№ 151
гр. Бургас, 21.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Йорданка Г. Майска
Членове:РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА Въззивно
гражданско дело № 20212100502070 по описа за 2021 година
Производството по делото пред настоящата съдебна инстанция е с правно основание
чл. 258 ГПК и сл. и е образувано по въззивна жалба на „ЕМЕРАЛД ХОСПИТАЛИТИ“
ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:гр.София, ул. „Неофит Рилски"
№55, ет.1, an.12, представляван от Мирослав Михайлов, подадена чрез упълномощения му
процесуален представител адвокат Радослав Данков, против решение №
260182/09.08.2021г. по гр.д.№ 542/2021г. по описа на РС-Несебъ р в частта, с която са
отхвърлени исковете му с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД за
приемане за установено по отношение на ответника Д.К., гражданин на ***, роден на
**.**.****г., с БУЛСТАТ **********, с адрес в Р.България: с.*** общ.*** обл.*** к-с ***
ул.*** № ** бл.*-*** вх.*** ет.*** ап.***, със съдебен адрес: гр.Бургас, ул."Сливница" №
26, ет.2 /чрез адв.Нели Гюмова от АК-Бургас/, че същият дължи на ищцовото дружество
сумата в размер на 5206.50 лв., представляваща неплатено възнаграждение за 2017г. по
сключен помежду им договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен
комплекс Емералд Резорт Равда" № ММС-ЕН/073- 04.211 от 27.04.2011г., поради
погасяването му по давност, както и в частта, в която е отхвърлен иска му над уважения
размер от 1735.50 лв. до претендирания от 5206.50 лв. за неплатено възнаграждение за
2018г. по горепосочения договор за поддръжка и управление, за които вземания ищцовото
дружество се е снабдило със заповед № 102 от 20.02.2020г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 165/2020г. по описа на РС- Несебър.
Във въззивната жалба се твърди, че решението в обжалваните части е неправилно и
1
незаконосъобразно, моли се отмяната му и уважаване на предявените искове. На първо
място се изтъква, че необосновано и в противоречие със събраните по делото доказателства
и закона,тъй като съдът е приел, че искът за заплащане на възнаграждение за поддръжка за
2017г. е погасен с изтичане на тригодишен давностен срок, тъй като искът е предявен на
15.07.2020г., а давността е изтекла на 15.02.2020г. В жалбата се сочи, че този извод на съда е
неправилен, по съображения, че същият е направен при допуснати грешки при формиране
на вътрешното му убеждение в резултат на неспазване правилата на закона, формалната
логика, опита и научното знание, за което са изложени подробни съображения. На второ
място се изтъкват доводи за това, че нямало доказателства и аргументи за това, че през м.
май 2018 г. е имало смяна на дружеството, предоставящо услугите, представляващи предмет
на процесния договор, тъй като никоя от страните не твърдяла това обстоятелство, а
обратното се потвърждавало от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза.Заявява,
че през 2018г. в сочения период собствеността на дяловете на това дружество била
прехвърлена на нов собственик, като в резултат от това тези нови собственици са сменили
ръководния екип, изпълняващ оперативните дейности в комплекса, но това не означава, че
се е сменило обслужващото дружество. На трето място се изтъкват подробни и
обстоятелствени съображения относно наличието на договор за поддръжка и управление на
„Курортен апартаментен комплекс Емералд Резорт Равда“, валидността на договорните
клаузи, продължаване срока на действие на договора,условия за продължаване срока на
действие на договора, позовавайки се на решение № 7 от 19.04.2017 г. по т.д. № 53312/2015
г. I г.о., ГК на ВКС. Въззивникът излага съображения и относно преценка на договора с
оглед правилата на ЗУЕС,тъй като намира, че поддържането на етажната собственост
представлявало задължение, но и право на всеки от етажните собственици, независимо от
факта дали има решение на Общото събрание на етажната собственост. Изложени са и
доводи и относно това, че оспорената като нищожна клауза от договора очевидно не е
неравноправна, а евентуалната неравноправност следвало да се преценява, като се вземат
предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи
на договора или на друг договор, от който той зависи /чл. 145, ал. 1 от ЗЗП/, а именно: това
са обстоятелствата, свързани с предмета на договора - поддържане на сградата,
прилежащите й общи части и такива за общо ползване, както и предоставянето на
допълнителни услуги за собствениците на индивидуални имоти на нивото на курортен
комплекс от висока класа. Намира, че уговорката по никакъв начин не би могла да се свърже
с нарушение на изискването за добросъвестност и тя не водела не само до значително
неравновесие между правата и задълженията на възложителя и изпълнителя, но и не можела
изобщо да се свърже логически с подобно нещо. Сочи, че формулировката на клаузата на
раздел IV, чл. 9 от Договора била: „ Срокът, посочен в раздел V, т. 2 автоматично се
подновява на всеки 5 години и за същия период от време, освен при писмено взето решение,
не по-късно от 4 месеца преди изтичане на всеки петгодишен срок, от собствениците,
притежаващи повече от 3/4 от застроената площ на комплекса за неподновяването му“.
Счита, че тази уговорка се отнася еднакво както за потребителя, така и за търговеца. В пункт
2
ІV от въззивната жалба въззивникът заявява своите подробни аргументи и относно
защитната теза на ответника за начина на изпълнение на договора, която теза твърди, че не
отговаряла на обективната действителност , но представлявала конкретен израз на
недобросъвестното и противоречащо на добрите нрави поведение на ответника.Моли
отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на ново, с което исковете да
бъдат уважени. Претендира присъждане на разноски. В съдебни заседание, въззивното
дружество чрез процесуаления си представител поддържа въззивната си жалба и моли съдът
да я уважи, като излага подробни аргументи по съществото на спора.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Д.К.,
подаден чрез упълномощения ми процесуален представител адв. Нели Гюмова, в който се
навеждат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Въззиваемият заявява
възражение по твърдението на въззивника за неправилно изчисляване и прилагане от
районния съд на 3-годишния давностен срок относно паричното задължение; намира, че
единствено исковата молба можела да прекъсне давността, като цитира мотивите на ТР
№2/2013г. на ОСГТК на ВКС и счита, че подаване на заявление по чл.410 ГПК не прекъсва
давността. По отношение отхвърлителната част на първоинстанционното решение за
паричната претенция на ищеца за 2018г. намира решението и тази му част за правилно, като
в тази връзка излага доводи, основани на показания на свидетел С.С., счита съдебно-
техническата експертиза за доказателство, което не било годно да установи изпълнение на
договора в пълен обем, за което излага конкретни аргументи и съображения.Намира, че при
възражение за неизпълнение ищецът следвало да докаже изпълнение в пълен обем по
отношение на всички задължения в договора при условията на пълно главно доказване.
Моли за потвърждаване на решение в обжалваните му части. В съдебно заседание
въззиваемият, чрез упълномощения си процесуален представител поддържа писмения си
отговор и моли за потвърждаване на решението на първоинстанционния в отхвърлените му
части съд като правилно и законосъобразно, за което излага аргументи по същество.
Бургаският окръжен съд, след като взе предвид исканията и доводите на страните,
обсъди поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, и след като
съобрази закона, намира за установено следното:
Първоинстанционното производство пред Районен съд- Несебър е било образувано
по предявените от ищеца „ЕМЕРАЛД ХОСПИТАЛИТИ“ ООД искове за приемане за
установено по отношение на ответника Д.К., че същият дължи на ищцовото дружество
сумата в общ размер от 10 413 лв., представляваща неплатено възнаграждение за поддръжка
в размер на сумата от 5206.50 лв. за 2017г. и сумата от 5206.50 лв. за 2018г., дължими по
сключен помежду им договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен
комплекс Емералд Резорт Равда" № ММС-ЕН/073- 04.211, сключен на 27.04.2011г., за които
вземания ищцовото дружество се е снабдило със заповед № 102 от 20.02.2020г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 165/2020г. по описа на
РС- Несебър.
В подадения в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор, ответникът е оспорил
3
исковете като неоснователни, като е изложил съображения недължимост на претендираните
суми. Оспорил е между страните да е налице валидно договорно правоотношение, като е
направил възражение за нищожност на процесния договор на основание чл.26, ал.2, предл.3
от ЗЗД поради сключването му при неспазване на предвидената от закона /чл. 2 от ЗУЕС/
писмена форма с нотариална заверка на подписите. На следващо място ответникът сочи, че
не дължи претендираните такси за поддръжка за 2017г. и 2018г., тъй като петгодишния
срокът на действие на договора, сключен на 27.04.2011г. е изтекъл, т.е. счита, че същият е
бил прекратен на 27.04.2016г. Направено е и възражение за нищожност на клаузата,
посочена в раздел ІV т.9 от договора, съгласно която срокът на договора се подновява
автоматично на всеки пет години и за същия период от време, поради противоречието й със
закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД. Оспорена е и
оспорва дължимостта на претендираната с исковата молба сума освен по основание и по
размер, като се твърди, че за 2018г. ищецът не е изпълнявал задълженията си, тъй като през
тази година е била учредена Етажна собственост в комплекса и всички дейности по
поддръжката и управлението на комплекса са били извършени от ЕС, а не от ищецовото
дружество. При условията на евентуалност е направено и правопогасящото възражение за
изтекла погасителна тригодишна давност на основание чл.111, б.“в“ от ЗЗД по отношение
задължението за плащане на такса поддръжка за 2017г., като се твърди, че давността е
изтекла на 15.02.2020г., преди датата на подаване на исковата молба, входирана на
15.07.2020г.
Районният съд е квалифицирал предявените искове с правно основание чл.422, ал.1
от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД.
С постановеното в първоинстанционното производство съдебно решение е отхвърлен
изцяло иска за дължимост на претендираното възнаграждение за дължимото по договора
възнаграждение за поддръжка за 2017г. в размер на 5206.50 лв. като погасено с изтичане на
тригодишна давност. Съдът е приел, че с оглед падежът на задължението – 15.02.2017г., към
момента на подаване на иковата молба - 15.07.2020г. вземането е погасено по давност на
15.02.2020г. По отношение на иска за претендираното възнаграждение за 2018г., районният
съд е уважил частично до размера от 1735.50 лв. и за периода от м. януари до м. април
2018г., по съображения, че за този период по делото е доказано, че ищцовото дружество е
изпълнявало задълженията си по договора. В останалата част над този уважен размер до
претендирания от 5206.50 лв искът е отхвърлен, като недоказан. Решението на НРС е
предмет на въззивно обжалване само в отхвърлителните му части, като в останалата
осъдителна част същото не е обжалвано и е влязло в законна сила.
На основание чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта - в обжалваната му част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. При извършване на служебна проверка по реда на чл.
269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че съдебното решение в обжалваната му
отхвърлителна част е валидно, и с оглед обхвата на обжалването - и допустимо. По
съществото на спора, от фактическа страна съдът намира следното:
4
По делото не се спори, че между страните е сключен договор за поддръжка и
управление на „Курортен апартаментен комплекс Емералд Резорт Равда" № ММС-ЕН/073-
04.211 от 27.04.2011г., по силата на който по възлагане на ответника в качеството му
собственик на самостоятелен обект в к.к.„Емералд“ в с. Равда, общ. Несебър, обл. Бургаска
ищецът като мениджър се е задължил да извършва целогодишна поддръжка и да провежда
годишно организационно и административно управление в комплекса срещу задължението
на ответника да му заплаща месечно възнаграждение в размер на 1.21 евро/кв.м. без ДДС
/1.452 евро с вкл. ДДС/ от общата площ на притежавания от ответника в комплекса
недвижим имо - 152.78 кв.м. възлизащо за година в размер 2662.04 евро, равняващо се на
5206.50 лв., платимо авансово до 15.02 на текущата година, за която се отнася
задължението. Съгласно клаузата на раздел V, т.2 договорът е сключен за срок от 5 години,
считано от въвеждане на ответника във владение на собствения му имот в комплекса, за
който момент страните не спорят, че съвпада с датата на сключване на процесния договор.
Съгласно клаузата на раздел ІV, т.9 е предвидена възможност за автоматичното
подновяване на договора всеки пет години и за същия период от време, освен при писмено
взето решение, не по-късно от 4 месеца преди изтичане на всеки петгодишен срок от
собствениците, притежаващи повече от 3/4 идеални части от общите части за
неподновяването му.
Пред първата инстанция е извършена съдебно-икономическа експертиза, чието
заключение не е оспорено от страните и е прието от съда. От същото е установено, че за
2017г. и 2018г. дружеството е извършвало плащания към трети лица за външни услуги, а
именно: за поддръжка на асансьори, зелени площи, басейни, електрическа енергия, за
доставка на вода и за охранителна дейност. Вещото лице е посочило, че за 2017г. разходите,
направени от ищеца са в общ размер от 1 327 520.86 лв., от която сумата от 492 130.51 лв. е
за поддръжка и управление на имотите на собствениците по партида „Пропътри/фасилити
мениджмънт“/, а за 2018г. разходите за всички дейности са били общ размер от
343 258.48лв., от която сумата от 187 880.06лв. е за поддръжка и управление на имотите на
собствениците по партида „Пропътри/фасилити мениджмънт“/. Установено е, че за 2017г. и
2018г. дружеството е имало назначени служители, работещи по трудови и граждански
договори по цялостната поддръжка на комплекса /подробно изброени в заключението на л.
103/, в т.ч. като числеността им през 2017г. е 103 души, а през 2018г. е намаляла на 41
души.
Пред районния съд са ангажирани и гласни доказателства чрез разпит на свидетеля
Скльомин- собственик от 2016г. на апартамент в процесния комплекс, който сочи, че през
пролетта, лятото и есента на процесните 2017г. и 2018г. е пребивавал в комплекса. В
показанията си заявява, че през 2017г. поддръжката в комплекса е била добра, дори
прекрасна, като са се полагали грижи по почистване, поддръжка на зелени площи, паркова
зона, имало топла и студена вода, както и електричество, работещи са били басейните, спа
центъра, барове и ресторанти и охраната. Свидетелят сочи, че през април 2018г., когато е
пребивавал в комплекса поддръжката му се изразявала само в осигуряване на студена вода,
5
електричество и канализация, като дружеството-ищец било поставило списък с имената на
собствениците, които не са си платили задълженията за поддръжка, възлизащи на няколко
милиона лева с уведомление, че ако не бъдат платени таксите от собствениците,
дружеството ще бъде принудено да напусне комплекса. В показанията си свидетелят
заявява, че през м. април 2018г. в сградата, в която се намира неговия имот били спрени
водата, електричеството и канализацията, като след няколко дни отново били възстановени.
Свидетелят сочи, че след прекъсване от около месец, в края на месец май 2018г.
поддръжката на комплекса била подновена, но от ново управляващо дружество.
От гореизложената фактическа обстановка и с оглед направените в жалбата
оплаквания се налагат следните правни изводи:
Ищецът основава вземанията си за заплащане на претендираните възнаграждения за
поддръжка на процесния комплекс въз основа на сключения с ответницата договор за
поддръжка и управление от 27.04.2011г. Ответникът е направил възражение за нищожността
му на основание чл. 26, ал. 2, предл. трето от ЗЗД –поради неспазване на преписаната от
закона /чл. 2 от ЗУЕС/ форма. Настоящата инстанция напълно споделя изводите на районния
съд за валидност процесния договор и неоснователност на възражението за нищожност
поради липса на форма, поради обстоятелството, че по делото липсват както твърдения, така
и данни комплексът да представлява „жилищна сграда от затворен тип“ по смисъла на пар.
1, т. 13 от ДР на ЗУЕС. Правилно районният съд приемайки, че се касае за обикновена ЕС, за
която липсва забрана собствениците на обекти в нея да сключват отделни договори относно
финансиране управлението на общите части на ЕС /за който няма изискване за форма за
действителност/, е счел между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение, като същите са обвързани от сключения помежду им договор за поддръжка
и управление. В допълнение на горните доводи е и обстоятелството, че видно от
съдържанието на договора, в него липсва каквото и да е отбелязване, че същият е сключен
именно на основание чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС, в т.ч. и че има за предмет облсужване и
поддръжка на общи части в жилищна сграда, представляваща комплекс от „затворен тип“.
Напротив от данните по делото, макар и косвено става ясно, че комплексът има и хотелска
част, което автоматично изключва възможността за квалифицирането му като жилищна
сграда от затворен тип по смисъла на пар. 1, т. 13 от ДР на ЗУЕС. Това допълнително
потвърждава направения от районния съд извод, че за сключения между страните договор в
закона липсва изискване за форма за действителност, в т.ч. и такава с нотариална заверка на
подписите на страните.
На следващо място, видно от съдържанието на договора, същият е сключен за срок
от пет години, с клауза /раздел ІV т.9/ за автоматичното му подновяване на всеки пет години
с нов петгодишен срок, освен при писмено решение, взето не по-късно от 4 месеца преди
изтичане на всеки петгодишен срок от собствениците, притежаващи повече от 3/4 идеални
части от общите части за неподновяването му. Ответникът е направил възражение за
нищожността на клаузата за автоматично подновяване на договора с доводи, че същата
противоречи на закона – чл. 26, ал. 1, предл. първо от ГПК, тъй като правото за прекратяване
6
на договора е предоставено на волята на трето лице. Направено е и възражение за
нищожност на същата клауза на основание чл. 146, ал. 4 от ЗПП като неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 9 от ЗЗП. С оглед така направените възражения досежно
срока на действие на договора, ответникът счита, че правоотношението му с ищеца е
прекратено с изтичане на първоначалния уговорен петгодишен срок, т.е.на 27.04.2016г.,
след който момент между страните липсвала облигационна връзка, по силата на която да
дължи претендираните за последващи години - 2017г. и 2018г. задължения за такси за
поддръжка.
По отношение на първото възражение на ответника за нищожност на клаузата за
автоматично подновяване на договора поради противоречие на закона – чл. 26, ал. 1, предл.
първо от ГПК, действително за него липсва изрично произнасяне на районния съд, но
въпреки това, видно от мотивната част на решението, този въпрос е изследван при
произнасяне по второто възражение за нищожност поради неравноправност на същата
клауза. По първото възражение за нищожност, настоящата инстанция намира следното:
Доколкото в настоящия случай сключения между страните договор за управление
и поддръжка представлява облигационно правоотношение, за същото се прилагат общите
правила на ЗЗД. Това означава, че за да е налице нищожност на атакуваната клауза за
автоматично подновяване на договора следва същата да противоречи на императивни
законови разпоредби, в т.ч. и след преценка съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД дали същата се
отразява на валидността на целия договор или негови части и дали може договорът да
съществува и без нея, респ. чрез заместване с друга повелителна норма. В случая
атакуваната разпоредба касае уговорената между страните възможност за автоматично
продължаване на срока на договора с още пет години, при условие, че не е налице писмено
решение, взето не по-късно от 4 месеца преди изтичане на всеки петгодишен срок от
собствениците, притежаващи повече от 3/4 идеални части от общите части за
неподновяването му. Твърди се, че така уговорена клаузата е нищожна, тъй като обуслява
прекратяването от волята на трето лице. Според настоящата инстанция, така уговорена
клаузата не противоречи на императивна законова норма /такава не се сочи конкретно и от
ответника/, а е основана на свободната воля на страните по смисъла на чл. 9 от ЗЗД.
Предвидената възможност за неподновяване на срока на договора за нов петгодишен срок
е уговорена под условие, че решение за това е взето от ¾ ид.ч. от ОС на сградата в
определен срок преди изтичане на срока на договора. Налице е уговорено от страните
бъдещо несигурно събитие по смисъла на чл.25 от ЗЗД, след настъпване на което в рамките
на посочения срок /4 месеца преди изтичане на всеки петгодишен срок/, договорът се счита
за прекратен. Целта на тази уговорка е комплексът да не остане без управление и
поддръжка, а ако се реши промяна в начина или лицето, на което вече е възложено да я
извършва, тази промяна да не бъде поставена на едноличното решение на всеки от
собствениците /при условие, че са касае за сграда в режим на ЕС, а не затворен комплекс/, а
да бъде взета в изпълнение на решение на ОС на ЕС с квалифицирано мнозиство /чл. 17, ал.
2, т. 7 от ЗУЕС/. Предвид гореизложеното настоящата инстанция счита, че така уговорена
7
клаузата не противоречи на императивна законова норма, поради което не се явява нищожна
с оглед направеното възражение по чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
Що се касае до второто възражение за неравноправност на горепосочената
договорна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, въззивният съд на първо място счита, че с
оглед предмета и естеството на договора за поддръжка и управление, ответникът не е
„потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР на ЗПП Този извод следва от качеството му на
собственик на обект в режим на ЕС, с оглед на което същият е задължен по силата на закона
да заплаща разходите за управление и поддържане на общите части на сградата в режим на
етажна собственост/ в т. см. решение № 128/18.07.2018 г. по т. д. № 601/2018 г. на ВКС, ТК,
първо отделение/. Без значение е дали конкретният размер на това задължение е определен в
договор или с решение на ОС на ЕС, тъй като нито едно от правоотношения не попада в
приложното поле на ЗЗП.
С оглед горното, настоящата инстанция не споделя изводите в обжалваното
решение, с които е прието, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на ЗЗП
като страна по процесния договор, сключен с ищеца, както и доводите, с което е счетено, че
налице неравноправност на оспорена клауза, по съображения, че с нея е уговорено, че
правата и задълженията на търговеца зависят само от неговото поведение, а тези на
потребителя изцяло от волята на трети лица. Напротив видно от съдържанието на
уговорката, в нея липсва предоставена каквато и да е друга възможност за ищеца, различна
от тази за ответника за подновяване или прекратяване на договора, като уговореното
условие за неподновяване зависи изцяло от налице на решение на ОС на ЕС, изразяващо
волята на ¾ от етажните собственици /между които безспорно е и ответника/. Това означава,
че посочената клауза не води до нарушаване на принципа на равнопоставеност между
страните в полза на ищеца, в т.ч. и, че не са допуснати твърдяните нарушения на чл. 143 от
ЗЗП независимо, че с оглед неприложимост на ЗЗП в случая тези доводи са нямат правно
значение.
На следващо място следва да се отбележи, че обстоятелството, че неподновяването на
срока на договора е поставено под условие от волята на ¾ от етажните собственици в
комплекса, това не препятства възможността всяка от страните да иска разваляне на
договора поради по всяко време поради неизпълнението му по чл. 87, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД.
Тази възможност, макар да не е изрично уговорена в договора, произтича от закона и всяка
страна може да се възползва от нея при наличието на предпоставките за това. По делото
няма данни ответникът да е отправял такова искане до ищеца, още повече, възможност да
иска разваляне на договора е предоставено само на изправната страна поради
неизпълнението му от другата страна, а по делото не се спори, че ответникът не е заплатил
точно и в срок на уговорения падеж /до 15.02 на текущата година/ дължимите от него суми.
Досежно изпълнението на договора, с обжалваното решение районният съд е
приел, че за 2017г. е налице изпълнение от ищеца по договора, като вземането му, макар да
е дължимо, е погасено с тригодишна давност, поради което е отхвърлил изцяло искът за
дължимостта му. По отношение на претенцията за 2018г. съдът е приел, че е налице
8
частично изпълнение от ищеца за месеците януари –април 2018г., като поради неизпълнение
за останалата част от годината е отхвърлил иска в останалата част.
От ангажираните в първата инстанция свидетелски показания и експертно
заключение безспорно и еднозначно се установява, че през 2017г. ищецът е изпълнявал
точно задълженията си по договора, като е направил разходи по управлението и
поддръжката на комплекса. За 2018г. е установено, че ищецът е изпълнявал задълженията си
до края на м. април, тъй като поради неплащане на дължимите по сключените с повечето
собственици в комплекса сума /в т.ч. и ответника/ е бил поставен във временна и частична
невъзможност да изпълнява задълженията си по договора през м. май 2018г., след което,
макар и в намален обем с определени временни ограничения е продължил да изпълнява
задълженията си. Това обстоятелство обаче само не води до извода, че за 2018г. ищецът не
се следва заплащане на уговореното възнаграждение в пълен размер. Следва да се отбележи,
че заплащането на дължимите по договора такси за управление и поддръжка е уговорено да
бъде извършено от ответника авансово – до 15.02 на текущата година, за която се отнасят,
именно с цел набавяне на средства за управлението и поддръжката на комплекса през цялата
текуща година. Неплащането им точно и в срок за 2017г. и 2018г. от ответника /както и от
голям брой други етажни собственици/ съставлява неизпълнение на договора, довело
поставяне на ищеца особено за 2018г. в невъзможност да изпълни точно и изцяло
задълженията си. В случая това неизпълнение за 2018г. е било частично и временно за срок
от около месец според свидетелските показания, като след това постепенно предишното
положение е било възстановено. Затова настоящата инстанция приема, че с оглед времевия
обхват и обема на неизпълнението, същото е незначително с оглед интереса на ответника,
още повече, че самия той заедно с част от останалите етажни собственици е допринесъл с
поведението за създадените за ищеца пречки да изпълни задълженията си по договора, което
означава, че частичното неизпълнение не се дължи на виновното поведение на ищеца, а на
ответника.
Що се касае до приетото в решението на НРС, че след края на м. април 2018г.
управлението и поддръжката била поета от друго дружество, настоящата инстанция намира
за основателно оплакването в жалбата, че такива данни /изключая свидетелските показания,
които сочат за „други хора“/ не са налични по делото. След извършена справка на основание
чл. 23 от ЗТР съдът констатира, че през 2018г. е налице промяна в съдружниците и
управителя на дружеството, която вероятно е довела и до промяна в персонала, а не до
смяна на самото дружество, извършващо управлението и поддръжката в комплекса, каквито
данни липсат по делото.
С оглед гореизложените обстоятелства, въззивният съд не споделя направения в
обжалваното решение извод, че на ищеца не се дължи възнаграждение за времето извън
присъденото за периода от м. януари до м. април 2018г., като счита, че същото му се следва
в пълния уговорен размер за цялата 2018г.
Що се касае до претенцията за 2017г., правилно районният съд е приел, че на ищеца
се следва заплащане на уговорената в договора сума от 5206.50 лв., но не споделя изводите
9
му, че вземането е погасено по давност, по следните съображения:
Действително, тъй като в случая се касае за вземане за такси за управление и
поддръжка на общи части в сграда в режим на ЕС, правилни и в съотвествие с указанията,
дадени в Тълкувателно решение № 3/2011г., постановено по т.дело № 3/2011г.на ОСГТК на
ВКС са изводите на районния съд, които настоящата инстанция напълно споделя, че същото
с оглед ежегодната си дължимост, касаещо повтарящи се парични задължения, произтичащи
от единен правопораждащ факт - договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време – в случая ежегодно, с изначално уговорен размер, на
основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД се погасява с тригодишна давност.
В случая съгласно чл. 114 от ЗЗД началото на давността за вземането за 2017г.
започва на уговорения в договра падежа - 15.02.2017г. и изтича на 15.07.2020г.
Съгласно чл. 116, буква "б" от ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск или
възражение, но ако същите бъдат отхвърлени, давността не се счита за прекъсната.
Съгласно указанията, дадени в Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на
ВКС започването на производство, в което длъжникът не участва /каквото действие е
подаването на заявление по чл. 410 от ГПК/ само по себе не може да прекъсне давността. Тя
се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането по реда чл. 422, ал. 1 от
ГПК, само ако същият е предявен с срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК. Тогава давността се счита
за прекъсната от подаване на заявлението. Ако такъв иск не е предявен или ако е предявен
след изтичането на срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК, давността не се счита прекъсната със
заявлението. В настоящата хипотеза ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК, изпратено
по пощата с пощенско клеймо от 14.02.2020г., което е входирано в НРС на 19.02.2020г. и по
него е образувано ч.гр.д. № 165/2020г. по описа на НРС. С оглед изпълнение на указанията
на заповедния съд по чл. 415, ал. 1 от ГПК, ищецът е предявил иска си по чл. 422, ал. 1 от
ГПК при спазване на едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК.
От горното следва, че в случая поради предявен в законовия срок иск по чл. 422,
ал. 1 от ГПК, тригодишната давност за вземането на ищеца за 2017г. се счита за прекъсната
с подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. С оглед изпращане на заявлението по пощата
следва, че на основание чл. 62, ал. 2 от ГПК датата на пощенското клеймо - 14.02.2020г. се
счита за дата на предявяване на иска по смисъла на чл. 125 от ГПК, а датата на
последващото му входирането в съда на 19.02.2020г. /в т.см. решение № 182/17.11.2010 г. по
т. д. № 76/10 на ВКС, II т. о., определение № 769 от 22.11.2013 г. на ВКС по т. д. №
2454/2013 г., II т. о., ТК и решение № 7/ 19.04.2017г по гр.д. 53312/2015г. на ВКС г.о./. Това
означава, че подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК чрез изпращането му по пощата
на 14.02.2020г. при впоследствие предявен в законния срок иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, е
станало преди изтичане на тригодишния давностен срок /15.02.2020г./, като същото е
прекъснало давността, поради което вземането за заплащане на дължимите по договора
такса за управление и поддръжка за 2017г. не е погасено по давност и е дължимо на ищеца
изцяло в уговорения в договора размер от 2662.04 евро, равняващо се на 5206.50 лв.
10
С оглед на горното съдът приема, че предявените искове по чл. 422 от ГПК вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД са основателни, което налага отмяна на решението на районния съд в
обжалваната му отхвърлителна част за сумата от 3471 лв., явяваща се разликата над
уважения размер от 1735.50 лв. до претендирания от 5206.50 лв. за дължимите такси за
управление и поддръжка за 2018г. по процесния договор, както и в частта, с която изцяло е
отхвърлен иска за дължимост на сумата от 5206.50 лв. за дължимите такси за управление и
поддръжка за 2017г. по същия договор и постановяване на ново, с което посочените искове
следва да бъдат уважени в отхвърлените им части, като с оглед указанията дадени в ТР №
4/2014г. от 29.04.2015г. по т.д. № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС дължимите суми следва да
бъде посочени съобразно уговорената в договора валута – евро.
С оглед разрешението на спора в настоящата съдебна инстанция на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК поради изцяло благоприятния изход за ищеца, изразяващ се в уважаване на
исковете му, в негова ползва следва да бъдат присъдени и останалата част от разноските
/общо 2506.52 лв. съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК/, направени в заповедното
производство и в исковото производство пред първата инстанция в размер на сумата от още
2088.77 лв., както и всички разноски пред въззивната инстанция, възлизащи в общ размер от
836.78 лв. съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260182/09.08.2021г. по гр.д.№ 542/2021г. по описа на РС-
Несебър В ЧАСТТА , са отхвърлени предявените от „ЕМЕРАЛД ХОСПИТАЛИТИ“
ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:гр.София, ул. „Неофит Рилски"
№55, ет.1, an.12, представляван от Мирослав Михайлов, искове с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД за приемане за установено по отношение на ответника
Д.К., гражданин на ***, роден на **.**.****г., с БУЛСТАТ **********, с адрес в
Р.България: с.*** общ.*** обл.*** к-с *** ул.*** № ** бл.*-*** вх.*** ет.*** ап.***, със
съдебен адрес: гр.Бургас, ул."Сливница" № 26, ет.2 /чрез адв.Нели Гюмова от АК-Бургас/, че
същият му дължи на сумата в размер на 5206.50 лв., представляваща незаплатено
възнаграждение за 2017г. по сключен помежду им договор за поддръжка и управление на
„Курортен апартаментен комплекс Емералд Резорт Равда" № ММС-ЕН/073- 04.211 от
27.04.2011г., поради погасяването му по давност, както и в частта, в която е отхвърлен
иска му над уважения размер от 1735.50 лв. до претендирания от 5206.50 лв. за неплатено
възнаграждение за 2018г. по горепосочения договор за поддръжка и управление, за които
вземания ищцовото дружество се е снабдило със заповед № 102 от 20.02.2020г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 165/2020г. по описа на
РС- Несебър, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.К., гражданин на ***, роден на
**.**.****г., с БУЛСТАТ **********, с адрес в Р.България: с.*** общ.*** обл.*** к-с ***
11
ул.*** № ** бл.*-*** вх.*** ет.*** ап.***, със съдебен адрес: гр.Бургас, ул."Сливница" №
26, ет.2 /чрез адв.Нели Гюмова от АК-Бургас/, че същият ДЪЛЖИ на „ЕМЕРАЛД
ХОСПИТАЛИТИ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:гр.София,
ул. „Неофит Рилски" №55, ет.1, an.12, представлявано от Мирослав Михайлов на основание
чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД сумата от 2662.04 евро /с левова равностойност от
5206.50 лв./, представляваща неплатено възнаграждение за 2017г. по сключен помежду им
договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен комплекс Емералд Резорт
Равда" № ММС-ЕН/073- 04.211 от 27.04.2011г. и сумата от 1774.69 евро /с левова
равностойност 3471 лв./, представляваща останалата част от дължимото възнаграждение за
2018г. от общо 2662.04 евро /с левова равностойност 5206.50 лв./ по сключен помежду им
договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен комплекс Емералд Резорт
Равда" № ММС-ЕН/073- 04.211 от 27.04.2011г., за които вземания ищцовото дружество се е
снабдило със заповед № 102 от 20.02.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д.№ 165/2020г. по описа на РС- Несебър.
ОСЪЖДА Д.К., гражданин на ***, роден на **.**.****г., с БУЛСТАТ **********, с
адрес в Р.България: с.*** общ.*** обл.*** к-с *** ул.*** № ** бл.*-*** вх.*** ет.*** ап.***,
със съдебен адрес: гр.Бургас, ул."Сливница" № 26, ет.2 /чрез адв.Нели Гюмова от АК-
Бургас/ ДА ЗАПЛАТИ на „ЕМЕРАЛД ХОСПИТАЛИТИ“ ООД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:гр.София, ул. „Неофит Рилски" №55, ет.1, an.12,
представлявано от Мирослав Михайлов на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 80 от ГПК сумата от
2088.77 лв., представляваща останалата част от направените в заповедното производство и
пред първата инстанция разноски, както и направените във въззивното производство
разноски в размер на 836.78 лв.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд в едномесечен срок
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12