РЕШЕНИЕ

№

гр. София, 25.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-B въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:  СТАНИМИРА ИВАНОВА

                                                        ЧЛЕНОВЕ:  РАЙНА МАРТИНОВА

                                                                                            ГЕОРГИ СТОЕВ

 

 

при секретаря Евдокия-Мария Панайотова, като разгледа докладваното от мл. съдия Георги Стоев в.гр.д. № 4534 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 300918/13.12.2019г., постановено по гр. д. № 35460/19. по описа на Софийски районен съд, ГО, 133 състав, е частично уважен предявения от З. „А.Б.“ АД, ЕИК ********, срещу ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК ********осъдителен иск с правна квалификация чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) за сумата от 374, 52 лева, като е отхвърлен до пълния предявен размер. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 5007195/16.01.2020г., подадена от ответника, с която се обжалва решението в уважителната част. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постави акт, с който да се отхвърли предявения искове. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, с който изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Първоинстанционното решение е необжалваната част е влязло в сила и не е предмет на проверка от настоящата инстанция.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 по тълк.д. № 1/2013 ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на въззивното производство е твърдяното от ищеца, застраховател по имуществена застраховка, притезание с правна квалификация чл. 213 КЗ (отм.) за сумата от 374,52 лева, представляваща част от изплатеното застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди по щета № 44011412008331, която сума не е възстановена от ответника, застраховател по „Гражданска отговорност“.

Правопораждащият фактически състав на твърдяното материално право включва следните елементи: 1) наличие на виновно и противоправно действие и/или бездействие на застрахования по „Гражданска отговорност“, което е в пряка причинно-следствена връзка с претърпените от увредено лице имуществени вреди; 2) наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „ Гражданска отговорност“ между делинквента и застрахователя–ответник; 3) действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца, 4) по силата на което застрахователят по имущественото застраховане е изплатил обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.

Страните не спорят относно предпоставките, правопораждащи претенцията на ищеца, а единствено относно размера на вредите, съответно размера на дължимото обезщетение.

 Процесното ПТП се е осъществило на 11.08.2016г., когато водачът на застрахованото при ответника МПС нарушава правилата за движение, като с поведението си слага началото на причинно-следствения процес довел до настъпилото увреждане. При ищеца е образувано производство по установяване на вредите по щета № 44011412008331, вследствие на което на собственика на увредения автомобил е изплатено обезщетение в размер на 734,04 лева. Съгласно заключението по приетата САТЕ, която съдът кредитира като обективна и правилна, тъй като съответства на събрания по делото доказателствен материал, размерът на претърпените вреди е в размер на 952,64 лева, като ищецът е изплатил на увреденото лице сумата от 734,04 лева, а ответникът извънсъдебно е платил на ищеца сумата от 374,53 лева, поради което искът е основателен до присъдения от първоинстанционния съд размер от 374,52 лева.

Съгласно чл. 51 ЗЗД на репариране подлежат всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Нормата на чл. 386, ал. 2 КЗ определя обема на дължимото застрахователно обезщетение, което следва да покрива действително претърпените вреди към момента на настъпването им. Следователно при определянето на размера на претенцията се изхожда от средната пазарна стойност на увреденото имущество към момента на настъпване на застрахователното събитие- в този смисъл решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 667/2008 г., I т. о., ТК; решение № 59 от 6.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2367/2015 г., I т. о., ТК; решение № 235 от 27.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1586/2013 г., II т. о., ТК. При предявена по съдебен ред претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, съдът следва да определи същото по действителната стойност на вредата към момента на осъществяване на застрахователното събитие, т. е. по пазарната цена на същата, като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан от минималните размери по методиката към Наредба № 24/2006 г. на КФН (в т. см. и константната съдебна практика, обективирана в решение № 79/02.07.2009 г. по т. д. № 156/2009 г. на ВКС, І ТО, решение № 52/08.07.2010 г. до т. д. № 652/2009 г. на ВКС, І ТО, решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 209/30.01.2012 г. по т. д. № 1069/2010 г. на ВКС, II ТО.

Възражението за съпричиняване от страна на увреденото лице е неоснователно. Тежестта на доказване е върху страната, която е направила възражението, т.е. същата следва да установи в условията на пълно и главно доказване фактите, от които черпи благоприятни правни последици. При разглеждане на възражението за съпричиняване от страна на увреденото лице, трябва да се вземат предвид задължителните постановки на т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС по т. д. № 1 / 2014 г., според което „съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен.

Съдът кредитира показанията на свидетеля А., тъй като кореспондират с останалия събран по делото доказателствен материал и от които се установя механизма на процесното ПТП, от което са настъпили процесните имуществени вреди.

 

 

По отговорността за разноски:

 

При този изход на делото отговорността за разноски е на въззивникът. Въззиваемата страна има право на разноски в размер на 360 лева, представляващи адвокатско възнаграждение.

 

Така мотивиран, Софийски градски съд:

 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 300918/13.12.2019г., постановено по гр. д. № 35460/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 133 състав.

ОСЪЖДА ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК ********да заплати на З. „А.Б.“ АД, ЕИК ********, на основание чл.78, ал. 1 ГПК, сумата от 360 лева, представляващи сторените пред настоящата инстанция съдебни разноски.   

            Решението е окончателно.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                        ЧЛЕНОВЕ:   1.        

                                                                                                     

                                                                                                    

                          2.