Р Е Ш
Е Н И Е №
398
гр.Пловдив,27.07.2017 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско
отделение, в открито заседание на тридесети май през две хиляди и седемнадесета
година в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието
на секретаря МАЯ КРУШЕВА,като разгледа докладваното от съдията търг. дело
№139/2016 г. по описа на същия съд,ХVІІІ-ти
състав,за да се произнесе, взе предвид следното:
Иск с правна квалификация по чл.422 във вр. с чл.415,ал.1 от ГПК и във
вр. с чл.535 от ТЗ и чл.99 от ЗЗД.
Дружеството-ищец
«МОНРО»ЕООД с ЕИК ********* твърди,че с договор за цесия от 20.07.2015 г. е
придобило вземане от ответника И.Б.,произтичащо от издаден от последния в полза
на лицето Е.С.запис на заповед от 06.01.2011 г. за сумата от 102 260 евро,с
падеж на плащане-31.08.2012 г.Твърди,че записа на заповед е бил джиросан и
договора за цесия е с нотариална заверка на подписите,а плащането на
договорената цена е извършено от дружеството-цесионер към цедента.Съгласно
изискванията на чл.99,ал.3 от ЗЗД титуляра на вземането Е С. С.изпратил
уведомление до длъжника за извършената цесия.Описва в исковата си молба как е
било връчено уведомлението.Твърди,че въз основа на придобитите права на
кредитор по записа на заповед,дружеството на основание чл.417 от ГПК се е
снабдило със заповед за изпълнение на парично задъжение №5667/27.08.2015 г. и
изпълнителен лист от 28.08.2015 г. по ч.гр.д.№10577/2015 г. по описа на
ПРС,VІІІ гр.с. за описаните в обстоятелствената част на ИМ суми.Било заведено и
изпълнително дело въз основа на издадения изпълнителен лист,но от длъжника Б.
било подадено възражение по чл.414 ГПК.Предвид изложеното и поради това,че
ответникът не е изплълнил задължението по записа на заповед,издаден на
06.01.2011 г.,а издадените от районния съд заповед за изпълнение и изпълнителен
лист били оспорени с възражението му,ищецът счита,че има правен интерес от
завеждането на процесния иск.
На база
горните твърдения ищецът моли да бъде постановено съдебно решение,с което да се
приеме за установено,че ответникът му дължи сумата от 102 260 евро или
200 003,18 лв. по фиксирания курс на БНБ,представляваща неизплатена
главница по запис на заповед от 06.01.2011 г.,мораторна лихва в размер на 60
782,74 лв. върху главницата,начислена за периода от 01.09.2012 г. до 26.08.2015
г. /датата на подаване пред съда на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение/,ведно със законната лихва върху задължението от издаване на
заповедта на изпълнение-27.08.2015 г. до датата на завеждане на настоящата
искова молба в размер на 10 409,83 лв. и лихвата за забава от датата на настоящата ИМ до
окончателното плащане на задължението.Моли също така да бъде осъден ответника
да му заплати разноските по горното частно гражданско дело в размер на 9393
лв.,както и направените по настоящото дело съдебни разноски.
Ответникът
е подал в законния срок писмен отговор на ИМ,с който е оспорил иска като
неоснователен и недоказан.В тази връзка твърди,че представеният запис на
заповед не съставлява годно изпълнително основание по смисъла на чл.417 от ГПК,защото не съдържа установените в чл.535 от ТЗ реквизити и затова на
основание чл.536 от ТЗ не съставлява заповедна ценна книга.Заявява,че
посоченият запис на заповед не е подписан от него,не му е предявен по реда и в
сроковете на чл.491 от ТЗ и не удостоверява подлежащо на изпълнение
вземане.Счита още за недопустимо да се издава изпълнителен лист за мораторните
лихви върху главницата по записа на заповед за периода от падежа до датата на
подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист,тъй като в това
производство съдът проверява само формалната доказателствена сила на
изпълнителното основание и не може да се позовава на данни,които стоят извън
това основание,а освен това записа на заповед не съдържа данни относно размера
на закъснителните лихви.
Ответникът
поддържа и довода,че от съдържанието на процесния запис на заповед не може да
се разбере защо е издаден,а и в документа няма изявление за получаване на
сумата,поради което той няма характеристиките на разписка.Поетото едностранно
задължение за плащане не може да се презумира като дължимо по договор за заем,а
следва да бъде несъмнено установено с допустимите от закона
доказателства-разписка или договор за заем,каквито ищецът не представя.С оглед
на това ответникът счита,че процесният запис на заповед от 06.01.2011 г. е
обезпечавал изпълнението на несъществуващ договор за заем от същата дата,а
липсата на каузално правоотношение не би могла да породи менителнично задължение.Ответникът се
позовава и на изтекла погасителна давност по чл.531 от ТЗ относно менителничния
иск.Твърди още,че никога не се е задължавал по какъвто и да е начин спрямо
лицето Е.С.и не е подписвал каквито и да било записи на заповед в негова
полза.Заявява,че предявеният като изпълнително основание запис на заповед
съставлява неистински /неавтентичен/ частен документ,като положеният подпис за
издателя е подправен и в този смисъл документа не съставлява запис на заповед и
не може да служи като годно изпълнително основание по реда на чл.517,т.9 от ГПК.По отношение на представения договор за цесия ответникът сочи,че същият не
е подписан на датата 20.07.2015 г.,а на 26.08.2015 г.-датата на нотариалната
заверка на подписите от нотариус ***.Заявява,че не е уведомен за прехвърленото
вземане и затова цесията не е произвела действие,а ищецът не е активно
легитимиран взискател по цесията.Позовава се и на това,че нотариус * неправилно
е приложила разпоредбата на чл.47,ал.5 от ГПК за връчване на нотариалната
покана на И.Б.,удостоверявайки,че тя е връчена на 07.09.2015 г.Конкретни доводи
в тази връзка ответникът развива в отговора.Моли иска да бъде отхвърлен като
неоснователен.Претендира разноски.
Пловдивският
окръжен съд,като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност,както и доводите на страните,приема за установено следното:
По
приложеното ч.гр.д.№10577/2015 г. по описа на РС-Пловдив,VIII-ми гр.с. е издадена заповед №5667 от 27.08.2015 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и с
тази заповед е разпоредено настоящият ответник И.Б.Б. да заплати на
дружеството-ищец „Монро“ЕООД с ЕИК ********* сумата от 102 260 евро
главница,дължима на основание запис на заповед,издаден от длъжника на 06.01.2011
г. в полза на лицето Е Б.С.,с падеж на 31.08.2012 г.,джиросан на
дружеството-кредитор на 20.07.2015 г.Разпоредено е още ответникът-длъжник да
заплати на ищеца и сумата от 60 782,74 лв. мораторна лихва върху главницата за
периода от 01.09.2012 г. до 26.08.2012 г. /датата на подаване на заявлението по
чл.417 ГПК пред съда/,ведно със законната лихва върху главницата,считано от
26.08.2012 г. до окончателното изплащане,а също и деловодни разноски в размер
на 5 216 лв. държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 4 177 лв.За
сумите по посочената заповед за незабавно изпълнение е издаден и изпълнителен
лист от 28.08.2015 г.,а въз основа на последния е образувано и изпълнително
дело за принудително събиране на същите суми.В законния срок от длъжника Б. е
подадено възражение по чл.414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение,а с
определение №530 от 19.01.2016 г.,постановено по горното частно гражданско
дело, изпълнението на заповедта е спряно на основание чл.420,ал.1 от ГПК и е
разпоредено да бъде уведомен кредитора „Монро“ЕООД-гр.Пловдив за подаденото от
длъжника възражение и му се дадат указанията по чл.415 от ГПК,т.е. че може в
едномесечен срок от получаване на съобщението да предяви иск пред съда за
установяване на вземането си,предмет на заявлението и заповедта по чл.417 от ГПК,като съответно довнесе и дължимата по иска държавна такса.Съобщението с
тези указания е връчено редовно на ищеца на датата 11.02.2016 г.,а процесната
искова молба е подадена пред съда на 29.02.2016 г.,т.е. в указания от съда и
установен от закона едномесечен срок,като с нея е предявен иск за установяване
на вземанията по издадената заповед за изпълнение,изключая присъдените с нея
разноски,за които е заявена осъдителна претенция в съответствие с т.12 от Тълкувателно
решение №4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. по описа на ОСГТК на
ВКС.Предвид така описаните обстоятелства,установени по настоящото дело,се
налага извода,че са налице всички предпоставки за допустимост на процесния
иск,а именно:издадена заповед за изпълнение за процесните вземания,предмет на
установяване с предявения по делото иск по чл.422,ал.1 във вр. с чл.415,ал.1 от ГПК,подадено от длъжника в законния срок възражение срещу
заповедта,предявяването на самия иск в установения от закона срок от кредитора
по заповедта срещу длъжника по нея,а също и наличието на идентичност между
основанието на вземанията по заповедта за изпълнение и основанието на
предявените в процесната искова молба вземания. Предвид изложеното съдът приема
процесния иск за допустим и затова следва да го разгледа по същество.
По
съществото на иска:
Както
по-горе се посочи,основанието на присъдената в полза на ищеца главница от 102
260 евро по заповедта за незабавно изпълнение от 27.08.2015 г. е запис на
заповед,издаден за същата сума на датата 06.01.2011 г. в гр.Пловдив от
ответника И.Б.Б. в полза на неучастващото по делото лице Е Б.С.,с падеж на
плащане-31.08.2012 г.Записът на заповед е приложен в оригинал към частно
гражданското дело,по което е издадена коментираната заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 ГПК.Поемателят по тази ценна книга-Е.С.е прехвърлил
вземането си срещу ответника Б.,произтичащо от посочения запис на заповед,на
настоящото дружество-ищец.Това е станало с договор за цесия от 20.07.2015 г.,с
нотариална заверка на подписите на страните по него,извършена на 26.08.2015
г.Заверено копие от този договор също е приложено към настоящото
дело.Представени са и доказателства за уведомяването на длъжника за извършената
цесия съгласно разпоредбата на чл.99,ал.3 от ЗЗД,но самият длъжник-ответник по
настоящото дело е оспорил редовността на уведомяването му и в тази връзка
поддържа довода,че изобщо не е уведомяван за цесията.
Но,преди
всички поддържани от ответника доводи срещу процесния иск,на преценка подлежи
твърдението му,че не е подписал процесния запис на заповед като „издател“ на
същия и положеният там от негово име подпис е неистински /неавтентичен/,защото
това твърдение касае съществуването на самото основание,от което произтича
прехвърленото на ищеца вземане.Във връзка с оспорения подпис на издателя в
процесния запис на заповед,е назначена по делото единична почеркова
експертиза,чието заключение е изготвено от вещото лице М.С.,а след оспорването
на това заключение от страна на ответника в частта,в която е установено,че
подписът за „издател“ в записа на заповед е положен от него и искането на ищеца
да се отговори на поставената към експертизата задача при ползването на
допълнителен сравнителен материал,съдът е назначил тройна почеркова
експертиза,чието заключение е изготвено от вещите лица П. Х. Т.,К. В. И. и Д.
Л. Г. и също е прието като доказателство по настоящото дело.Според първото
заключение положеният в записа на заповед подпис за „издател“ е изпълнен от
ответника И.Б.Б.,но ръкописния текст „И.Б.“,положен под подписа,не е изпълнен
от него.А според заключението на тройната почеркова експертиза, ръкописните
текстове „И.Б.Б.,**********,*** и „И.Б.“,съдържащи се в оригиналата на записа
на заповед от 06.01.2011 г.,са изпълнени от ответника Б.,но подписа за
„издател“ в същия оригинал не е изпълнен от него,както и ръкописният текст „Е Б.С.,с.Б.п.,П.Х.7,102260
сто и две хиляди двеста и шестдесет евра/31.08.2012 г. Е С.,06.01.2011 П.
Видно
е,че констатациите в двете експертизи /единична и тройна/ относно авторството
на положения в записа на заповед подпис за „издател“ и изписания под подписа
ръкописен текст „И.Б.“ са напълно противоположни.Но измежду същите две
експертизи съдът кредитира заключението на тройната експертиза,тъй като то е
изготвено при по-пълно и подробно изследване на оспорения подпис,на какъвто извод
навежда обстоятелството,че изследването е основано на ползването на
допълнителен сравнителен материал от изследвания подпис /респ. и ръкописен
текст/-свободни и условно свободни образци от ръкописни текстове и подписи от И.Б.,положени
в множеството документи,изброени в заключението на тройната експертиза.А що се
отнася до заключението на единичната почеркова експертиза,то същото е основано
само на използвани образци от почерка и подписа на И.Б. в разписка от
12.01.2016 г. и заявление за издаване на БДС,като заедно с това самото вещо
лице,изготвило единичната експертиза,е дало обяснения в съдебно заседание,че
ползването на други свободни образци от изследния подпис и ръкописен
текст,освен вече използваните,би могло да промени заключението,т.е. да доведе
до други резултати от почерковото изследване.
Предвид
гореизложеното,кредитирайки заключението
на тройната почеркова експертиза,съдът приема,че положеният в процесния запис
на заповед подпис за „издател“ не е изпълнен от ответника И.Б. и пради това
счита,че е доказано проведеното оспорване на истинността на документа относно
автентичността на подписа на ответника Б. в записа на заповед,издаден на
06.01.2011 г.Ето защо този документ се явява неистински и като такъв следва да
бъде изключен от доказателствата по делото.И още нещо-неавтентичността на
подписа,положен за „издател“ в процесния запис на заповед,обосновава извод,че
самия запис на заповед не отговаря на формалните изисквания на чл.535 от ТЗ,защото в него липсва предвидения в т.7 от тази разпоредба задължителен
реквизит,а именно:подпис на издателя.Това не е презумптивен реквизит по смисъла
на чл.536,ал.2-ал.4 от ТЗ,поради което неговата липса на основание чл.536,ал.1
от ТЗ отнема менителничния ефект на конкретния запис на заповед и го прави
нищожен като ценна книга.В крайна сметка и предвид изложеното се налага
извода,че издадения на 06.01.2011 г. запис на заповед не обективира
действителна едностранна абстрактна сделка,не поражда менителнични права и
задължения и въз основа на него не може да бъде ангажирана отговорността на
ответника за заплащане на визираната в съдържанието на документа сума.Съответно
на това се налага и извода,че договора за цесия от 20.07.2015 г. има за предмет
едно несъществуващо парично вземане и затова не поражда никакви права на
дружеството-ищец върху същото вземане,което е и предмет на предявения
положителен установителен иск по чл.422 във вр. с чл.415,ал.1 от ГПК.Ищецът не
се легитимира като кредитор на ответника относно процесната главница от 102 260
евро с левова равностойност от 200 003,18 лв. по фиксирания курс на БНБ и
предявеният относно същата установителен иск се явява неоснователен.
Щом
като се прие,че изначално не съществува и не е възниквало вземането за
главницата,то от това следва,че не съществува и предявеното акцесорно вземане
за мораторна лихва в размер на 60 782,74 лв.,поради което процесния
установителен иск е неоснователен и в частта относно това вземане.Но дори и да
бе установена като дължима горната главница на основание записа на заповед от
06.01.2011 г.,то в частта относно мораторната лихва за минало време /до датата
на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение/ искът пак би
бил неоснователен по съображение,че съгласно т.4 от Тълкувателно решение №1 от
28.12.2005 г.,постановено по тълк. дело №1/2004 г. на ОСТК на ВКС и намиращо
приложение при издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК,не е
допустимо издаването на изпълнителен лист за мораторни лихви върху сумата по
записа на заповед за периода от падежа на ценната книга до датата на подаване
на искането за издаване на ИЛ,тъй като не се касае за вземане,обективирано в
документа,служещ като извънсъдебно изпълнително основание относно главницата.
Поради
неустановено съществуване на самата главница,неоснователен се явява процесния
иск и в частта,с която се претендира законна лихва върху главницата,считано от
датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК до окончателното й издължаване.
Вследствие
на всичко изложено по-горе се налага крайния извод,че процесния установителен
иск се явява напълно неоснователен и като такъв ще се отхвърли изцяло.
На
основание чл.78,ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника сумата от 1100 лв. съдебни разноски-платени възнаграждения за вещи
лица.
Пълномощникът
на ответника-адв. И.М. е поискал да му се присъди адвокатско възнаграждение на
основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата,защото поетата от него
процесуална защита на ответника е безплатна.Това искане е основателно.Видно от
приложения договор за правна защита и съдействие от 19.09.2016 г.,сключен между
адв.М. и ответника Б.,са уговорени безплатно процесуално представителство и
защита по настоящото дело на основание чл.38,ал.1,т.3,предложение 2-ро от
Закона за адвокатурата /ЗА/,т.е. осъществяване на безплатна адвокатска защита
на близко лице.Съгласно чл.38,ал.2 от ЗА,когато е осъществена безплатна
адвокатска помощ в тази хипотеза /както и в останалите хипотези на чл.38,ал.1
от ЗА/,ако насрещната страна дължи разноски,както е в случая,адвоката има право
на възнаграждение,което съдът определя в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл.36,ал.2 и осъжда другата страна да го заплати.Това е
възнаграждение,което при наличие на законовите предпоставки се присъжда в полза
на самия адвокат,оказал безплатната помощ и съдействие и за да упражни
адвокатът това свое право е достатъчно да представи сключен със страната
договор за правна защита и съдействие,в който да посочи,че договореното
възнаграждение е безплатно на основание някоя от хипотезите по чл.38,ал.1 от
ЗА,без да се нуждаят от доказване обстоятелствата,обосноваващи приложението на
съответната хипотеза,т.е. че лицето,спрямо което се осъществява безплатната
защита има право на издръжка или е материално затруднено лице,роднина или
близък е на адвоката,или е друг юрист.Предвид изложеното съдът намира,че
искането на адв. М.,основано на разпоредбата на чл.38,ал.2 от ЗА,е основателно
и следва да се уважи,като си присъди в полза на същия адвокат възнаграждение в
размер на 6933,58 лв.,платимо от ищеца и определено като размер на основание
чл.36,ал.2 от ЗА във вр. с действащата разпоредба на чл.7,ал.2,т.5 от Наредба
№1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения,без да намери
приложение редуциращата разпоредба на чл.9,ал.1 от същата наредба,тъй като
адвокатската защита в случая не се е изчерпала само с изготвяне от адвоката на
отговор на исковата молба.
Мотивиран
от гореизложеното съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ изцяло
като неоснователен предявеният от „МОНРО“ЕООД-гр.Пловдив с ЕИК ********* против И.Б.Б. с ЕГН ********** установителен
иск,с който е поискано да се приеме за установено,че ответникът дължи на
дружеството-ищец следните суми,за които е издадена заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№10577/2015 г. по описа на
РС-Пловдив,VIII-ми гр. състав,а именно:сумата от 102 260 евро или 200003,18 лв. по фиксирания курс на
БНБ,представляваща неизплатена главница по запис на заповед от 06.01.2011 г.,с
падеж-31.08.2012 г.,както и сумата
от 60 782,74 лв.-мораторна
лихва върху главницата,начислена за
периода от 01.09.2012 г. до 26.08.2015 г. /датата на подаването на заявлението по чл.417 ГПК пред РС-Пловдив/,ведно със законната лихва върху задължението от издаване
на заповедта на изпълнение-27.08.2015 г. до датата на завеждане на исковата
молба по настоящото дело в размер на 10 409,83 лв. и лихвата за забава от датата на завеждане
на исковата молба-29.02.2016 г. до
окончателното плащане на задължението.
ОСЪЖДА „МОНРО“ЕООД с ЕИК
*********,със седалище и адрес на управление гр.Пловдив,ул.“Цар
Асен“№30,ет.3,ап.12 да заплати на И.Б.Б. с ЕГН ********** сумата от 1100 лв.
/хиляда и сто лева/ съдебни разноски.
ОСЪЖДА
„МОНРО“ЕООД с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление гр.Пловдив,ул.“Цар
Асен“№30,ет.3,ап.12 да заплати на адвокат И.Б.М. с адрес:г***,офис 10 сумата от
6933,58 лв. /шест хиляди деветстотин тридесет и три лева и петдесет и осем
стотинки/,представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ответника по т.д.№139/2016 г. по описа на ОС-Пловдив, ХVІІІ-ти
състав,дължимо на основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението
подлежи на обжалване пред Апелативен съд-Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ :