РЕШЕНИЕ
№ 8661
гр. София, 13.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА
при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20241110159922 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Н. Ц. Ж. срещу *** в която се
твърди, че ищецът сключил с ответника Договор за потребителски кредит „**“ с
номер на Транш по кредита № **, по силата на който му бил предоставен заем в
размер на 400,00 лева със срок на погасяване 10.04.2024 г. при годишен лихвен
процент от 41 % и възнаградителна лихва в размер на 63,92 лева. Конкретен размер на
годишния процент на разходите не бил посочен в договора. Съгласно договора,
ищецът следвало да предостави обезпечение по кредита чрез поръчителство на две
лица или банкова гаранция. При непредставяне на обезпечение се дължала неустойка в
размер на 387,12 лева. В исковата молба са изложени подробни аргументи за
недействителност на договора за кредит, на клаузата, установяваща размера на
уговорената възнаградителна лихва, както и на клаузата, установяваща задължение за
заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, като неравноправни по
смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради противоречие с нормата на чл. 11 ЗПК, както и поради
заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. Отправено е искане за
прогласяване нищожността на сключения между страните договор, а в условията на
1
евентуалност – на клаузите на чл. 3.1, чл. 4.1, чл. 4.4 и чл. 6.6 от същия, както и за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 28,00 лева, платена от ищеца без
основание по процесния договор. Претендират се и сторените разноски по делото.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника „*** за
отговор, като с постъпилия в законоустановения срок такъв ответното дружество е
оспорило изцяло предявените искови претенции. Твърди недопустимост на
установителните исковете поради липса на правен интерес, като релевира и твърдения
за превратно упражняване на процесуални права. Поддържа, в условията на
евентуалност, че предявените искове били изцяло неоснователни. Оспорва
твърденията на ищеца за заплащане по процесния договор на сумата от общо 428,00
лева. Отправено е искане за отхвърляне в цялост на предявените искове и за
присъждане на сторените разноски.
С молба с вх. № 52796/13.02.2025 г. ответникът е признал твърденията на ищеца,
че последната е заплатила в полза на дружеството по процесния договор сума в общ
размер от 428,00 лева, с които били заплатени задължения за главница в размер на
137,56 лева, за възнаградителна лихва – в размер на 36,41 лева, за неустойка за
непредоставяне на обезпечение – в размер на 145,17 лева, и за допълнителна такса за
извънсъдебно събиране – в размер на 108,86 лева.
Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предмет на делото са:
1/ Предявени в условията на евентуалност искове за прогласяване нищожност на
Договор за потребителски кредит „**“ с номер на Транш по кредита № ***, сключен
между Н. Ц. Ж. и „***, а в условията на евентуалност – на клаузите на чл. 3.1, чл. 4.1,
чл. 4.4 и чл. 6.6 от същия, като следва: главен иск с правно основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП за признаване за установено, че процесният договор (клаузи) е нищожен поради
наличието на неравноправни клаузи; евентуални искове с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД за признаване за установено, че процесният
договор (клаузи) е нищожен поради противоречие и заобикаляне чл. 11 ЗПК и поради
накърняване на добрите нрави.
2/ Предявен в условията на кумулативно съединяване иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
28,00 лева, недължимо платена от Н. Ц. Ж. в полза на „***по процесния договор за
кредит.
2
Така предявените искови претенции съдът намира за допустими, тъй като
наличието на правен интерес от исковете за прогласяване нищожността на сключения
между страните договор се обуславя от релевираните от ищеца фактически твърдения
в исковата молба, като за него всякога е налице интерес от установяване със сила на
пресъдено нещо твърдяната нищожност на процесното правоотношение.
За основателността на предявените искове за нищожност ищецът следва да
установи при условията на пълно и главно доказване сключването на договора със
съдържание, идентично с описано в исковата молба, и наличието на посочените в
исковата молба основания за нищожност на договора, съответно – на процесните
клауза от него. По предявения иск за връщане на платената при липса на основание
сума по договора ищецът следва да докаже заплащането от него на сума в общ размер
от 428,00 лева и постъпването на посочената сума в имуществения комплекс на
ответника. В тежест на ответника е да докаже наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по договора за кредит, съответно – наличието на
валидно основание за заплащане на възнаграждение по това правоотношение, както и
на неустойка по договора поради непредоставяне на обезпечение от ищеца в полза на
ответника.
С доклада по делото, допълнен и приет за окончателен в проведеното на
18.02.2025 г. открито съдебно заседание, са отделени като безспорни между страните
обстоятелствата относно: 1/ сключването между Н. Ц. Ж. и „*** на Договор за
потребителски кредит „**“ с номер на Транш по кредита № **, предвиждащ
предоставянето на заем в размер на 400,00 лева със срок на погасяване до 10.04.2024 г.
при годишен лихвен процент от 41 % и възнаградителна лихва в размер на 63,92 лева;
2/ наличието на уговорена по договора неустойка при непредоставяне на обезпечение
в срок в размер на 387,12 лева; 3/ предоставянето на заемната сума от ответника в
полза на ищеца; 4/ извършването от ищеца в полза на ответника на плащания по
процесния договор в общ размер от 428,00 лева.
Като съобрази изложеното, съдът намира, че процесната договорна клауза, въз
основа на която е предвидено плащането на неустойка при непредставяне на
обезпечение, има неравноправен характер и противоречи на добрите нрави, поради
следното:
Спрямо сключения между „** и Н. Ц. Ж. Договор за потребителски кредит „**“
с номер на Транш по кредита № **приложение намират правилата на ЗПК и на чл. 143
- чл. 147б ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребител, като установява, че това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
3
доставчика, от една страна, и потребителя – от друга. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са
установени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.
13а, т. 9 от ДР на ЗЗП (ДВ бр. 64/2007 г.). Според чл. 3 от Директивата, неравноправни
клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки
изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Като клауза уговорена в договора, неустойката е
проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея
страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати
неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо
да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да
уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а
в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът
е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/.
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-
нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка,
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските
и търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които
следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка
противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът
на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и
вида на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност
4
на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид
конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
Размерът на процесната неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение има неравноправен характер и противоречи на добрите
нрави, тъй като размерът възлиза на повече от 96 % от размера на предоставения
заем (387,12 лева при предоставен заем в размер на 400,00 лева), а същевременно
начисляването се обосновава с неизпълнение на вторично за договора за заем
задължение. Основното задължение на заемател по договор за паричен заем е да върне
на датата на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. С
оспорената в настоящото производство договорна клауза (чл. 6.6 от договора), обаче, е
уговорена компенсаторна неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на
заемателя – да върне заетата сума на датата на падежа, а на задължението в срок до
края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита
(съгласно чл. 6.1 от договора), да представи обезпечение за кредитора.
Съобразявайки изложеното в съответствие с критериите на Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, и приложимата в
случая законодателна уредба в защита на потребителя, съдът намира, че процесната
неустойка излиза извън присъщата на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на
задължение, различно от главното, като начинът по който е уговорена, сочи, че
заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия еднодневен срок от получаване
на заемната сума не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си задължение – да върне на датата на падежа главницата
ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по
договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получи главницата и
възнаграждението си – същият ще има право да получи и допълнително неустойка,
която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и
не обезпечава реално претърпени вреди. По тези съображения съдът намира, че
неустоечната клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Процесната клауза представлява и начин да се уговори допълнително
възнаграждение за кредитора по договора за кредит, в нарушение на изискванията на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Така уговорената такса не е
включена в ГПР по кредита. В случай че размерът бъде съобразен при определянето
на ГПР, действителният ГПР по кредита би бил значително по-висок от посочения в
договора за кредит. Това обстоятелство, съобразено с факта, че тази неустойка е
начислена за вторично спрямо предмета на договора задължение на заемополучателя,
води до извод, че същата представлява по своята същност разход по кредита, който е
5
следвало да бъде включен в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Невключването му в ГПР
е довело до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и нарушаване на
изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. По този
начин потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите,
които следва да направи по обслужване на заема, като е калкулирана допълнителна
печалба към договорената възнаградителна лихва по договора за заем. По съществото
си процесната клауза въвежда допълнително възнаграждение за кредитора по договора
за потребителски кредит, чието възникване е било известно при сключването на
договора.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК
„Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално таксата за
поръчителство в случаите, когато сключването на договора за тази услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Предвид така установената нормативна уредба по отношение изискванията, на
които следва да отговоря ГПР по потребителски кредит, се налага изводът, че ГПР по
процесния кредит не отразява действителния такъв по кредитното правоотношение
тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – сумата, начислена като
неустойка за непредоставяне на обезпечение по кредита, която следва да се включи в
общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, доколкото същата
отговаря на въведените законови изисквания за това. Последицата, свързана с
неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за точно посочване на ГПР в
договора за потребителски кредит /каквато именно е налице в процесния казус/, е
уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че в тези случаи договорът за
потребителски кредит е недействителен, какъвто именно се явява и процесният
договор.
6
Съгласно чл. 23 ЗПК при обявяване на договор за потребителски кредит за
нищожен, длъжникът е задължен да върне единствено чистата стойност на кредита.
Поради това заплатените от кредитополучателя договорни възнаградителни лихви,
неустойки, такси и други са платени неоснователно и подлежат на възстановяване от
кредитодателя. С доклада по делото е отделено като безспорно между страните
обстоятелството, че общият размер на плащанията по процесния кредит, извършени от
ищеца в полза на ответника, възлиза на сума в общ размер от 428,00 лева при
предоставена главница по кредита в размер на 400,00 лева. Следователно исковата
претенция за връщане на недължимо платената по договора сума в размер на 28,00
лева се явява основателна и следва да бъде уважена до пълния предявен размер.
По разноските:
С оглед изхода на спора по делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на
разноски има ищецът, но не се установява тя да е сторила такива в хода на
производството. Процесуалното представителство на ищеца е осъществено по реда на
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Дължимото се възнаграждение за безплатно оказана правна
помощ съдът определи, като съобрази обстоятелството, че макар в условията на
кумулативно съединяване да са предявени установителен и осъдителен иск,
материалният интерес по делото по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е един и същ. При определяне
на възнаграждението съдът взе предвид и обстоятелствата относно фактическата и
правна сложност на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, който в случая се явява
обусловен от основателността на иска за прогласяване нищожността на процесния
договор за кредит. Предвид изложеното, в полза на процесуалния представител на
ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер от 480,00 лева с
включен ДДС.
По изложените съображения, Софийски районен съд, Първо гражданско
отделение, 47-ми състав,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП Договор за
потребителски кредит „**“ с номер на Транш по кредита № **от 14.08.2023 г., сключен
между „**, ЕИК: **, като кредитодател, и Н. Ц. Ж., ЕГН: **********, като
кредитополучател.
ОСЪЖДА „**“ **, ЕИК:**, да заплати на Н. Ц. Ж., ЕГН: **********, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 28,00 лева, недължимо платена от Н.
7
Ц. Ж. в полза на „**по Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ с номер на Транш
по кредита № **от 14.08.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 09.10.2024 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „**, да заплати на адвокат В. В. Т., ЕГН: **********, Софийска
адвокатска колегия, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата
от 480,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно оказана
правна защита и съдействие на ищеца в първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8