№ 4203
гр. Варна , 18.12.2020 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в закрито заседание на
осемнадесети декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Ивелина Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Ивелина Д. Чавдарова Въззивно частно
гражданско дело № 20203100503567 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по повод частна жалба с вх. рег. № 284887/26.11.2020г., депозирана от
„Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
"Витоша" № 146А, действащо чрез процесуалния си представител юрисконсулт В.Г., срещу
Разпореждане № 269206 от 04.11.2020г., постановено по ч. гр. д. № 12711/2020г. по описа на
Районен съд-Варна, 51 състав, в частта, в която е отхвърлено подаденото от частния
жалбоподател заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу, по
отношение на следните суми: 91,77 лева – възнаграждение по Договор за предоставяне на
поръчителство, сключен между частния жалбоподател и В. В. Н., и 44,85 лева –
административни разноски за извънсъдебно събиране на задължението на последната към
„КРЕДИСИМО“ ЕАД.
Частният жалбоподател навежда доводи за неправилност, незаконосъобразност и
необоснованост на атакуваното разпореждане. Оспорва се изводът на заповедния съд
относно това, че претендираните административни разноски целят заобикаляне на забраната
по чл. 33 от ЗПК и противоречат на чл. 10а, ал. 1 и 2 от ЗПК. Твърди се неправилност на
констатацията на съда, че на длъжника не е предоставено право на избор и възможност за
индивидуално договаряне в нарушение на чл. 146 от ЗПК, като в тази връзка се сочи, че
предоставянето на обезпечение не е задължително условие за сключване на договор за
кредит и за длъжника няма санкция (неустойка или по-голям приложим размер на лихва),
ако избере необезпечен кредит. Твърди се, че доколкото фактическият състав на
сключването на Договора за потребителски кредит е завършен преди сключването на
Договора за предоставяне на поръчителство, то обезпечението на кредита не е свързано с
оценката на клиента и в този смисъл неправилно ВРС е приел, че „КРЕДИСИМО“ ЕАД не е
спазило изискванията на чл. 16 ЗПК да оцени платежоспособността на потребителя.
1
Оспорва се като неправилен и изводът на съда, че възнаграждението по Договора за
предоставяне на поръчителство цели заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като разходът на
длъжника по този договор не е предварително известен на „КРЕДИСИМО“ ЕАД към
момента на сключване на Договора за потребителски кредит, в който следва да се посочи
ГПР, а става такъв едва след по-късното сключване на Договора за предоставяне на
поръчителство.
Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 2 ГПК производството по настоящото дело е
едностранно, поради което препис от жалбата не се връчва на насрещната страна за отговор.
Относно допустимостта на частната жалба:
Частната жалба е подадена в законоустановения преклузивен срок, от
активнолегитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Относно основателността на частната жалба:
След запознаване с писмените доказателства, представени в заповедното
производство и като съобрази приложимия закон, настоящият състав на Варненски окръжен
съд намира частната жалба за неоснователна, поради следните съображения:
Производството по ч. гр. дело № 12711/2020г. по описа на Районен съд-Варна, 51
състав, е образувано по заявление на „Ай Тръст“ ЕООД за издаване на Заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника В. В. Н. за следните суми: сумата от 682,78
лв., представляваща главница по Договор за кредит № 1153790 от 22.10.2018г., сключен
между длъжника и „Кредисимо“ ЕАД, обезпечен чрез Договор за поръчителство от
22.10.2018г., сключен между „Ай тръст“ ЕООД и длъжника, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 09.10.2020г. до
окончателното изплащане; сумата от 97,02 лв., представляваща договорна
възнаградителна лихва по кредита, начислена за периода от 21.12.2018г. до 20.07.2019г.;
сумата от 44,85 лв., представляваща административни разноски по кредита; сумата от 41,36
лв., представляваща законна лихва за забава по кредита, начислена за периода от
21.01.2019г. до 17.09.2020г.; сумата от 91,77 лв., представляваща възнаграждение по
договора за поръчителство от 22.10.2018г., както и сумата от 23,43 лв., представляваща
законна лихва за забава по договора за предоставяне на поръчителство, начислена за периода
от 21.01.2019г. до 17.09.2020г., ведно със сторените в заповедното производство разноски.
За да откаже издаване на заповед за изпълнение в обжалваната част районният съд е
приел, че клаузата, на която се основава претенцията за административни разходи,
противоречи на разпоредбите на чл. 10а, ал.1 и 2 от ЗПК, както и на тези на чл. 33, ал. 1 и 2
ЗПК, с оглед на което е нищожна, а договореното възнаграждение за поръчителство
противоречи на изискването за добросъвестност и прехвърля върху кредитополучателя
2
тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи такси съгласно чл. 10а,
ал. 1 и 2 ЗПК, поради което клаузата, която го предвижда също е недействителна.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло доводите на първоинстанционния съд.
От анализа на фактите по делото се достига до извода, че по процесното
правоотношение по предоставяне на потребителски кредит са налице неравноправни клаузи.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребител, като посочва, че това е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
като в 20 точки визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни
хипотези на неравноправие. Чл. 146, ал. 1 от ЗЗП предвижда, че неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а ал. 2 на същата разпоредба
изрично посочва, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Настоящият случай е точно такъв. При сключването на процесния
договор за поръчителство длъжникът не е имал право на избор на поръчител /доколкото „Ай
Тръст“ ЕООД е предварително одобрено от кредитора за такъв/ и възможност за
индивидуално договаряне, особено като се има предвид, че двата договора – този за кредит
и този за поръчителство са с една и съща дата.
Нещо повече, изискването да се предостави обезпечение като условие за разглеждане
на искането за кредит в по-кратък срок /24 часа от предоставяне на обезпечението, в
сравнение с другия срок от 14 дни от подаване на заявлението при необезпечен кредит/
съставлява и злоупотреба с лошото финансово състояние на потребителя /икономически по-
слабата страна в правоотношението/, който се нуждае от средствата. В тази връзка е
несъстоятелно и твърдението на частния жалбоподател, че потребителят по собствена воля е
избрал да обезпечи задължението си по потребителския кредит чрез поръчителство.
Предвиждането на банкова гаранция като единственото алтернативно обезпечение разкрива
в още по-голяма степен оказваната икономическа принуда върху потребителя да сключи
договор с посочен от кредитора поръчител, доколкото ако отговаря на изискванията на
банка за издаване на банкова гаранция, то потребителят ще отговаря и на изискванията на
банката за получаване на кредит от нея самата, при това при далеч по-нисък лихвен процент
от този на небанковите финансови институции.
На следващо място следва да се отбележи, че макар отношенията между „Ай Тръст“
ЕООД, „КРЕДИСИМО“ ЕАД и В. В. Н. да са представени като регламентирани от отделни
договори – за потребителски кредит и за поръчителство, при анализа на последните става
ясно, че между тях съществува функционална връзка, която съдът следва да отчете. Налице е
дълг по кредитно правоотношение, по което е уговорено акцесорно плащане и те следва да
се разглеждат като едно цяло, още повече, че зад обособяването на отношенията по
3
обезпечаване на кредитното правоотношение в отделен договор ясно прозира целта да се
заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която предвижда, че годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, т. е. по-висок от 50 %. Чл. 19, ал. 1 ЗПК
посочва, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. От анализа на посочената разпоредба може да се направи извод, че
възнаграждението, предвидено в Договора за предоставяне на поръчителство, би следвало
да е включено в годишния процент на разходите по кредита. В настоящия казус това не е
сторено, доколкото в противен случай ГПР по кредита би надвишил максимално
допустимия размер, регламентиран в императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Обстоятелството, че „Ай Тръст“ ЕООД и „КРЕДИСИМО“ ЕАД са свързани лица
/след справка в Търговски регистър и регистър на ЮЛНЦ се установява, че едноличен
собственик на капитала на "Ай Тръст"ЕООД е именно "Кредисимо" АД/ е индиция за знание
у кредитора за наличието на допълнителни такси по договора за кредит под формата на
уговорено възмездно поръчителство още към момента на сключването му, още повече, че,
както беше посочено по-горе, двата договора са с една и съща дата.
В допълнение следва да се посочи и че в конкретния случай Договорът за
поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което от своя страна противоречи на предвиденото в чл.
16 от ЗПК задължение за кредитора да оцени сам кредитоспособността на потребителя
преди сключването на договор за кредит.
Настоящият състав на ВОС споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд и
досежно недължимостта на претендираните административни разноски в размер на 44,85
лева за извънсъдебно събиране на задължението по кредита.
На първо място, липсва основание за начисляването на подобни административни
разноски. Заплащането на разходи, свързани с опитите на кредитора за извънсъдебно
събиране на вземането, не е предвидено конкретно в процесния договор за кредит така,
както изисква чл.10а, ал.4 от ЗПК.
На следващо място, следва да се има предвид разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК, която
предвижда, че "при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата", както и ал.2 на същата разпоредба, която
гласи, че "когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва". Уговорка в договора, че
при забава в плащанията по кредита заемателят дължи на заемодателя разходи и такси за
4
извънсъдебно събиране на просрочените задължения има за цел заобикаляне на посочените
правила. Доколкото дължимостта на тези разноски е обусловена единствено от настъпила
забава в плащанията, с начисляването им на практика се достига до кумулиране на
допълнително обезщетение за забава над допустимия съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК размер,
поради което клаузата, уреждаща това задължение за длъжника, се явява нищожна, а
претендираните разноски – недължими от кредитополучателя.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав приема, че в обжалваната част
Разпореждане № 269206 от 04.11.2020г., постановено по ч. гр. д. № 12711/2020г. по описа на
Районен съд-Варна, 51 състав, е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде
потвърдено.
По аргумент от т. 8 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК,
настоящото определение, като постановено при осъществен инстанционен контрол в
заповедно производство, не подлежи на обжалване.
По изложените съображения, на основание чл. 413, ал. 2, вр. чл. 278, ал. 2 ГПК,
съставът на Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 269206 от 04.11.2020г., постановено по ч. гр. д.
№ 12711/2020г. по описа на Районен съд-Варна, 51 състав, в частта, в която е отхвърлено
подаденото от частния жалбоподател заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК срещу, по отношение на следните суми: 91,77 лева – възнаграждение по Договор
за предоставяне на поръчителство, сключен между частния жалбоподател и В. В. Н., и 44,85
лева – административни разноски за извънсъдебно събиране на задължението на последната
към „КРЕДИСИМО“ ЕАД.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5
6