РЕШЕНИЕ

 

                                                                   №

 

                                                      гр.София, ….…………….. г.

 

                                                         В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на втори юни през две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

                                                                                            ЧЛЕНОВЕ: Розалина Ботева

                                                                                                                 Стойчо Попов

при секретаря Нина Светославова и в присъствието на прокурора ................ като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 167 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

              Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

              С решение № 74 950 от 22.04.2020 г., постановено по гр.д.№ 15 806/2019  г. по описа на СРС, І ГО, 25 състав е отхвърлен предявения от Н.Х.Н., ЕГН ********** срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК във връзка с чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че Н.Х.Н. не дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата 720,44 лева – разноски, присъдени в полза на ответника по гр.д.№ 18 506/2012 г. по издаден изпълнителен лист на 13.09.2016 г., за събирането на която е образувано изпълнително дело № 20178440400416 по описа на ЧСИ С.Я.с рег.№ 844 на КЧСИ.

              Със същия акт ищецът Н.Х.Н. е осъден да заплати на основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника „Т.С.“ ЕАД сумата 50,00 лева – юрискон-султско възнаграждение.  

              Срещу постановеното съдебно решение е постъпила въззивна жалба от ищеца Н.Х.Н., в която се твърди, че решението е неправилно. Наведени са доводи, че решението по гр.д.№ 15 806/2012 г. на СРС, 119 състав е влязло в сила, като на 13.09.2016 г. срещу жалбоподателя е издаден нов втори изпълнителен лист за претенция на „Т.С.“ ЕАД за периода от м.06.2008 г. до м.08.2011 г., а пет месеца след това и ново изпълнително дело на ЧСИ Я. с нов № 20178440400416; че първото изпълнително дело по същия изпълнителен лист е с № С00003430301 на ЧСИ е от много по-предна дата, като след това е изобретено и образувано ново и сигурно така ще продължат до 2050 година. Релевирани са съображения, че по подадената искова молба с правно основание чл.439, ал.1 във връзка с чл.124, ал.1 ГПК за признаване за погасени по давност задължения жалбоподателят се е мотивирал и от тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС кои действия не са изпълнителни и не прекъсват давността, именно: че не са изпълни-телни действия образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото съС.ие на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др., както и че няма признание на вземането от длъжника по чл.116, б.“а“ ЗЗД, което да прекъсва погасителната давност.

              Моли въззивният съд да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с което да се уважи предявения от жалбоподателя отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК. Не претендира присъждането на разноски по делото.

              Ответникът по жалбата – „Т.С.“ ЕАД, *** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозирал отговор на същата. С молба от 01.06.2022 г. оспорва същата като неоснователна и недоказана, както и че последната не съответства на наличната съдебна практика по подобни въпроси. Заявява искане въззивнага жалба да бъде оставена без уважение и да се потвърди постановеното от СРС решение. Претендира присъждането на разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. 

              Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

              Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

              Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въп-роси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

              При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в цитираното ТР на ОСГТК на ВКС.

              Преценявайки основателността на жалбата с оглед наведените в нея оплаквания, настоящият съдебен състав приема следното:

              Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК във връзка с чл.124, ал.1 ГПК за признаване, че паричното вземане на „Т.С.“ ЕАД в размер на 720,44 лева, за което е издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 18 506/2012 г. по описа на СРС, 119 състав на 13.09.2016 г., представляваща направени в производството разноски, за чието събиране е образувано изп.дело № 20178440400416 по описа на ЧСИ С. Я., рег.№ 844 на КЧСИ, не подлежат на принудително изпълнение поради погасяването по давност на възможността за това.

             В исковата молба на Н.Х.Н. с уточненията към нея се поддържа и че в условията на злоупотреба с право воденото срещу ищеца изп.дело № С00003430301 на ЧСИ М.Б.е подновено под № 20178440400416 по описа на ЧСИ С.Я.по недоказана претенция на „Т.С.“ ЕАД за периода от м.06.2008 г. до м.11.2011 г., без никакъв правопораждащ факт – страните никога не са били в облигационни отношения и ищецът не е ползвал имота. Изложени са съображения относно това кои действия са изпълнителни и не прекъсват давността предвид Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, както и че в случая не е налице признание на вземането от страна на длъжника по реда на чл.116, б.“а“ ЗЗД, което да прекъсва погасителната давност.

              В депозирания писмен отговор по чл.131, ал.1 ГПК „Т.С.“ ЕАД е оспорил предявения срещу него иск в цялост с релевирани доводи за неоснователност за неговата неоснователност и на наведените в нея твърдения. 

             Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че като законно средство за защита на длъжника с отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК се дава право на последния да установи, че изпълняемото право е отпаднало поради факти и обстоятелства настъпили след съдебното му установяване, но имащи значение за неговото съществуване, като доказването им е в негова тежест. Съгласно константната съдебна практика разпоредбата на чл.439 ГПК е аналогична на тази на чл.255 ГПК /отм./, като този иск изключва възможността при оспорване на изпълняемото право длъжникът да противопоставя възражения, основаващи се на факти, преклудирани със силата на пресъдено нещо. Искът е предоставен на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение и за неговото уважаване е необходимо ищецът да докаже наличието на факти, които изключват, унищожават или погасяват спорното материално право, каквито примерно са: плащане, прихващане, погасяване на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и пр.

              От приетите доказателства, касаещи изп.дело № 20178440400416 по описа на ЧСИ С. Я., рег.№ 844 на КЧСИ, е видно, че същото е образувано на 06.02.2017 г. по молба на „Т.С.“ ЕАД – като взискател срещу Н.Х.Н. – като длъжник въз основа на изпълнителен лист от 13.09.2016 г., издаден по гр.д.№ 18 506/2012 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав на основание чл.404 ГПК във връзка с подлежащо на изпълнение влязло в сила решение № ІІ-119-219 от 15.02.2013 г. по същото дело, за сумата 720,44 лева, представляваща направени разноски в това производство.

              От цитираното молба е видно и че със същата на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ е възложено ЧСИ С. Я., рег.№ 844 на КЧСИ извършването на всички действия за събиране на вземанията.

              След проучване на имущественото съС.ие на длъжника със запорно съобщение от 16.05.2017 г., получено на 26.05.2017 г., е наложен запор върху вземанията по всички притежавани от Н.Х.Н. банкови сметки в „Банка ДСК“ ЕАД.

              На същия ден е насрочено и извършването на опис и оценка на движими вещи, собственост на длъжника, намиращи се на адреса на длъжника. 

              На 07.03.2019 г. е насрочено извършването на нов опис и оценка на движими вещи, собственост на длъжника, находящи се на поС.ния му адрес. Уведомленията не са връчени поради укриване на длъжника.

              От приложеното гр.д.№ 18 506/2012 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав се констатира, че постановеното по него съдебно решение № ІІ-119-219 от 15.02.2013 г. е влязло в сила на 03.02.2014 г., както и че по същото не са налице данни за издаването на друг изпълнителен лист за сумата 720,44 лева – разноски, освен този от 13.09.2016 г.  

              По силата на общата разпоредба на чл.110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, какъвто е й даденият казус. Ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е винаги пет години съобразно предвиденото в чл.117, ал.2 ЗЗД. Съгласно нормативната уредба, установена в чл.114, ал.1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, което в конкретния случай е моментът на влизане в сила на решението по гр.д.№ 18 506/2012 г. на СРС – на 03.02.2014 г. С оглед това обстоятелство петгодишният давностен срок относно присъдените с него разноски в полза на „Т.С. ЕАД в размер на 720,44 лева е започнал да тече най-късно на 03.02.2014 г.

              До подаване на исковата молба в съда на 18.03.2019 г. взискателят не е бездействал.              След образуването на изпълнителното производство на 06.02.2017 г. до предявяване на иска погасителната давност относно процесното вземане е била двукратно прекъсвана – на 16.05.2017 г. и на 07.03.2019 г. с предприетите изпълнителни действия въз основа на възлагането по чл.18 ЗЧСИ. Съгласно чл.116, б.“в“ ЗЗД с предприемане на действия за принудително изпълнение давността се прекъсва. На основание чл.117, ал.1 ЗЗД от всяко прекъсване на погасителната давност е започнала да тече нова петгодишна такава.  

              Съобразно приетото в мотивите на т.10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни действия, независимо от това дали прилаганото им е поискано от взискателя или са предприети по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ, какъвто е настоящият случай, представляват: насочването на изпълнението чрез налагането на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагане на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.

              Предвид обстоятелството, че започналата да тече на 07.03.2019 г. нова петгодишна давност относно вземането-предмет на спора не е изтекла към датата на подаване на исковата молба от страна на Н.Х.Н. на 18.03.2019 г., както и факта, че изп.дело № 20178440400416 по описа на ЧСИ С. Я., рег.№ 844 на КЧСИ не е образувано въз основата на издаден втори изпълнителен лист за същото вземане, въззивният състав намира, че поради липсата на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.439, ал.1 във връзка с ал.2 от ГПК предявеният от същия иск на това основание се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне. 

              Ирелевантни към предмета на спора са доводите на жалбоподателя, че в дадения случай не е налице признание на вземането от негова страна по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД. Признанието на дълга е само една от предвидените от законодателя хипотези, които прекъсват теченето на погасителната давност. Осъществяването на която и да е от тях /в конкретния казус – по чл.116, б.“в“ ЗЗД/ има същите правни последици относно приложението на обсъждания правен институт.

              Поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на решаващия състав на СРС относно изхода на спора, първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено.  

              С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя не се дължат разноски за въззивното производство.

              Такива следва да се присъдят на въззиваемата страна на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК в размер на 25,00 лева – юрисконсултско възнаграждение.

              Воден от горното, Съдът

 

                                                      Р    Е    Ш    И:

 

              ПОТВЪРЖДАВА решение № 74 950 от 22.04.2020 г., постановено по гр.д.№ 15 806/ 2019 г. по описа на СРС, І ГО, 25 състав.  

 

              ОСЪЖДА Н.Х.Н., ЕГН **********, с адрес: *** да ЗАПЛАТИ на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 25,00 лева /двадесет и пет лева/ – разноски за въззивното производство.

 

              Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.

 

 

 

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.