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок
на договора за кредит или уговарят няколко лихвени процента за отделни периоди
от продължителността на договора за кредит, през които се прилага само
определеният фиксиран лихвен процент – § 1, т. 5 от ДР на ЗПК. В сключения
договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 40.80 %. При положение, че лихвения
процент е точно фиксиран в договора и ясен за страните, то не може да се
приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК /виж в този смисъл решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. Или доколкото по настоящия договор за
кредит липсва формиране на лихвени процент на база на променлива компонента (референтен лихвен процент), то не просто не
е необходимо, а е невъзможно кредиторът да посочи индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, респ. методиката за
изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а ЗПК, тъй като по
договора е приложим фиксиран, изначално
определен, непроменлив лихвен процент. При фиксирана лихва липсва
задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Липсват
нарушения и на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. ГПР е посочен ясно в сключения договор
за заем и е в размер на 41,52 %. Годишният процент на разходите не е по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, опредЕ.с постановление на Министерския съвет на Република България -
основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /виж Постановление № 426 от 18 декември 2014
г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/.
ГПР представлява „печалбата“ на
кредитора, под формата на „договорна
лихва“ и „другите разходи“, пряко свързани с договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените
в него общи положения и допълнителни допускания.
По настоящия
договор за паричен заем ГПР е фиксиран. Посочена е и общата сума за плащане по
договора – 469,19 евро/ с левова равностойност 917,66 лв./ Механизмът за
пресмятане на ГПР е по формула, съдържаща се в приложение № 1 към ЗПК, като
няма законово изискване механизмът да бъде посочен и в договора за паричен
заем. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, че при посочване на годишния
процент на разходите (ГПР) следва да се посочат допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин, следва да се тълкува
в смисъл посочване на онези допускания, които биха довели до промяна в ГПР, а
не простото повтаряне на всички изброени в т. 3, б. б. „а“ – „м“ от приложение
№ 1 на ЗПК допускания. В конкретния случай договорът за кредит не съдържа
възможности за промяна в ГПР като резултат от липса на конкретни уговорки или
предвидени различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди от
действие на договора, ГПР е изчислен на база първоначално уговорения размер на
лихвата. Т. е. в договора не е уговорена възможност за промяна на ГПР, поради
което не са предвидени и уговорени допълнителни допускания.
Неоснователно е възражението на ищеца
за нищожност на клаузата досежно годишния процент на разходите. Годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България- чл. 19, ал. 4 ЗПК. Клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни- ал. 5. В процесния случай в договора е посочено, че
ГПР е 41,52 %, т.е. той е по-нисък от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
По изложените правни съображения съдът
намира, че предявеният иск за нищожност на сключения между страните договор за
потребителски кредит е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Съдът намира, че следва да се
произнесе по евентуалния иск, тъй като се е сбъднало условието, от което зависи
разглеждането му, а именно изхода на делото по главния иск, съответно-
неуважаването му, ако е предявен от същия ищец, както е в разглеждания случай.
Общественият интерес от осигуряване на
точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор,
преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи
служебно за противоречие с добрите нрави на неустоечната клауза - виж решение
№ 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР
№ 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др., както и следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП - решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и
др.
Съдът намира, че
предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е
налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат
в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението
/виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.
о./.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок
от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка във
фиксиран размер от 357,41 евро/ с левова равностойност 699,04 лв./ Така предвидената клауза за неустойка
поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение
противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за
вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата
на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва
и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба
би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй като противоречието между клаузата
за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва
извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и
съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част
договорът изобщо не е породил правно действие.
По изложените правни съображения съдът
намира, че предявеният иск за нищожност на чл. 12 от договора за кредит е
основателен и следва да бъде уважен.
По
отношение на разноските:
Предвид изхода на делото- уважаване на иска,
на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноските в настоящото производство.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на
която се позовава пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за
правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38 ал.
2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този
размер - съобразно цената на иска и чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ възлиза на 300
лева.
С оглед изхода на спора
ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на ищцата и разноски в размер на 59,96 лева за държавна такса и
100 лева – депозит за в. л.
Поради изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от М.Ж.М., ЕГН **********, с адрес: *** против „Кредихелп“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21,
ет. 4, ап. 13, представлявано от у. Л.Р. иск за признаване на установено, че сключения помежду им договор за заем от 06,12,2018 г. е нищожен, на основание чл.26, ал.1,
предл. 1 ЗЗД във вр. с чл.
11, ал. 1,т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на М.Ж.М., ЕГН **********, с адрес: *** и
„Кредихелп“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо
Владигеров“ № 21, ет. 4, ап. 13, представлявано от у. Л.Р., че чл. 12 на сключения помежду им договор за заем от 06.12.2018 г. е нищожен, тъй като противоречи на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Кредихелп“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, ет. 4, ап. 13,
представлявано от у. Л.Р., да заплати на М.Ж.М., ЕГН **********, с адрес: ***, направените по делото разноски в
размер на 159,96 лева.
ОСЪЖДА
„Кредихелп“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, ет. 4, ап. 13, представлявано от у. Л.Р.,
да заплати на а. Е.Г.И., сумата от 300
лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38 ал.2 от
Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: /п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
РЦ