РЕШЕНИЕ
№ 1318
гр. Пловдив, 28.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20225300501872 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „Микро Кредит“ АД, ЕИК *********, против
решение № 260239/01.04.2022 г., постановено по г. д. № 14910/2020 г. по описа на РС
Пловдив, с което жалбоподателят е осъден да заплати на основание чл. 55, ал. 1, предл.
1 от ЗЗД на Г. М. П., ЕГН ********** сумата от 267,00 лева – недължимо платена по
договор за паричен заем от 28.01.2019 г., неразделна част от който е договор за
допълнителни услуги от 28.01.2019 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 10.11.2020 г., до окончателното изплащане на
вземането, както и 320,00 лева - разноски в производството.
В жалбата се излагат съображения за недопустимост на атакуваното решение в
частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на въззиваемия 151,56 лева,
представляващи заплатена на ЗК "Уника Живот"АД застрахователна премия по
застрахователен договор, сключен между последното и въззиваемия, поради липса на
пасивна процесуална легитимация. Изложени са оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение поради противоречие с материалния закон, доколкото
първоинстанционния съд е приел, че клаузата от процесния договор за допълнителни
услуги, предвиждаща заплащане на застраховка „Защита Пакет „Премиум Живот“
представлява услуга, свързана с усвояване и управление на кредита. Поддържа се, че
заплащането от страна на жалбоподателя на застрахователната премия е услуга, която
няма нищо общо със задълженията на въззиваемия по договора за заем, както и че
същата не е предпоставка за сключването му или за отпускане на кредита, поради
което не следва клаузите по договора за застраховка да бъдат отнесени към договора за
потребителски кредит. Настоява се, че първият е самостоятелен договор за услуга, по
отношение на който приложими са общите правила на Закон за задълженията и
1
договорите, а не тези на ЗПК. Оспорва се също така изводът на районен съд, че
процесният договор за потребителски кредит и договор за допълнителни услуги са
недействителни на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, доколкото
са изписани с шрифт по – малък от 12. Сочи се, че това нарушение е формално и не
следва да намери приложение санкцията на чл. 22 от ЗПК, установяваща
недействителност на правоотношението. Извършено е позоваване на разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредити, в изпълнение на която е приет българският
Закон за потребителските кредити. Поддържа се, че в самата директива е установен
принципът за информираност на потребителя, но никъде в нея не е въведено изискване
към размера на шрифта, поради което нормативното изискване за размер на шрифта в
чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като противоречащо на нормативен акт от по – висок ранг, не
следва да се вземе предвид. Поддържа се, че независимо от установения размер на
шрифт на процесните договори, въззиваемият не е бил лишен от възможността да се
запознае с клаузите на договора. Моли се за обезсилване на атакуваното решение в
частта, с която осъдителната претенция е уважена за сумата от 151,56 лева – заплатена
на ЗК „Уника Живот“АД застрахователна премия по застрахователен договор, сключен
между последното и въззиваемия, евентуално отмяната му изцяло и вместо това
отхвърляне изцяло на предявения иск. Претендират се разноски.
В срок е постъпил отговор от Г. М. П., с който въззивната жалба се оспорва като
неоснователна. Излагат се подробни съображения в подкрепа на атакуваното с нея
решение и се моли то да бъде потвърдено. Претендират се разноски по реда на чл. 38,
ал. 2 от Закон за адвокатурата.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ
на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правна квалификация
чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, предявен от Г. М. П. против „Микро Кредит“ АД за
заплащане на сумата от 267,00 лева (съгласно предявено на основание чл. 214, ал. 2 от
ГПК изменение на размера на иска, чрез неговото увеличаване от първоначално
претендираните 50,00 лева) - недължимо платена по договор за паричен заем от
28.01.2019 г., неразделна част от който е договор за допълнителни услуги от 28.01.2019
г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
10.11.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се съдържат твърдения, че между ищеца и ответното
дружество е сключен договор за паричен заем от 28.01.2019 г., по силата на който,
ищецът получил в заем 800,00 лева за срок от 36 седмици, при възнаградителна лихва
от 40,68% и годишен процент на разходи (ГПР) от 49,903%, като същият следвало да
заплати и 172,80 лева – пакет от допълнителни услуги и финансиране на сключена с
посредничеството на ответника застраховка пакет „Комфорт“, както и 475,20 лева –
застраховка „Защита Пакет „Премиум Живот“. Всички посочени суми следвало да
бъдат изплатени в периода 08.02.2019 г. до 11.10.2019 г. на седмични вноски от по
43,58 лева. Твърди се, че всичко платено от ищеца по договора, извън размера на
заемната сума е недължимо, поради противоречие на договора с императивни
разпоредби на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, тъй като размерът на текстовата
част на шрифта му е по – малък от 12, договорената възнаградителна лихва е нищожна
поради противоречието с добрите нрави, както и не е посочен начинът на
изчисляване на ГПР, което обуславяло неговата недействителност. Поради това се
2
претендира връщането на исковата сума, като недължимо платена, ведно със законна
лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане.
В подадения по реда на чл. 131 от ГПК отговор ответникът оспорва претенциите
по основание и размер. Не оспорва сключването на процесните договор за заем и
договор за допълнителни услуги към него.
За да постанови обжалваното сега решение, с което предявеният иск е уважен,
районен съд е приел, че договорът за заем CrediHome и договорът за допълнителни
услуги към него, и двата от датата 28.01.2019 г., се намират в неразривна връзка
помежду си и доколкото първият от тях е основанието за съществуване на втория, по
отношение на договора за допълнителни услуги се прилагат ЗЗП и ЗПК. Приел е също
така за установен факта на плащане на суми по договора в общ размер от 1067,70 лева,
но поради наличието на порок, съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК – договорът за
потребителски кредит и договорът за допълнителни услуги, неразделна част от него, са
изписани с шрифт по – малък от 12, на основание чл. 22 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Така потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, която е 800,00 лева, но не и надплатената разлика от
267,00 лева, съвпадаща с исковата претенция, поради което и предявеният иск е приет
за основателен.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му
правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно и допустимо.
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя за недопустимост на атакуваното
решение в частта, с която „Микро Кредит“АД е осъдено да заплати на Г. П. сумата от
151,56 лева, като платена от жалбоподателя застраховка, поради липса на процесуална
легитимация на ответника, доколкото тази сума се дължи от въззиваемия - ищец на
застрахователното дружество по договор за застраховка. Процесуалната легитимация
на страните е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на
исковия процес, но същата се предпоставя от твърденията на ищеца в исковата молба.
Доводите, с които „Микро Кредит“АД оспорва твърденията на Г. П., касаят
материалноправната легитимация на това дружество да отговаря по предявения иск, а
не процесуалната му легитимация, която съответства изцяло на въведените с исковата
молба фактически твърдения.
Не са налице нарушения на императивни материалноправни норми, които
въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в тази
насока, съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС,
поради което и по отношение правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания.
По посоченото в жалбата относно правилността на обжалваното решение:
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание. При иск с тази правна
квалификация в тежест на ищеца е да установи факта, че е дал имуществено благо на
ответника, като същото подлежи на връщане в случай, че ответникът на свой ред не
установи съществуването на правно призната причина за разместването на благата,
което му дава право да задържи полученото.
Не се спори относно приетите за установени от първостепенния съд факти, а и от
представените по делото писмени доказателства се установява, че между страните по
спора е възникнало правоотношение по повод на сключен договор за заем CrediHome
№ 1192-00048150/28.01.2019 г., по силата на който на въззиваемия е предоставена сума
в размер от 800,00 лева. Отразеният в договора годишен фиксиран лихвен процент е
40, 68%, годишният процент на разходите е 49, 90%, а задължението следва да се
3
погаси на 36 седмични вноски. Обективирано е изявление на заемополучателя, че с
полагане на подписа си удостоверява, че е получил заема. На същата дата - 28.01.2019
г. страните са сключили и договор за допълнителни услуги към заем CrediHome №
1192-00048150/28.01.2019 г., в който е отразено, че услугите по него се предоставят
единствено като допълнение към подписан договор за заем CrediHome. Предмет на
този договор е пакет от допълнителни услуги и финансиране и разсрочване на
сключена с посредничеството на „Микро Кредит“АД застраховка, както следва: Пакет
„Комфорт“ при срок от 36 седмици и цена от по 4,80 лева за седмична вноска –
посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноски; безплатно внасяне на
вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка на „Микро Кредит“АД;
безплатно внасяне на вноска директно в офис на „Микро Кредит“АД; безплатно
предоговаряне и разсрочване на заема, както и застраховка Защита пакет „Премиум
живот“ при срок от 36 седмици и цена от по 13,20 лева за седмична вноска. Съгласно
чл. 4. 3 от договора за допълнителни услуги в случай, че клиентът е избрал да сключи
застраховка с посредничеството на „Микро Кредит“ АД и заплащането на дължимата
еднократна застрахователна премия да се финансира от същото дружество, то в този
случай клиентът ще дължи връщане на сумата на дружеството на равни вноски.
Безспорно е, а и се установява от приетото по делото заключение по допуснатата
съдебносчетоводна експертиза, което настоящата инстанция кредитира, като
обективно, компетентно изготвено и обосновано, че общо платената от въззиваемия
сума по двата договора към датата на проверката от експертизата – 18.03.2021 г. е
1067,70 лева.
При това положение се явява установен фактът на даване на процесната сума от
въззиваемия, съответно получаването на същата от жалбоподателя.
Следователно подлежи на преценка съществуването на правно призната
причина, която дава право на жалбоподателя да задържи сумите, предмет на
осъдителната претенция. В този смисъл спорът пред настоящата инстанция е
концентриран върху това дали договорът за допълнителни услуги е самостоятелен
такъв, представляващ отделно облигационно отношение от договора за заем
CrediHome, съответно действителни ли са договорът за заем CrediHome и договорът за
допълнителни услуги към него, и двата от датата 28.01.2019 г., в изпълнение на които
въззиваемият е платил процесните суми.
Предвид характера на отделните възражения и за определяне правния режим, на
който се подчиняват процесните договори, първо подлежи на разглеждане това, дали
договорът за допълнителни услуги представлява отделно облигационно отношение от
договор за заем CrediHome.
Настоящата инстанция намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен. При
тълкуване на действителната обща воля на страните и съпоставяне на отделните
уговорки едни с други, съгласно чл. 20 от ЗЗД, се налага категоричен извод, че договор
за заем CrediHome № 1192-00048150/28.01.2019 г. и договор за допълнителни услуги
към заем CrediHome № 1192-00048150/28.01.2019 г. от същата дата, уреждат различни
уговорки по повод на едно единствено, възникнало между страните правоотношение –
сключен помежду им договор за заем. Поради това, макар и обективиран в отделен
документ, договор от 28.01.2019 г. за допълнителни услуги към заем CrediHome №
1192-00048150/28.01.2019 г., следва да бъде разгледан и ценен, като неразделна част от
самия договор за заем CrediHome от 28.01.2019 г. Това, че част от уговорките се
съдържат в отделен документ, назован „договор“, не променя обстоятелството, че се
касае за едно единствено правоотношение по договор за потребителски кредит, по
повод съществуването и във връзка с изпълнение на възникналите права и задължения
от който, са поети допълнителни уговорки между страните – за обслужване на кредита
4
и посредничество и финансиране на застраховка на потребителя, за срока на кредита.
Доводите във въззивната жалба, че допълнителните услуги не са задължителна
предпоставка за сключването на договор за заем и че страна по застрахователното
правоотношение е трето лице - ЗК „Уника Живот“АД, не променят тези изводи. Това е
така, доколкото не е необходимо допълнителните услуги да бъдат условие за
сключване на заема, за да са част от договорките по заемното правоотношение. На свой
ред застрахователното правоотношение между Г. П. и третото лице ЗК „Уника
Живот“АД е извън предмета на настоящия спор, който касае заемното
правоотношение между Г. П. и „Микро Кредит“АД и уговорените по повод на същото
допълнителни услуги по обслужване на заема и по посредничество и финансиране на
застраховка живот.
С оглед страните и неговия предмет, процесният договор за заем CrediHome №
1192-00048150/28.01.2019 г., неразделна част от който е договор за допълнителни
услуги към заем CrediHome № 1192-00048150/28.01.2019 г., е такъв за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от Закон за потребителския кредит. Към него са приложими
разпоредбите на този закон, част от които е тази на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Същата
урежда, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен
или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по – малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Изискването за размер на
шрифта е императивно уредено такова, касателно формата на договора за
потребителски кредит. Формата е за действителност и според чл. 22 от ЗПК
неспазването на изискването за форма на договора води до неговата недействителност.
Пред въззивната инстанция не се спори, а и от приетите в първоинстанционното
производство заключения по първоначална, изготвена от вещо лице М. (л. 88 от делото
на РС) и повторна, изготвена от вещо лице К. (л. 143 от делото на РС) съдебно-
техническа експертизи, които също се кредитират от настоящата инстанция, като
безпристрастно, компетентно изготвени и обосновани, се установява, че договор за
заем CrediHome № 1192-00048150/28.01.2019 г., неразделна част от който е договор за
допълнителни услуги към заем CrediHome № 1192-00048150/28.01.2019 г., са изписани
с шрифт по – малък от 12. При това положение процесният договорът за заем, с
неразделна част договор за допълнителни услуги към заем CrediHome № 1192-
00048150/28.01.2019 г., е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. В последната
хипотеза, съгласно предвиденото в чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи по кредита. Следователно от
общо платените от въззиваемия – потребител 1067,70 лева, жалбоподателят има право
да задържи единствено чистата стойност на кредита, чийто размер по договор е 800,00
лева, като разликата над нея до пълния размер на установеното плащане или сумата от
267,70 лева, е недължимо платена. Доколкото претендираната в настоящото
производство сума е по - малка от приетата, а именно 267,00 лева, то предявеният
осъдителен иск за връщането , ведно със законната лихва от датата на исковата молба
до окончателното изплащане, се явява изцяло основателен и като такъв следва да бъде
уважен.
Неоснователни са доводите в жалбата, че нарушението относно големината на
шрифта на договора е формално и санкцията на чл. 22 от ЗПК не следва да намери
приложение, тъй като с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в изпълнение на която е
приет българският Закон за потребителските кредити, не е въведено изискване към
размера на шрифта, поради което чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като противоречащ на
нормативен акт от по – висок ранг, не следва да се приложи. С определение на Съда на
Европейските общности от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 е дадено тълкуване, че чл.
5
10, § 2 и член 22, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23.04.2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат
национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски
кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък
от 12. Ето защо не е налице сочената от жалбоподателя колизия между Директива
2008/48/ЕО и Закон за потребителския кредит, чрез който същата е транспонирана в
националното ни законодателство.
Предвид пълното съвпадане на фактическите и правни изводи на въззивната
инстанция с тези на първостепенния съд, въззивната жалба се явява неоснователна, а
обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като правилно.
С оглед изхода от спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, разноски за
настоящото производство се дължат на въззиваемия, но претенция за заплащането на
такива не е предявена.
Направено е също така искане за определяне и присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА в полза на Адвокатско дружество „Г.“
за предоставена безплатна правна помощ за производството пред ОС Пловдив, по
договор за правна защита и съдействие на л. 4 от делото на РС. Възнаграждението се
претендира за въззивната инстанция, ведно с дължимия се върху него ДДС, съгласно
акт за регистрация на л. 153 от делото на РС. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА
възнаграждение е дължимо. Определено по чл. 7, ал. 2, т. 1, вр. с §2а от Наредба
№1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, същото е в
размер от 360,00 лева с включен ДДС за производството пред ОС и следва да бъде
присъдено.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260239/01.04.2022 г., постановено по г. д. №
14910/2020 г. по описа на Районен съд Пловдив.
ОСЪЖДА „Микро Кредит“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“№ 137, ет. 3, да заплати на Адвокатско
дружество „Г.“, ЕИК *********, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Братя Пулиеви“№ 1, на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, сумата от 360,00 лева (триста и шестдесет лева)
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ с включен ДДС по
в.г.д.№ 1872/2022 г. по описа на ОС Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6