Решение по дело №229/2019 на Окръжен съд - Плевен

Номер на акта: 226
Дата: 7 юни 2019 г.
Съдия: Жанета Димитрова Георгиева
Дело: 20194400500229
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 3 април 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р е Ш Е Н И Е

гр. Плевен, 07.06.2019 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Плевенски  окръжен съд, ІІІ - ти  състав, гражданска колегия в публично заседание на девети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА         

                                       ЧЛЕНОВЕ:  МЕТОДИ ЗДРАВКОВ

                                                                  ЖАНЕТА ДИМИТРОВА  

при секретаря александра сергева

в присъствието на Прокурора

като разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.гр.д. N 229 по описа за 2019 г., на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид:

 

            Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

         С решение № 417/05.03.2019 г. по гр. д. № 9546/2017 г. Плевенският районен съд е отхвърлил като неоснователни предявените от ЕТ „***“, гр. Плевен, ЕИК ***искове, както следва:

         искове с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД предявени солидарно против К.М.Г., К.Т. ***, Е.П.Б. и Е.С.Б. за сумата от 4 770 лв., представляваща платена без основание парична сума за наем на недвижим имот за периода м. ІІ - м. V 2012 г.;

         искове с правно основание чл. 82 във вр. с чл. 79 ал. 1 във вр. с чл. 230 от ЗЗД предявени солидарно против К.М.Г., К.Т. ***, Е.П.Б. и Е.С.Б. за сумата от 5200 лв., представляваща пропуснати ползи за периода от 26.10.2012 г. до 09.04.2013 г. в вследствие на неизпълнение на задължения по договор за наем от 24.01.2012 г.;

         искове предявени против К.М.Г. с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД за сумата от 1192,50 лв., представляваща платена без основание парична сума за наем на недвижим имот за периода м. ІІ - м. V 2012 г. и  с правно основание чл. 82 във вр. с чл. 79 ал. 1 във вр. с чл. 230 от ЗЗД за сумата от 1 300 лв., представляваща пропуснати ползи за периода от 26.10.2012 г. до 09.04.2013 г. в вследствие на неизпълнение на задължения по договор за наем от 24.01.2012 г.;

         искове предявени против К.М.Г. с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД за сумата от 2 385 лв., представляваща платена без основание парична сума за наем на недвижим имот за периода м. ІІ - м. V 2012 г. и с правно основание чл. 82 във вр. с чл. 79 ал. 1 във вр. с чл. 230 от ЗЗД за сумата от 2 600 лв., представляваща пропуснати ползи за периода от 26.10.2012 г. до 09.04.2013 г. в вследствие на неизпълнение на задължения по договор за наем от 24.01.2012 г.;

         искове предявени против Е.П.Б., в качеството ѝ на наследник на С.М.Б., поч. на 11.01.2017 г. с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД за сумата от 596,25 лв. 2 385 лв., представляваща платена без основание на  парична сума за наем на недвижим имот за периода м. ІІ - м. V 2012 г. и с правно основание чл. 82 във вр. с чл. 79 ал. 1 във вр. с чл. 230 от ЗЗД за сумата от 650 лв., представляваща пропуснати ползи за периода от 26.10.2012 г. до 09.04.2013 г. в вследствие на неизпълнение на задължения по договор за наем от 24.01.2012 г.;

         искове предявени против Е.С.Б., в качеството ѝ на наследник на С.М.Б., поч. на 11.01.2017 г. с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД за сумата от 596,25 лв. 2 385 лв., представляваща платена без основание на  парична сума за наем на недвижим имот за периода м. ІІ - м. V 2012 г. и с правно основание чл. 82 във вр. с чл. 79 ал. 1 във вр. с чл. 230 от ЗЗД за сумата от 650 лв., представляваща пропуснати ползи за периода от 26.10.2012 г. до 09.04.2013 г. в вследствие на неизпълнение на задължения по договор за наем от 24.01.2012 г..

         Със същото решение Плевенският районен съд е осъдил на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК ЕТ „***“, гр. Плевен да заплати на К.М.Г., К.Т. ***, Е.П.Б. и Е.С.Б. направените по делото разноски общо в размер на 1 840 лв..

         Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът ЕТ „***“, гр. Плевен, представляван от собственика *** Бъчев, който го обжалва пред въззивния съд изцяло. В жалбата се твърди, че решението на районния съд е неправилно, незаконосъобразно и необосновано се излагат доводи в тази насока. Поддържа се, че съгласно гл. ІV на договора за наем наемодателите е следвало да му предадат наетия имот във вид и състояние, в което е годен за ползване съгласно договора, като снабдят наемателя за своя сметка с всички необходими книжа и го приведат в състояние да бъде ползван. Въззивникът поддържа, че в качеството на наемател по договора не е имал каквито и да са задължения в тази насока, като направеното от него е само с цел да подпомогне наемодателите да изпълнят задълженията си, тъй като не е възложител на преустройствата, а такъв е само наемодателят по договора. Поддържа се, че задължение на собствениците на наетия обект, които са и наемодатели, в качеството на възложители е било да подадат необходимите документи в Община Плевен във връзка с преустройството на обекта в кафе - сладкарница, по която причина са били уведомени от Община Плевен с писмо от 12.11.2012 г. за преустойството, а те от своя страна не са уведомили наемателя. Въззивникът оспорва извода на ПРС, че от съдържанието на договора не произтича задължение за наемодателите да извършат строежа, като поддържа, че в качеството на наемател не е имал такова задължение, а единствено задължение да заплаща наемната цена и счита, че наемодателите са имали задължения за своя сметка са извършат преустройството в отдадения под наем обект. Иска се от въззивния съд да отмени изцяло решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове и да му присъди направените по делото разноски.

         В срока за отговор по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор /възражение/ от въззиваемите страни К.М.Г., К.Т. ***, Е.П.Б. и Е.С.Б. чрез процесуалния им представител адвокат Й.Х. от ПАК, в който се оспорва изцяло основателността на въззивната жалба. Според въззиваемите страни договорът за наем е сключен за срок от 5 години, считано от 01.02.2012 г. като отдаденият под наем обект е следвало да се ползва за магазин или кафе - сладкарница. Поддържа се, че преустройствата за ползването му по предназначение е следвало да се извършат със съгласието на наемодателите, но за сметка на наемателя. Поддържа се, че наемодателите са поискали от Община Плевен издаването на разрешение за преустойство и са представили всички необходими документи за това, но тъй като заинтересован да извърши преустройството е наемателят, той е бил длъжен да стартира процедурата по същинското преустойство за своя сметка. В заключение се иска от съда да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и да потвърди решението на първоинстанционния съд.

         В о.с.з. въззивникът лично и чрез пълномощника си адвокат С.Г.поддържа въззивната жалба. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемите адвокатско възнаграждение. Представя списък на разноските за сумата от 1 798 лв. общо за двете съдебни инстанции. Изразява становище за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност, като поддържа, че вземането за надплатената наемна цена е възникнало по силата на влязлото в сила решение на ПОС. В писмените бележки, депозирани по делото въззивникът поддържа изложеното във въззивната жалба, както и твърденията си в исковата молба. Същият поддържа, че съгласно договора, сключен между страните на 24.01.2012 г. за периода от м. ІІ до м. V 2012 г. е следвало да заплаща месечен наем в размер на 15 лв., но вместо това е заплащал наем в размер на 1 400 лв., поради което с влязло в сила решение по гр.д. № 620/2014 г. на ПОС е прието, че същият е предплатил дължимия заем за последващ период. Поддържа, че по отношение на наетия обект е била наложена принудителна административна мярка „затваряне на обекта“ от КЗП със заповед № 1195/11.10.2012 г., от който момент обектът не е ползван от въззивника като наемател. Поддържа се, че е ползвал обекта като кафе -сладкарница съгласно уговореното в договора за наем предназначение, но тъй като е липсвал лиценз или временно удостоверение за открита процедура по категоризиране и преустойство на наетия имот е наложена цитираната принудителна административна мярка. Поддържа се, че в Община Плевен е внесена документация от въззиваемите, в качеството на собственици на имота по чл. 157 и чл. 158 от ЗУТ, техният инвестиционен проект като възложители е одобрен и на тях е издадено разрешение за строеж на 08.11.2012 г., но строеж от тяхна страна не е осъществен. Поддържа се, че по делото не е изяснено кога е прекратен договора за наем между страните, както и дали въззиваемите са разполагали с нотариален акт за собственост на имота, предмет на договора за наем. Поддържа се, че наемателят не е могъл да бъде снабден с необходимия лиценз без съдействието на наемодателите, поради което бездействието на последните се явява виновно и е попречило на наемателя да извършва търговска дейност, съответно да реализира печалба за процесния период. Поддържа се, че печалбата му за предходен период, установена със заключението на вещото лице следва да бъде съобразена, тъй като към този период същият не е бил ограничен да извършва търговска дейност.   

         Въззиваемите страни Е.Б. и Е.Б. лично и заедно с адвокат Й.Х., а последната като пълномощник и на неявилите се въззиваеми К.Г. и К.Б. поддържат писмения отговор и оспорват основателността на въззивната жалба. Поддържа се от въззиваемите, че наемодателите са оказали на наемателя необходимото съдействие като подали необходимата документация за издаване на разрешително за строеж, но останалите действия е следвало да се извършат от наемателя, който ще ползва обекта. Поддържа се и възражението за изтекла погасителна давност. Представят списък на разноските за сумата от 800 лв. пред въззивната инстанция.

         Окръжният съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази изискванията на закона, намира за установено  следното:

         Жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, допустима е и следва да бъде разгледана по същество.     

         Производството по делото пред Плевенският районен съд е образувано след съединяване на гр.д. № 9546/2017 г., образувано на 22.12.2017 г. пред ПРС и гр.д. № 4983/2018 г., образувано на 05.07.2018 г. пред ПРС.

         С първоначалната искова молба, въз основа на която е образувано гр.д. № 9546/2017 г. по описа на ПРС ищецът ЕТ „***“, гр. Плевен е предявил против ответниците К.Т. ***, К.М.Г. и С.М.Б. солидарно иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за сумата от 4 770 лв., представляваща получена без основание парична сума като наемна цена за м. ІІ – м. V вкл. 2012 г. по договор за наем на недвижим имот, сключен между страните на 24.01.2014 г. и иск с правно основание чл. 82 вр. чл. 79 от ЗЗД за сумата от 5 200 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на задълженията на наемодателите по договор за наем, изразяващо се в пропуснати ползи от нереализирана печалба за периода от 26.10.2012 г. – датата на затваряне на обекта със заповед № 1195/11.10.2012 г. на КЗП до 09.04.2013 г. – датата на установяване на владение от страна на ответниците върху наетия обект. С допълнителна молба в изпълнение на указания на съда ищецът е уточнил, че е заплатил през периода м. ІІ – м. V вкл. 2012 г. по договора за наем между страните сумата от 4 830 лв. вместо сумата от 60 лв., счита, че отговорността на ответниците е солидарна, но ако съдът намери друго иска от съда да осъди ответниците му върнат надплатените суми, както следва: К.Б. – 2 385,50 лв., К.Г. – 1 192,50 лв. и С.Б.– сумата от 1 192,50 лв.. В същата молба ищецът е уточнил, че по отношение на претендираните пропуснати ползи от неизпълнение на задълженията на ответниците по договора за наем също счита, че отговорността на ответниците е солидарна, но ако съдът намери друго да осъди ответниците му заплатят пропуснати ползи съобразно правата им по договора, както следва: К.Б. – 2 600 лв., К.Г. – 1 300 лв. и С.Б.– сумата от 1 300 лв..     С влязло в сила определение № 652/22.02.2018 г. по гр.д. № 9546 г. ПРС е прекратил производството по делото по отношение на ответника С.Б., тъй като същият е починал преди завеждане на делото.

         С исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д. № 4938/2018 г. по описа на ПРС ищецът ЕТ „***“, гр. Плевен е предявил против ответниците Е.П.Б. и Е.С.Б., в качеството на наследници на С.М.Б. солидарно с ответниците по гр.д. № 9546/2017 г. на ПРС иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за сумата от 4 770 лв., представляваща получена без основание парична сума като наемна цена за м. ІІ – м. V вкл. 2012 г. по договор за наем на недвижим имот, сключен между страните на 24.01.2014 г. и иск с правно основание чл. 82 вр. чл. 79 от ЗЗД за сумата от 5 200 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на задълженията на наемодателите по договор за наем, изразяващо се в пропуснати ползи от нереализирана печалба за периода от 26.10.2012 г. – датата на затваряне на обекта със заповед № 1195/11.10.2012 г. на КЗП до 09.04.2013 г. – датата на установяване на владение от страна на ответниците върху наетия обект. При липса на солидарност ищецът иска осъждане на всяка от ответниците Е.П.Б. и Е.С.Б. да му заплати по 1 246,25 лв., от която сумата от 596,25 лв. – надплатена наемна цена, а сумата от 650 лв. - пропуснати ползи. С определение № 2624/12.07.2018 г. по гр.д. № 4938/2018 г. Плевенският РС         е присъединил гр.д. № 4938/2018 г. към гр.д. № 9546/2017 г. на същия съд.

         В исковите молби по двете съединени граждански дела ищецът твърди, че между ищеца, първите две ответници и наследодателя на вторите две ответници е съществувало договорно отношение по силата на договор за наем на недвижим имот в гр. Плевен, сключен на 24.01.2012 г., по силата на който е следвало да заплаща на наемодателите наемна цена в размер на 5.185 от МРЗ за РБ. Твърди, че с анекс към договора от 03.09.2012 г., но в сила от 01.06.2012 г. страните са договорили изменение на наемната цена и същата е променена на 4,444 от МРЗ за РБ, която е в размер на 270 лв., равна на 612,77 евро или 1 200 лв.. Твърди, че с решение по гр.д. № 620/2014 г. ПОС е отменил решение на ПРС и е отхвърлил предявени от ответниците срещу него искове за неплатена наемна цена за периода м. ХІ 2012 г. – м. І 2013 г. вкл., като в мотивите на решението е приел, че договореният наем е в размер на 15 лв. месечно, както и че ищецът е заплатил наем в размер на 1 400 лв. за всеки от месеците ІІ- ІV 2012 г. и 630 лв. за м. V 2012 г.. Позовайки се на това съдебно решение ищецът счита, че ответниците са получили без основание от него сумата от 4 770 лв. като наемна цена за периода м. ІІ – м. V вкл. 2012 г. и иска от съда да осъди ответниците солидарно или поотделно съобразно получените суми да му заплатят получената без основание сума. Ищецът твърди също, че ответниците не са изпълнили задълженията си на наемодатели по договора за наем да му предоставят годен за ползване като кафе - сладкарница търговски обект, поради което със заповед № 1195/11.10.2012 г. на КЗП му е наложена принудителна администативна мярка “затваряне на обекта“, която заповед му е връчена на 26.10.2012 г. и от този момент до едностранното прекратяване на договора за наем от ответниците на 09.04.2013 г. не е ползвал обекта съобразно договора за наем. Ищецът твърди, че през периода от 26.10.2012 г. до 09.04.2013 г. е пропуснал да реализира печалба в размер на 5 200 лв., която определя на базата на печалбата си през периода от м. ІV до м. Х 2012 г. в размер на 1 040 лв. месечно. Ищецът твърди, че в полза на ответниците е издадено от Община Плевен разрешение за строеж № 763/08.11.2012 г., влязло в законна сила на 28.11.2012 г., но ответниците не са внесли необходимата документация по чл. 157 ал. 1 и чл. 158 ал. 2 от ЗУТ, не са направили искане за преустройство на магазина в кафе - сладкарница, не са извършили преустройство, не са му оказали съдействие съобразно р. ІІІ чл. 2.3 от договора пред административните органи, което поведение на ответниците според ищеца съставлява неизпълнение на задълженията им по договора за наем, в резултат на което за него са настъпили вредите, изразяващи се в пропуснати ползи.

         В депозираните по делото писмени отговори на исковите молби ответниците оспорват основателността и доказаността на предявените срещу тях искове и комулативно правят възражение за погасяването им по давност. При условие на евентуалност правят възражения по чл. 104 от ЗЗД за прихващане с дължими на всяка от тях от ищеца парични суми, както следва: ответницата К.Т.Б. прави възражение за прихващане на сумата 4 490,31 лв., ответницата К.М.Г. прави възражение за прихващане на сумата 2 245,16 лв., ответницата Е.П.Б. прави възражение за прихващане на сумата 1 272,58 лв., ответницата Е.С.Б. прави възражение за прихващане на сумата 1 272.58 лв..

         За да отхвърли изцяло предявените искове с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД както на основание солидарна отговорност, така и поотделно против ответниците Плевенският районен съд, че не е обвързан от мотивите на решенията по в.гр.д. № 620/2014 г. на ПОС и в.гр.д. № 262/2014 г. на ПОС, а при извършеното по чл. 20 от ЗЗД тълкуване на клаузите на договора за наем е приел, че договореният наем за периода от м. ІІ до м. V 2012 г. вкл. е в размер на 1 400 лв. месечно, поради което не е налице плащане без основание от страна на ищеца на сумата от 4 770 лв. като наемна цена за този период. Съдът е приел също, че исковете на това основание дори да бяха основателни се явават погасени по давност, тъй като при редовно плащане на наемната цена, плащането е следвало да се извършва от ищеца на всяко 5-то число от месеците февруари, март, април и май 2012 г., а исковите молби са подадени през м. ХІІ 2017 г. и м. VІІ2018 г. след като е изтекла законоустановената в чл. 110 от ЗЗД петгодишна давност, считано от датата на възникване на всяко вземане. Изрично по отношение на последното претендирано вземане за неоснователно обогатяване за м. V 2012 г. ПРС е посочил, че петгодишният срок е започнал да тече на 06.05.2012 г., респ. е изтекъл на 06.05.2017 г..

         За да отхвърли изцяло предявените искове с правно основание чл. 82 във вр. с чл. 79 ал. 1 във вр. с чл. 230 от ЗЗД, Плевенският районен съд е приел, че от съдържанието на договора за наем не се установява постигнато съгласие между страните по договора за задължение на наемодателите да снабдят с лиценз наемателя или да извършат строеж и преустройство на обекта на договора от магазин в кафе-сладкарница. ПРС е приел, че такова задължение за наемодателите не произтича и от поетото по договора общо задължение за съдействие на наемателя пред всички съдебни и административни органи в страната. В заключение съдът е приел, че липсва неизпълнение на задълженията на наемодателите по договора за наем, респ. основание за ангажиране на отговорността им за неизпълнение чрез заплащане на обезщетение за вреди на наемодателя. ПРС е приел също, че по делото не са налице и доказателства за претърпени вреди от наемателя, изразяващи се в претендираните пропуснати ползи, като не е кредитирал заключението на приетата по делото икономическа експертиза, с което са дадени четири различни варианта за пропусната печалба от ищеца на базата на печалбата му от предходен период. ПРС е приел също, че в периода до 11.10.2012 г. обектът кафе - сладкарница е работил без категоризация и е налице  виновно поведение на ищеца, от което не може да черпи права позовавайки се на печалбата си през този период. ПРС е приел също, че ищецът като търговец е следвало да се снабдил с всички законово изискуеми разрешения, лицензи и категоризации преди да започне работа в обекта като кафе - сладкарница, не е изпълнил това свое задължение и именно това е довело до затварянето на обекта, а не липсата на искане за преустройство или издаване на лиценз от страна на наемодателите. По отношение на претендираната от ищеца солидарна отговорност на ответниците по исковете с правни основания чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД и чл. 82 от ЗЗД ПРС е приел, че не са налице основанията на чл. 121 от ЗЗД, тъй като същата не произтича от закона или от съдържанието на сключения между страните договор.

         Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му част, като останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

         Въз основа на представените пред ПРС писмени доказателства въззивният съд приема за безспорно установена по делото следната фактическа обстановка:       

         От представения по делото пред ПРС договор за наем от 24.01.2012 г. се установява, че считано от 01.02.2012 г. е възникнало договорно правоотношение между въззивника, в качеството на наемател от една страна и въззиваемите К.Б., К.Г. и наследодателят на въззиваемите Е.П.Б. и Е.С.Б. – С.Б., в качеството на наемодатели от друга, по силата на което наемодателите са предоставили на наемателя за временно и възмездно ползване за срок от пет години недвижим имот - магазин, находящ се в гр. Плевен, ул. “***” № *** в имот с пл. № *** в стр. кв. 347, вкл. и склада, принадлежащ към него срещу месечен наем в размер на 5,185 от минималната работна заплата в РБ. Установява се, че страните са постигнали съгласие наемателят да заплаща разделно от 1 до 5 число на текущия месец дължимата наемна цена, като половината от наема се плаща на наемодателката К.Б., а останалата половина поравно – т.е. по ¼ се плаща на наемодателите С.Б. и К.Г.. Установява се, че страните са постигнали съгласие наемодателят да приспада авансовият данък дължим от наемодателите и чистата сума след приспадането му да им се заплаща по банков път или в брой срещу разписка. Установява се, че страните са постигнали съгласие наемодателите да предадат имота във вида и състоянието, в което се намира при сключване на договора, както и да оказват пълно съдействие на наемателя пред всички съдебни и административни органи в страната. Установява се, че страните са постигнали съгласие наемателят да ползва имота в петгодишния срок, установен в договора, да прави промени или подобрения в съответствие със строителните норми и правила след съгласуване с наемодателите за собствена сметка. Установява се, че страните са постигнали съгласие наемателят да ползва имота само според неговото предназначение като търговски обект /магазин/ или кафе-сладкарница.

         От представения по делото пред ПРС анекс към договора за наем, сключен на 03.09.2019 г. и подписан от въззивника, в качеството на наемател и от К. Б., С. Б.и К. Г., в качеството на наемодатели се установява, че страните по договора за наем са изменили същия в частта относно договорената наемна цена и като  предоговорили друга по-малка наемна цена в договора в „т. ІІ наемна цена и начин на плащане“. Установява се, че съгласно анекса към договора наемът е определен в размер на 4,444 минимални работни заплати при МРЗ – 270 лв., равняващи се на 612,77 евро или 1200 лв.. Установява се, че страните са договорили, че намалената наемна цена има действие от задна дата от 01.06.2012г. вкл. до м. май 2013 г., като след м. май 2013 г. за останалия срок на договора тази наемна цена е можело да бъде предоговорена.

Не се спори между страните, че въззивникът е заплатил на наемодателите в сроковете по договора наем общо в размер на 1 400 лв. за всеки от месеците ІІ, ІІІ и ІV 2012 г. и наем общо в размер на 650 лв. за м. V 2012 г. /арг. становище на въззиваемите в отговорите на исковата молба/, както и че наемодателите са влезли в наетия имот и осъществили фактическа власт върху него на 09.04.2013 г..

         Установява се от представеното НАХД № 1355/2014г. по описа на ПлРС, че с влязло в сила на 03.07.2014 г. решение по същото М.Б.е освободен от наказателна отговорност на основание чл.78а ал.1 от НК за това, че на неустановен ден през 2012 г. в гр. Плевен преправил съдържанието на частен документ - разписки от 22.08.2012 г. и от 11.09.2012г. за платени наеми към договор за наем от 24.01.2012 г. и на 12.03.2013 г. ги употребил пред ПлРС по гр.д. №175/2013г. по описа на ПлРС за да докаже, че не съществува задължение от негова страна за плащане на дължимия наем до месец май 2013 г. в размер на 13 230 лв. и дължимия наем до месец май 2014 г. в размер на 14 300 лв., с което е осъществил състава на престъпление по чл. 309 ал. 1 НК, като му е наложено административно наказание глоба в полза на Държавата.

Установява се, че между страните във връзка с изпълнението на процесния договор за наем и анекса към него са водени гр. д. № 259/2013 г., гр.д. № 175/2013 г. и гр.д. № 1081/2015 г. по описа на ПРС, приложени като доказателства към настоящото. От приложеното в.гр.д. № 620/2014 г. на ПОС се установява, че с влязло в законна сила на 12.12.2014 г. решение по същото е отмено решението на Плевенски районен съд по гр. д. № 259/2013 г. и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от К.Т.Б., К.М.Г. и С.М.Б. против ЕТ “***” искове с правно основание чл. 232 ал. 2 от ЗЗД вр. чл.79 от ЗЗД за сумата от 3 276 лв., представляваща дължим наем по договор за наем от 24.01.2012 г. и анекс към него от 03.09.2012 г. на обект, находящ се в гр. Плевен, ул. *** № *** за периода м. ІХ.2012 г. – м. І. 2013 г.. От мотивите на решението се установява, че за да отхвърли исковете, ПОС е приел, че дължимата месечна наемна цена по процесния договор до 01.06.2012 г. е била в размер на 15,04 лв., тъй като съгласно раздел 2, т.1 от договора за наем е определена като 5,185 от минималната работна заплата за страната и тъй като за месеците февруари, март и април 2012 г. ЕТ е заплащал наем по 1 400 лв., а за месец май 2012 г. е заплатил наем в размер на 630 лв., вместо дължимия месечен наем от 15 лв., ОС е приел, че същият е предплатил на практика дължимата наемна цена за процесния период, претендиран от ищците с исковата молба. От приложеното в.гр.д. № 262/2014 г. на ПОС се установява, че с влязло в законна сила на 09.01.2015 г. решение по същото е потвърдено решението на Плевенски районен съд по гр. д. № 175/2013 г., с което са уважени предявените от К.Т.Б., К.М.Г. и С.М.Б. против ЕТ “***” искове с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК за сумата от 4 484 лв., представляваща дължим наем по договора за наем от 24.01.2012 г. за периода м. VІ – м. Х. 2012 г.. От мотивите на решението се установява, че потвърди решението на ПРС, ПОС е приел, че правилно първоинстанционният съд въз основа на тълкуването на договора за наем и анекса към него е приел, че първоначално уговорения наем между страните е бил в размер на 5,185 МРЗ, а след 01.06.2012 г. е изменен на 4,444 МРЗ, равни на 1 200 лв.. От приложеното в.гр.д. № 705/2015 г. на ПОС се установява, че с влязло в законна сила на 06.11.2015 г. решение по същото е отмено решението на Плевенски районен съд по гр. д. № 1081/2015 г. и вместо него е постановено друго, с което са уважени предявените от К.Т.Б., К.М.Г. и С.М.Б. против ЕТ “***” искове с правно основание чл. 232 ал. 2 от ЗЗД вр. чл.79 от ЗЗД за сумата от 2 400 лв., представляваща дължим наем по договор за наем от 24.01.2012 г. за м. ІІ и м. ІІІ 2013 г.. От мотивите на решението се установява, че за да уважи исковете, ПОС е приел, че мотивите на решението по в.гр.д. № 620/2014 г. на ПОС не се ползват със сила на присъдено нещо, а наред с това с влязло в сила решение на ПРС *** е признат за виновен в извършване на престъпление във връзка с подправка на документите, удостоверяващи плащане на суми по договора за наем, което решение е задължително за съда при условията на чл. 300 от ГПК.

От представената пред ПРС заповед №1195/11.10.2012г. на Комисия за защита на потребителите се установява, че на въззивника е наложена принудителна административна мярка „временно затваряне на туристически обект“ по чл. 3, ал.3, т.3 от Закона за туризма – заведение за хранене и развлечения, находящо се в гр. Плевен, ул. „***“ № ***, стопанисвано от ищеца ЕТ „***“. Установява се, че мярката е наложена до отстраняване на нарушението, като е указано, че обектът следва да бъде категоризиран, съобразно условията и реда, предвидени в Закона за туризма и Наредбата за категоризиране на средствата за подслон, местата за настаняване и заведенията за хранене и развлечения.

Установява се от представената пред ПРС в копие преписка при Община Плевен, че преписката е образувана по заявление от 07.11.2012 г. на собствениците К.Б., С.Б. и К.Г., в качеството на възложители за извършване на строителство на обект, представляващо „преустройство на магазин в кафе-сладкарница“ в имот УПИ ІІ-3355 кв. 347 по плана на гр. Плевен, с адм. Адрес: гр. Плевен, ул. „***“ № *** по съгласуван и одобрен на 06.11.2012 г. от гл. архитект на Община Плевен инвестиционен проект и заявлението е уважено от гл. архитект на Община Плевен чрез издаване на разрешение за строеж № 763/08.11.2012 г., за което са уведомени възложителите. Установява се, че разрешението за строеж не е обжалвано съобразно указаните в него срокове и е влязло в законна сила на 28.11.2012 г.. Установява се от разрешението за строеж, че след влизането му в сила възложителите е следвало да извършат строителството при следните условия: 1. Да сключат договор за упражняване на строителен надзор, 2. Да се открие строителна площадка и да се определи строителна линия и ниво, за което да се състави протокол, 3. В тридневен срок от съставяне на протокола за откриване на строителна площадка и строителна линия и ниво да се завери заповедната книга на обекта, а в седемдневен срок от заверяване на заповедната книга да се уведоми писмено Общината, специализираните контролни органи и РДНСК, 4. В тридневен срок от завършване на СМР по фундаментите на строежа да се поиска от общинската администрация извършване на проверка за установяване съответствието на строежа с издадените строителни книжа и за това, че ПУП е приложен по отношение на застрояването; 5. Строителната площадка да се огради и да се поставят информационни табели съгласно чл. 157 ал. 5 от ЗУТ и др.

Установява се от представеното пред ПРС писмо от Община Плевен от 01.12.2014 г. до въззивника, че за обект „преустройство на магазин в кафе-сладкарница“ има одобрен инвестиционен проект с възложители К.Б., С.Б. и К.Г., издадено разрешение за строеж № 763/08.11.2012 г., влязло в сила на 28.11.2012 г., но в Община Плевен не е постъпвала необходимата строителна документация съгласно чл. 157 ал. 1 и чл. 158 ал. 2 от ЗУТ, поради което се счита, че строежът не е започнал.

Установява се от представеното пред ПРС удостоверение за наследници на С.Б., че същият е починал на 11.01.2017 г. и е оставил за законни наследници дъщеря си Е.Б. и съпругата си Е.Б..

            По исковете с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД въззивният съд приема следното:

         Първият фактически състав на чл. 55 ал. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.

         Спори се между страните по делото какъв е размерът на наемна цена по процесния договора за наем, който въззивникът в качеството на наемател е следвало да заплаща на наемодателите си през периода от м. ІІ до м. V 2012 г. вкл., респ. заплатени ли без основание като наемна цена за този период сумата от 2 385 лв. на К.Б., сумата от 1 192,50 лв. на К.Г. и сумата от 1 192,50 лв. на С.Б. и ако е така дължи ли се връщането й от последните. Спори се по делото и за основателността на направените от всяка от въззиваемите възражения за изтекла погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД и възражения за прихващане по чл. 104 от ЗЗД.

         В тежест на въззивника е да докаже плащането на претендираната парични суми, за които твърди, че са платени без основание на наемодателите по договора за наем, но доколкото между страните не е налице спор в тази насока, въззивният съд приема, че в тежест на въззиваемите е да установят претендираното от тях основание за плащане.

         Правилно и законосъобразно с оглед конкретното основание, на което се претендира вземането от страна на въззивника ПРС е приел, че не е налице солидарна отговорност на ответниците по чл. 121 от ЗЗД за получените суми, тъй като при неоснователно обогатяване същата не произтича от закона, а в конкретният случай и от клаузите на процесния договора за наем. При наличие на отговорност за неоснователно обогатяване всеки дължи връщане на реално полученото, като по отношение на наследниците на починало лице отговорността се разпределя съобразно наследствените им права по ЗН. Правилно и законосъобразно ПРС е извършил тълкуване на клаузата на р. ІІ т. 1 от договора за наем съобразно правилата на чл. 20 от ЗЗД, като е приел, че решаващите мотиви по гражданските дела, описани по - горе, водени между страните за неплатен наем за периоди, различни от процесният от м. ІІ до м. V 2012 г. вкл. не се ползват със сила на присъдено нещо по отношение на настоящия спор. При съобразяване на клаузите на договора и съдържанието на сключеният между страните анекс към договора за наем от 03.09.2012 г., въззивният съд възприема извода на първоинстанционния, че след като през м. ІХ 2012 г. страните са постигнали съгласие за намаляване на наемната цена на 4,444 МРЗ за РБ, равна на 1 200 лв., считано от 01.06.2012 г. за от една година, то липсва логика преди 01.06.2012 г. наемната цена да е била в по - нисък размер, съответно 14 лв. месечно за периода м. ІІ – м. ІV 2012 г. вкл. и 15,04 лв. за м. V 2012 г. съобразно вписаното в р. ІІ т. 1 от договора и размера на МРЗ за страната, която до м. ІV 2012 г. е била в размер на 270 лв., а след това е увеличена на 290 лв.. Липсва житейска и правна логика наемна цена в този размер да бъде делена между наемодателите съобразно уговореното в р. ІІ т. 2 от договора, поради което логичният извод е, че предлогът от погрешно е вписан в договора между 5,185 /пет цяло сто осемдесет и пет хилядни/ и минималната работна заплата. Аргумент в тази насока е и обстоятелството, че въззивникът е заплащал наемна цена именно в размер на 5,185 МРЗ за страната, а не сумата от 14 лв. до м. V 2012 г., поради което въззивният съд приема, че действителната воля на страните правилно е тълкувана от ПРС и същата е била за месечен наем в размер на 5,185 МРЗ за страната за периода от м. ІІ до м. V 2012 г. вкл.. При тези изводи въззивният съд приема, че исковете с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД са недоказани по основание и поради това неоснователни.

         Съдът обсъди направените от ответниците възраженията за погасяване по давност на исковете по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД и тъй като страните не спорят, че претендираните суми са заплатени в периода м. ІІ – м. V 2012 г., приема, че както към 22.12.2017 г. по отношение на първите две въззиваемите, така и към 05.07.2018 г. по отношение на третата и четвъртата въззиваеми исковете се явяват погасени по давност.

По исковете с правно основание чл. 82 вр. чл. 79 ал. 1 вр. чл. 230 от ЗЗД въззивният съд приема следното:

         Обезщетението за вреди от договорно неизпълнение обхваща както претърпените загуби, така и пропуснатите ползи, доколкото двата вида вреди са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени от длъжника, а ако длъжникът е бил недобросъвестен, той дължи обезщетение и за непредвидимите вреди съгласно чл. 82 от ЗЗД. Относно пропуснатите ползи теорията и съдебната практика, приемат, че те подлежат на обезщетяване само ако е съществувала сигурност, обективна възможност за реализиране на ползата, т.е. за увеличаване на имуществото на кредитора, с оглед нормалното развитие на гражданския, респ. търговския оборот, и тази възможност е осуетена поради неизпълнението на задължението на другата страна по договора. Предполагаемите ползи не подлежат на обезщетяване и не са част от обезщетението по чл. 82 от ЗЗД.

         Спори се между страните по делото налице ли е неизпълнение на задълженията на наемодателите по процесния договор за наем довело до налагане на принудителната административна мярка „затваряне на обект“ върху наетия от въззивника недвижим имот, което неизпълнение се изразява в липса на съдействие на наемателя и липса на осъществени действия по преустойството на обекта от магазин в кафе-сладкарница, изразяващи се в подаване на надлежни документи до различни институции, в това число Община Плевен и реално извършване на преустройство на обекта. Спори се по делото и за основателността на направените от всяка от въззиваемите възражения за изтекла погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД и възражения за прихващане по чл. 104 от ЗЗД.

         В тежест на въззивника, който твърди, че е пропуснал да реализира определена полза, за която претендира обезщетение по чл. 82 от ЗЗД е да докаже както обстановката, която би била налице, ако неизпълнението на договора не би настъпило, фактът, че самият той е бил предприел активни действия за реализиране на ползата, както и действителният размер на пропуснатата сигурна полза.

         Правилно и законосъобразно с оглед ПРС е приел, че не е налице солидарна отговорност на ответниците по чл. 121 от ЗЗД по отношение на обезщетението за неизпълнение на договорните им задължения, произтичаща от закона или от клаузите на процесния договора за наем.

         Безспорно е по делото, че след сключване на договора за наем, наетият имот е ползван от въззивника като обект с предназначение кафе - сладкарница, т.е. като туристически обект по смисъла на разпоредбата на чл. 3 ал. 3 т. 3 от Закона за туризма /ЗТ, отм./, както и че въззивникът е извършвал търговската дейност по предоставяне на туристическата услуга в нарушение на разпоредбата на чл. 46 т. 2 от ЗТ /отм., в редакцията на разпоредбата действаща 2012 г./, тъй като обектът не е бил категоризиран туристически обект или обект, на който е издадено временно удостоверение за открита процедура по категоризиране. Безспорно е, че по тази причина, считано от 26.10.2012 г. по силата на представената по делото административна заповед на КЗП на въззивника е наложена принудителна административна мярка „временно затваряне на туристически обект“ и е дадена възможност да отстрани нарушението и да категоризира обекта. От представените по делото писмени доказателства не се установява по какъв начин наемодателите са препятствали въззивника да категоризира наетия обект, при положение, че безспорно същият не е бил категоризиран като такъв при отдаването му под наем, тъй като е предаден като магазин, а задължението за категоризацията му в тази хипотеза е на лицето, което предоставя туристическата услуга в този обект. За да стигне до този извод съдът съобрази действащата към 2012-2013 г. нормативна уредба относно категоризацията на туристическите обекти, а именно разпоредбите на ЗТ /отм./ и Наредбата за категоризиране на средствата за подслон, местата за настаняване и заведенията за хранене и развлечение /отм./, приета с ПМС на основание чл. 55 ал. 3 от ЗТ /отм./ Съгласно разпоредбата на чл. 50 ал. 3 от ЗТ /отм./ в редакцията й към релевантния момент лицето, което извършва или ще извършва хотелиерство или ресторантьрство или упълномощено от него лице подава заявление за категоризиране или за промяна на категорията на туристически обект по чл. 3 ал. 1 т. 1, 2 и 3 от ЗТ /отм./, към което следва да приложи конкретно посочени документи. При наличие на подадено заявление при условията на чл. 55 от ЗТ /отм./ на категоризираните туристически обекти се издава категорийна символика в зависимост от техния вид, включваща удостоверение и табела, които се поставят на видно място в обекта, като съгласно ал. 5 на същата разпоредба категорията на обект чл. 3 ал. 1 т. 1, 2 и 3 от ЗТ /отм./ се определя на базата на съответствието с минималните задължителни изисквания за изграждане, обзавеждане, оборудване, обслужване, предлагани услуги и професионална и езикова квалификация на персонала, посочени в Наредбата, посочена по-горе. Съгласно разпоредбата на чл. 6 от цитираната Наредба лицето, което ще извършва или извършва хотелиерство или ресторантьорство или упълномено от него лице подава заявление за категоризиране или за промяна на категорията на туристическия обект до съответния категоризиращ орган по образец, към което заявление се прилагат конкретно посочени документи, сред които наред с копие от документите за собственост и документ, удостоверяващ въвеждането на обекта в експоатация се изисква прилагане на копие от договор за наем или от друг договор, от които е видно, че са налице условия лицето да извършва съответната туристическа дейност в обекта.

         От съдържанието на представения по делото договор за наем се установява, че наетия имот, предмет на договора е предоставен за временно и възмездно ползване на въззивника като магазин в състоянието, в което се намира към момента на сключване на договора, като въззивникът е имал право да го ползва като магазин или кафе – сладкарница и да прави промени и подобрения в имота за собствена сметка в съответствие със строителните правила след съгласуване с наемодателите. От съдържанието на договора за наем не се установява поето задължение от наемодателите да предадат на наемателя категоризиран обект кафе - сладкарница, да категоризират обекта като такъв след сключване на договора за наем, да извършат преустойство на наетия имот от магазин в  кафе – сладкарница или да стартират процедура в тази насока пред Община Плевен. По делото липсват и доказателства въззивникът след сключване на договора за наем да е подал някое от заявленията, посочени по - горе до съответния категоризиращ орган за гр. Плевен и заявлението му да е било оставено без уважение поради липса на доказателства за преустройството на наетия имот от магазин в кафе – сладкарница или друга причина. Безспорно наемодателите, в качеството на собственици на наетия от въззивника имот са стартирали процедура пред Община Плевен за преустойство на наетия имот от магазин в кафе – сладкарница, която въпреки одобрения инвестиционен проект и даденото им разрешение за строеж не е финалирана и преустройството реализирано, но според съда това обстоятелство не води до извод за неизпълнение от тяхна страна на задълженията им по договора за наем. Задължение за извършване на преустойството наемодателите не са поемали към наемодателя с договора за наем, а липсва такова произтичащо от закона, като неоснователен е доводът на въззивника, че такова произтича от посочените разпоредби на ЗУТ, уреждащи начина на извършване и узаконяване на строежа. Безспорно процедурата по преустройството е можела да бъде довършена само от  възложителите или от упълномощено от тях лице, но липсват доказателства по силата на договора или друга уговорка между страните същите да са поемали задължения към въззивника в тази насока. Следва да се посочи също, че довършването на процедурата не води автоматично до категоризация на имота като туристически обект по смисъла на разпоредбата на чл. 3 ал. 3 т. 3 от ЗТ /отм./, респ. до отстраняване на нарушението, за което е наложена принудителната административна мярка „затваряне на обекта“, тъй като за целта са били необходими действия и на въззиввника, изразяващи се в  подаване на заявления, придружени с надлежни документи до съответния категоризиращ орган, за които по делото не са представени доказателства. При липсата на доказателства за неизпълнение на задълженията на наемодателите по договора за наем между страните, което да дава основание да бъде ангажирана отговорността им за неизпълнение, въззивният съд намира, че не следва да бъдат обсъждани оснаналите събрани по делото в първата инстанция доказателства относно наличието на пропуснати ползи от въззивника като пряка и непосредствена последица от това неизпълнение. При тези изводи въззивният съд приема, че исковете с правно основание чл. 82 вр. с чл. 79 ал. 1 вр. с чл. 230 от ЗЗД са недоказани по основание и поради това неоснователни. Следва да се посочи, че по отношение на въззиваемите Е.П.Б. и Е.С.Б. исковете се явяват изцяло погасени по давност при условията на чл. 110 от ЗЗД, тъй като вземанията са предявени след изтичане на пет години от твърдения момент на възникването им, а по отношение на въззиваемите К.М.Г. и К.Т. *** исковете се явяват погасени по давност в частта за периода от 26.10.2012 г. до 21.12.2012 г..

         При тези правни изводи въззивната жалба се явява изцяло неоснователна и следва да бъде отхвърлена от съда като се потвърди изцяло атакуваното първоинстанционно решение.

         Относно разноските пред въззивната инстанция:

         С оглед отхвърлянето на въззивната жалба, в полза на въззиваемите следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.. Съдът обсъди направеното от въззивника възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от въззиваемите адвокатско възнаграждение и намира същото за неоснователно, тъй като заплатеното от въззиваемите адвокатско възнаграждение е под минимално предвидения размер в чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения. 

        Повдигнатият пред съда спор е с търговски характер, тъй като е спора е пряко свързан с дейността на въззвника като търговец и с оглед разпоредбата на чл. 280 ал. 3 т. 1 пр. 2 ГПК, която установява минимален размер на цената на иска по търговско дело - 20 000 лв., под който не може да бъде надлежно сезирана касационната инстанция, като произнесено по иск с цена под този размер, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

         Водим от горното, Окръжният съд

 

Р е ш и:

потвърждава решение № 417/05.03.2019 г. по гр. д. № 9546/2017 г. на Плевенския районен съд.

         Осъжда на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК ЕТ „***“, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Плевен, ул. “***” № ***, бл. “***” вх. ***, ап. ***, представляван от *** Б. да ЗАПЛАТИ общо на К.М.Г., ЕГН ********** ***, К.Т.Б., ЕГН ********** ***, Е.П.Б., ЕГН ********** *** и Е.С.Б., ЕГН ********** *** сумата от 800 лв. за направени по делото във въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

         решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280 ал. 3 т. 1 пр. 2 ГПК.

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            ЧЛЕНОВЕ: