Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 28.01.2021 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми
октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11941 по описа за
2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 134229 от 05.06.2019 г., постановено
по гр.дело № 12652/2018 г. на СРС, І Г.О., 127 състав, е осъден С.Р.О., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на В.Я.В., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл.50 ЗЗД, сумата от 6000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки, страдания, негативни
емоции, като стрес, безпокойство и тревожност, причинени от ухапване от куче,
собствено на С.Р.О., на 20.08.2017 г., около 10:00 ч., в гр.София, бул.“ *******,
складова база на „ С.К.“, ведно със законната лихва от 20.08.2017 г. до
окончателното изплащане, както и сумата от 15 лв., представляваща обезщетение
за имуществени вреди, представляващи извършени от В.Я.В. разходи за лечение/
заплатени медицински консумативи/, ведно със законната лихва върху главницата
от 20.08.2017 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1457,95 лв., разноски в производството, като е отхвърлен иска за
обезщетение за претърпени имуществени вреди за разликата над уважения размер от
15 лв. до пълния предявен размер от 75 лв. С решението на съда е осъден В.Я.В.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на В.Я.В., ЕГН **********, с адрес: ***,
на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 9,93 лв., разноски в производството.
Срещу
решението на СРС, 127 с-в е постъпила
въззивна жалба от С.Р.О., подадена чрез пълномощниците адв.А.Т. и адв.В.П., с искане същото да бъде отменено, в частта в която са
уважени предявените осъдителни искове с правно основание чл.50 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 6015 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени и имуществени вреди и вместо това да бъде постановено друго, с
което предявените осъдителни искове с правно основание чл.50 от ЗЗД бъдат
отхвърлени изцяло, като неоснователни, по съображения изложени в жалбата. В
жалбата се излагат подробни доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните
разпоредби на закона.Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец В.Я.В., чрез
пълномощника си адв.К.П. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания
по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
С оглед релевираните в жалбата на ответника С.Р.О. оплаквания, въззивният съд
намира обжалваното решението за правилно,
като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен
извод за основателност на претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за претърпени
неимуществени и имуществени вреди по чл.50 от ЗЗД до присъдения от
първоинстанционния съд общ размер от 6015 лв./от които сумата от 6000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 15 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди//чл.272 от ГПК/. Изводите
на съда са обосновани с оглед данните по делото. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Доводите изложени в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.50 от ЗЗД, за вредите, произлезли от каквито и да са
вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се
намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато
животното е избягало или се е изгубило. Всеки собственик, или лице, упражняващо
надзор върху животното, дължи обезщетение за вредите, причинени от последното.
Отговорността не отпада и в случаите, когато животното е избягало.В практиката на ВКС / решение № 309/04.06.2014 г. по гр.дело № 1354/2012 г., IV г.о./ е изяснено, че отговорността по
чл.50 от ЗЗД се свързва със задължението да се упражнява
надзор върху вещта, което се изразява в нейното наблюдение и полагане на грижа,
с оглед на управлението и употребата й. Собственикът има задължение да
упражнява надзор върху притежаваните от него вещи, а нарушаването на това
задължение, когато от това са произтекли вреди за друго лице, е основание за
ангажиране на деликтната отговорност. Възможно е при причиняване на деликта
вещта да е била под надзора на друго лице, в който случай, както е предвидено в
разпоредбата на чл.50 от ЗЗД, това трето лице заедно със собственика, отговаря солидарно към
пострадалия. Отговорността за вреди от животни по чл.50 от ЗЗД е обективна /безвиновна/ - каквато и грижа да е положил собственикът, причинена
ли е вреда, той дължи обезщетение. В решение № 249/24.09.2012 г.
по гр.дело № 1450/2011 г., III
г. о. на ВКС е разяснено още, че тази отговорност не изисква животното да е
носител на някакви особени качества, нито да е източник на повишена опасност.
Когато кучето е от агресивна порода, собственикът и/или лицето, под чийто
надзор е, са длъжни да поставят животното при такива условия и да го
контролират така, че да не се допускат инциденти, в противен случай - носят
отговорност за причинените от поведението на кучето вреди. Основанието на
отговорността за вреди, причинени от животни, е наличието на повишен риск,
който се създава при притежаването и отглеждането на животно, а поемането на
този риск спрямо трети лица, води до носене на отговорност при нанесена от
животното вреда.
В процесния случай ищецът В.Я.В. е бил нападнат на 20.08.2017 год. в склад за
дървен материал, находящ се в гр.София, бул.“ ******* от куче- порода
„каракачанска овчарка“, собственост на ответника. От нападението и ухапването
от процесното куче са му били причинени, видно от заключението на вещото лице
по допуснатата съдебно- медицинска експертиза, телесни увреждания имащи
травматичен характер, а именно: разкъсно- контузни рани от ухапване от куче- 2
броя, в областта на дясната предмишница, с частично прекъсване в мускулната
част на сгъвачите за пръстите 2-5- дясна ръка, и улнарния сгъвач за китката в
дясно. Така причинените телесни увреждания са причинили на пострадалия ищец
трайно затруднение на движенията на дясната ръка за срок по-дълъг от 30 дни. Несъмнено е налице обективна и безвиновна
отговорност на собственика на кучето/ ответника по делото/ и причинна връзка
между увреждащото въздействие и вредата. В процесния случай, съдът приема, че вредата
не е настъпила като резултат от непреодолима сила, изключителната вина на
пострадалия или изключителна вина на трето лице. Противно на изложеното от
ответника във възивната жалба, както и в отговора на исковата молба, вредата не
е настъпила като резултат от изключителната вина на пострадалия ищец.
Неоснователен е основния довод изложен във въззивната жалба, че в процесния
случай е налице изключителна вина на пострадалия ищец, както и че отговорността
на ответника следва да се изключи, с оглед обстоятелството, че увреждането се
дължи на изключителната вина на пострадалия. Съгласно задължителната съдебна
практика установена с т.10 на Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС,
собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се намира същата, се
освобождават от отговорност за причинените от нея вреди, когато се установи, че
вредите са в резултат на непреодолима сила, на изключителна вина на пострадалия
или по изключителна вина на трето лице. Т.е. собственикът на вещта и/или
лицето, под чиито надзор тя се намира, могат да бъдат освободени от отговорност
само ако докажат, че увреждането е настъпило по изключителна вина на
пострадалото лице, а такива данни в настоящия случай по делото няма. Съдът
приема, че ответникът, като собственик на процесното куче, следва да докаже по
категоричен начин при условията на пълно и главно доказване надлежно
релевираното от него по делото възражение с отговора на исковата молба пред
първоинстанционния съд и поддържано, като основен довод във въззивната жалба, а
именно, че увреждането е настъпило по изключителна
вина на пострадалото лице/ ищец по делото/. Изводът за наличие на изключителна
вина на пострадалото лице/ ищец по делото/ не може да почива на предположения,
а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия
на пострадалия, с които той обективно е способствал/ допринесъл/ за вредоносния
резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Тежестта на
доказване е върху позоваващата се на изключителна вина на пострадалото лице
страна в процеса, в случая на ответника по делото. Доказателства в тази насока
не са ангажирани по делото от страна на ответника. В процесния
случай, съдът приема, че по делото няма данни пострадалото лице/ ищец по
делото/ с конкретно свое действие или бездействие да е допринесло за
настъпването на вредните последици, не се установява нападение/провокация на
кучето или извършване на нещо, което да го е изплашило.
На
следващо място, неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във
връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях
обстоятелства от първата съдебна инстанция. Противно на изложеното във
въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и
събраните по делото доказателства.
По изложените съображения,
първоинстанционния съд правилно е приел претенцията на ищеца за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата от 6000 лв. за
основателна. В случая въззивният съд приема, че обжалваното
решение е постановено в съответствие с принципа на справедливост, като
обезщетение в по-нисък размер би довело до нарушение на критериите на чл.52 ЗЗД
за справедливо възмездяване на вредите, с оглед техния вид, характер и
интензитет. В тази връзка, първоинстанционният съд, след като е достигнал до същия правен извод и е приел, че отговорността на
ответника по чл.50 ЗЗД следва да бъде
ангажирана по справедливост в размер на сумата от 6000 лв./ шест хиляди лева/ е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Основателен и
доказан се явява и предявения от ищеца срещу ответника
иск по чл.50 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди до размер на сумата от
15 лв., като в тази част
липсват конкретни доводи в жалбата, поради което и предвид разпоредбата на чл.272 от ГПК решението и в тази част следва да бъде потвърдено.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
При
този изход на спора на въззивника- ответник С.Р.О. не се следват разноски за настоящата въззивна
инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на
въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 900 лв., съгласно договор за
правна защита и съдействие от 28.08.2019 г. и списък по чл.80 от ГПК, като с
оглед направеното от въззивника- ответник, чрез пълномощника му адв.Т. в публично
съдебно заседание на 28.10.2020 г., възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за
прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, което съдът
намира за основателно, с оглед фактическата и правна сложност на делото, същото
следва да бъде намалено до размер на сумата от 630 лв.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 134229 от 05.06.2019 г.,
постановено по гр.дело № 12652/2018 г. на СРС, І Г.О., 127 състав, в обжалваната
част.
ОСЪЖДА С.Р.О., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на В.Я.В., ЕГН **********, с адрес: ***,
на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 630 лв. /
шестстотин и тридесет лева/, представляваща направените пред въззивната
инстанция разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/.
РешениеТО може да се обжалва пред
ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок
от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.