№ 241
гр. София, 12.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:И. Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря ЦветА. П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело
№ 20241800500987 по описа за 2024 година
С Решение № 260006 от 18.07.2024г., постановено по гр.д. № 529/2020г. на
Свогенския районен съд, са отхвърлени исковете на А. З. Ц. и И. М. Ц. против
Община Своге за признаване за установено по отношение на ищците, че
ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор 48129.15.131,
находящ се в обл. София, общ. Своге, с. М., м. Г.в., с площ от 4999 кв.м., вид
територия: земеделска, категория: 10, начин на трайно ползване: нива, стар номер:
015006, по КККР, одобрени със Заповед № РД – 18-128/19.01.2018 г. на
изпълнителния директор на АГКК.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на А. З. Ц. и И. М. Ц. срещу
горното решение, което жалбоподателите считат за неправилно. Оспорват извода
на районния съд, че ответникът бил доказал придобИ.ето на процесния недвижим
имот от негова страна, а те не били доказали, че са собственици на спорното право,
както и че не била установена по категоричен начин идентичност между
процесните недвижими имоти и имотите, за които ответникът твърди, че е
собственик. Намират, че е без значение за настоящия процес, дали самите те са
станали собственици на процесния имот, като това обстоятелство евентуално ще
бъде предмет на друго производство - положителен установителен иск или
осъдителен иск по чл. 108 от ЗС. Подчертават, че са предявили отрицателен
установителен иск против община Своге, поради което именно ответникът следва
да установи при условията на пълно и главно доказване своето право, а от ищеца се
очаква само да заяви, че има някакви претенци, без да е необходимо да ги доказва.
Позовават се на заключението по СТЕ, от което се установява идентичност между
имотите, претендирани от тях и от ответника, и което районният съд не бил ценил.
Сочат, че ответникът е представил единствено акт за общинска собственост и
приложение към него, в което процесният недвижим имот погрешно е посочен като
1
земеделска земя, защото в него има изградени постройки, което изключва
земеделския му характер. Във връзка с това оспорват извода на
първоинстанционния съд, че целият недвижим имот представлява земеделска земя
и като такава е придобита от ответната община по силата на чл. 19 от ЗСПЗЗ.
Допускат, че това би било вярно единствено за останалата част от описания в акта
за общинска собственост недвижим имот, представляваща разликата между
процесния такъв от 4999 кв.м. и посочения от ответника в АЧОС с площ от 9476
кв.м. Отново подчертават, че в настоящия процес не се доказва правото на ищците,
а се отрича правото на ответника, поради което е без значение, дали представените
от тях доказателства са достатъчни, за да докажат претендираната от тях
собственост. Вместо това е достатъчно, ответникът да не успее да докаже, че е
собственик на процесиите имоти. Сочат, че въпреки събраните по делото
доказателства, че процесните недвижими имоти не са земеделска земя (нива),
Свогенският районен съд неправилно бил отхвърлил предявените искове. Молят
съда да отмени обжалваното решение и да признае за установено, че Община Своге
не е собственик на процесните недвижими имоти. Претендират разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор, с който въззиваемият –
Община Своге – оспорва подадената въззивна жалба. Очертава основните
твърдения на страните, както и разпределената доказателствена тежест във връзка
с тях. Счита, че ищците е следвало да докажат твърденията, с които обосновават
правния си интерес от предявяване на исковете, а именно -притежаването на
самостоятелно право, което се оспорва от ответника. Развива съображения, че не
било установено наличието на кумулативно необходимите предпоставки на чл. 52,
ал. 2 от ППЗСПЗЗ, т.е. не бил изпълнен фактическият състав на разпределението
на имущество на ТКЗС, нито че наследодателят на ищците е бил правоимащо лице
по чл. 27, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Ищците не били доказали, че наследодателят им е имал
право да участва в търга, нито че е сключил сделка със собственик-продавач и е
заплатил определената цена. Анализира представения от тях договор и сочи
пороци в него. Споделя извода на Свогенския районен съд, че този договор е
нищожен и не може да породи правни последици. Черпи аргументи от
заключението по СТЕ и акцентира върху факта, че то е изготвено по
предположения на вещото лице, което компрометира твърдението за идентичност
на имотите. Прави собствен извод, че ищците не били установили съществуването
на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като счита, че евентуалното
наличие, респ. липса, на такова право е от значение за преценката за наличие на
правен интерес от предявяване на иска, т.е. за неговата допустимост. Солидаризира
се с мотивите на първоинстанционния съд, че нормативно необходимите площи,
прилежащи към сгради на прекратените организации по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ се
установяват с протокол и заверена скица, посредством които се индивидуализират
терените, каквито документи в случая липсват по делото. Счита, че са налице
всички предпоставки на чл. 2 от ЗСПЗЗ, определящи имота като земеделски, а ако
в него има постройки, те не са такива по чл. 2, т. 3 от ЗСПЗЗ – още повече, че в
случая, видно от скицата на поземления имот №15- 557019-23.05.2023 г., издадена
от СГКК Софийска област, в имота не са налице сгради, изградени по съответния
законов ред.
Намира за доказано, че процесната земя е била включена в ТКЗС и не е била
заявена за възстановяване, поради което не е включена в картата на възстановената
собственост. Поради това, при наличие на изискванията на чл. 2 от ЗСПЗЗ, тя е
принадлежала към остатъчния фонд по чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ и е станала общинска
собственост по силата на закона.
Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди обжалваното
решение, както и да присъди на Община Своге разноски. Прави възражение за
прекомерност на претендираните от жалбоподателите разноски за адвокатско
2
възнаграждение и моли за тяхното намаляване съобразно защитавания материален
интерес, фактическата и правна сложност на делото, както и факта, че са
представлявани от един общ адвокат.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателите не се
явяват. Представляват се от адв. Ц., който поддържа жалбата и подчертава, че
ответната община се позовава на нормативен текст, по силата на който се
придобиват земеделски земи, докато процесният имот е стопански двор с
постройки, и се придобива по друг ред. Моли съда да отмени обжалваното
решение на РС- Своге и да признае за установено, че общината не е собственик на
процесния недвижим имот. Счита, че не е била установена идентичност на имота,
посочен в приложения по делото АЧОС, което изключвало възможността,
общината да е собственик на процесния имот. Препраща към съображенията,
изложени пред районния съд и във въззивната жалба. Представя списък по чл. 80
от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна се
представлява от адв. Ц., която оспорва въззивната жалба и поддържа отговора. В
отговор на дадените от съда указания заявява, че Община Своге е придобила
поземлен имот със стар № 015006 и площ 9476 кв.м. (част от който е процесният
имот) по силата на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ, за установяване на което
били представени Акт за общинска собственост и скица към него, както и
протоколно решение № 1/2009 на комисията по чл. 19, ал. 2 от ЗСПЗЗ ведно със
съответните страници, относими към имота. Поддържа, че общината е придобила
правото на собственост по силата на закона. Земята е била включена в ТКЗС - с. М.
и е представлявала бивш стопански двор, който е нанесен в кадастралната карта и в
КВС от 1994 г., но не е бил заявен от бивши собственици и не е възстановяван,
поради което след изтичането на предвидения в ЗСПЗЗ 10-годишен срок, през
2004г. е придобит от общината. По същество счита обжалваното решение за
правилно и законосъобразно, и моли съда да го потвърди. Сочи, че процесният
имот е бивш стопански двор, т.е. не е бил държавен към момента на включване в
ТКЗС, а собствеността върху него е подлежала на възстановяване. Поддържа, че
земята е била годна за земеделско ползване и е представлявала нива, а след
изтичане на законоустановения 10-годишен срок е предадена на общината като
земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ, като правото на собственост върху нея е придобито по
силата на закона. Намира за недоказано да е засегнато материално право на
ищците, както и претенциите им за придобито право на собственост върху имота.
Оспорва изтъкнатото от тях придобивно основание и сочи конкретни негови
пороци – неяснота на предмета и страните на сделката, липса на валидна
разбираема воля, откъдето прави извод за негова нищожност. Претендира разноски
по списък, представен с отговора на въззивната жалба. Не прави възражение за
прекомерност на претендираните разноски от насрещната страна.
Представя писмени бележки, в които възпроизвежда част от изложените в
отговора доводи. Твърди, че процесният имот не бил включен в терен за
обслужване на селскостопански сгради. Акцентира върху липсата на защитимо
право на ищците върху процесния имот, произтичащо от неяснота и непълнота на
релевираното от тях придобивно основание на наследодаателя им, откъдето прави
извод за липса на правен интерес от завеждане на настоящия иск.
Същевременно поддържа, че процесната земя е била включена в ТКЗС и не е
била заявена за възстановяване, поради което не е включена в КВС, а при наличие
на изискванията на чл. 2 от ЗСПЗЗ е принадлежала към остатъчния фонд по чл.19,
ал.1 от ЗСПЗЗ. Обосновава наличие на всички предпоставки по чл. 2 от ЗСПЗЗ за
характеризиране на имота като земеделски - предназначен е за земеделска дейност,
не се намира в границите на урбанизирана територия, не е включен в горски фонд,
не е застроен със сгради на промишлени и други стопански предприятия, нито
3
представлява двор към такива сгради, не е зает от съоръжения за общо ползване.
Във връзка с това сочи, че видно от скица № 15-557019-23.05.2023г., в имота не са
налице сгради, а ако такива се установят, те съставляват незаконно строителство и
не изключват предназначението на имота като земеделски по смисъла на чл.2 от
ЗСПЗЗ. Счита, че е осъществен оригинерният придобивен способ по чл. 19, ал. 1 от
ЗСПЗЗ, признат само на общините. Така спорният имот бил станал общинска
собственост ex lege - по силата на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗС.
Моли съда да оставите в сила обжалваното решение.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа
на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства, е
описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не следва да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.
С Определение № 85 от 24.01.2025г. съдът е указал на страните, че в тежест
на ответника (въззиваем във въззивното производство) Община Своге е да докаже
претендираното от нея право на собственост върху процесните имоти, вкл.
конкретно уредено в закона фактическо основание (придобивен способ), по силата
на което е придобила собствеността (а не само посочената в АЧОС правна норма,
послужила като основание за актуването), и е предоставил възможност на Община
Своге да посочи и представи доказателства за това.
Независимо от тези указания, въззиваемият не е представил доказателства за
съответните обстоятелства до изтичане на определения от съда срок.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от
надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е
произнесъл по действително предявения такъв.
Неоснователно въззиваемият (ответник в първоинстанционното
производство) претендира, че ищците не били доказали притежаването на
самостоятелно право върху процесния имот и по този начин не били обосновали
правния си интерес от предявяване на иска, което от своя страна обуславяло
недопустимост на последния.
На първо място, този въпрос е бил разрешен с Определение №
907/05.12.2023г. по ч.гр.д. № 731/2023г. на Софийския окръжен съд, приложено
към настоящото дело.
На второ място, наистина, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от
27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, „Правен интерес от
предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни
права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се
оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие
права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът
4
доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът -
фактите, от които произтича правото му. При липса на правен интерес
производството се прекратява.“ Следва да се има предвид, обаче, съдебната
практика, формирана във връзка с това тълкувателно решение и обективирана
напр. в Определение № 713 от 13.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1667/2024 г., II г. о.,
ГК, Решение № 51 от 8.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2767/2021 г., II г. о., ГК,
Решение № 15 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о., ГК, Решение
№ 13 от 12.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3637/2015 г., II г. о., ГК, Определение №
427 от 12.12.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3593/2013 г., II г. о., ГК и др. Според нея,
горната постановка важи само ако ищецът извежда правния си интерес от
твърдения, които не включват притежаване на същото спорно право, което той
отрича на ответника, т.е. само ако претендира да е титуляр на самостоятелно право,
различно от спорното или се позовава на фактическо състояние или на възможност
да придобие процесния имот при отричане правата на ответника. В такъв случай
недоказването на фактическите твърдения на ищеца, обуславящи правния му
интерес, би довело до прекратяване на производството. И обратно: когато ищецът
твърди, че самият той е титуляр на същото право, което е предмет на предявения
иск, доказването на това твърдение е въпрос не на процесуална, а на материална
легитимация. В тази хипотеза, процесуалната допустимост на иска не е обусловена
от провеждането на пълно и главно доказване на твърденията на ищеца и от
несъмненото установяване на принадлежността на това право към неговия
патримониум. Ако все пак такова доказване бъде проведено в хода на
производството, то ще обуслови произнасянето по съществото на спора, доколкото
евентуално установяване на собственическите права на ищеца би изключило тези
на ответника по отношение на същия имот и би довело до уважаване на
отрицателния установителен иск на това основание.
С оглед гореизложеното и доколкото в настоящия случай ищците
претендират да са титуляри на същото право на собственост, което отричат на
ответника, те не са били длъжни да докажат притежаването на това право като
предпоставка за допустимост на исковете си. Съответно, дори да не са успели да
проведат такова доказване, това не би обусловило недопустимост на исковете, на
производството и на постановения в него съдебен акт, а наведените в тази насока
доводи в отговора на въззивната жалба, касаещи придобивното основание на
ищците и основани на текстове от ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ не следва да се обсъждат.
ІІI. По същество
Предявени са активно субективно съединени отрицателни установителни
искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК за оспорване правото на
собственост на Община Своге върху поземлен имот.
Както се обоснова по- горе, и както е указано с доклада на делото, по тези
искове в тежест на ищците е било доказването на предпоставките за тяхната
допустимост, което в случая е изпълнено.
Както е указано с Определение № 85 от 24.01.2025г., постановено по
настоящото дело, в тежест на ответника Община Своге е да докаже
претендираното от нея право на собственост върху процесния имот, вкл. конкретно
уредено в закона фактическо основание (придобивен способ), по силата на което е
придобила собствеността. Това указание е в съответствие с тълкуването, дадено с т.
1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г.,
ОСГТК, съгласно което в производството по такива искове именно ответникът
носи тежестта да докаже фактите, от които произтича правото му. В същия смисъл
е и последващата съдебна практика, обективирана напр. в Решение № 46 от
10.05.2018 г. по гр. д. № 2015/2017 г. на ІІ г. о. на ВКС.
5
В случая, въпреки изричните указания по разпределянето на
доказателствената тежест, ответникът не е доказал правото си на собственост
върху процесния недвижим имот с необходимото пълно доказване. В представения
от него АЧОС като основание за издаване на последния са посочени само пределно
общите разпоредби на чл. 5, ал. 1 от ЗОС и чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОС. Следва да се
има предвид, обаче, че актовете за общинска собственост нямат правопораждащо
(конститутивно) действие, а само констатират (удостоверяват) правото на
собственост, придобито от община по някой от визираните в чл. 77 от ЗС способи.
По аргумент от чл. 179, ал. 1 от ГПК, те са доказателство за извършените от и пред
съставилото ги длъжностно лице действия, но не и за удостоверяваното с тях право
на собственост на съответната община. За да доказва това право, актът за частна
общинска собственост следва да сочи конкретен годен фактически придобивен
способ, по силата на който общината вече е придобила собствеността върху
актувания имот, а не само правната норма, послужила като основание за
актуването. В същия смисъл е трайната съдебна практика, обективирана напр. в
Определение № 50057 от 16.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2744/2022 г., II г. о., ГК,
Решение № 60127 от 3.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 201/2021 г., I г. о., ГК,
Определение № 541 от 27.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2402/2019 г., I г. о., ГК,
Решение № 81 от 24.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4029/2017 г., II г. о., ГК, Решение
№ 67 от 16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на II г. о. на ВКС.
Освен това, съгласно така цитираната практика, по изключение, когато по
силата на нормативен акт определен вид имоти могат да бъдат притежавани
единствено от общината (респ. от държавата) като публични субекти, е достатъчно
в акта за общинска или държавна собственост да се посочи съответната конкретна
разпоредба, тъй като тя сама по себе си е годно основание за придобИ.е на правото
на собственост от общината или държавата и същевременно удостоверява
наличието на такова. В настоящия случай, обаче, такава хипотеза не е налице.
Тъй като в случая процесният АЧОС № 11491 от 28.01.2013г. не съдържа
посочване на конкретния придобивен способ, по силата на който общината
претендира да е станала собственик, указания за необходимостта от доказване на
последния са дадени от въззивния съд с определението от 24.01.2025г., като е
разпределена и доказателствената тежест. До приключване на съдебното дирене,
обаче, въззиваемият не е ангажирал доказателства за това обстоятелство. Във
връзка с това, неоснователно процесуалният му представител се позовава на
представеното по делото Протоколно решение № 1/19.01.2009г. на комисията по
чл. 19, ал. 2 от ЗСПЗЗ, поради следните съображения:
Съгласно чл. 19, ал. 3, изречение второ от ЗСПЗЗ, в актовете за общинска
собственост като основание за съставянето се посочва и протоколното
решение на комисията по ал. 2. Следователно, ако действително в случая
основанието за актуване на имота като общински е било придобИ.ето му по
реда на чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ, това обстоятелство е следвало да намери
отражение в процесния АЧОС чрез отбелязване на решението на комисията.
Това, обаче, не е направено, поради което (както се посочи и по- горе) той не
може да служи като доказателство за претендираното право на собственост на
общината на това основание, а решението, само по себе си, не е титул за
собственост.
Съгласно съдебната практика по идентични казуси (напр. Определение № 229
от 27.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1339/2021 г., II г. о., ГК), „от значение за
изхода на спора е дали процесният имот съставлява земя по чл. 19, ал. 1
ЗСПЗЗ, т. е. дали подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ и дали има заявени
реституционни претенции за него, а не дали административните актове, с
6
които имотът е определен като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ съобразно уредената в
закона административна процедура са валидни“. Следователно, релевантно
е не формалното съставяне на протокол и вземането на решение от комисията,
а обективното наличие на фактическите обстоятелства, които обосновават
съответното решение. Именно те е следвало да бъдат доказани в настоящото
производство, но такова доказване не е проведено. Изложените в тази насока
съображения от Община Своге в хода на въззивното производство
представляват единствено твърдения за осъществени елементи от
фактическия състав на придобИ.ето по чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ (напр.
земеделски характер на имота, липсата на реституционни претенции спрямо
него, влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на
съществуващи и възстановими стари реални граници), но не и доказателства
за тях.
Същевременно, по делото са събрани доказателства, които опровергават
тезата, че имотът е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ:
Съгласно чл. 10, ал. 12 от ЗСПЗЗ, на възстановяване подлежат и земите,
включени в стопански дворове на трудовокооперативни земеделски
стопанства (какъвто се установява да е процесният), ако не са застроени или
не представляват прилежащи площи към сгради. В случая е безспорно, че
процесният имот е застроен, т.е. той не е подлежал на възстановяване и не би
могло да се очаква заявяването му за възстановяване, а при липса на такова –
включването му в поземления фонд по чл. 19 от ЗСПЗЗ и последващото му
придобИ.е от общината. В тежест на ответника по делото е било да докаже
твърдението си, че застрояването е извършено след влизане в сила на ЗСПЗЗ
(което би обусловило принципна възстановяемост на имота и открИ.е на
възможността за придобИ.ето му по чл. 19 от ЗСПЗЗ в случай на
незаявяването му за възстановяване), но такова доказване не е проведено. Не
обуславя обратен извод установеният по делото факт, че сградите в имота не
са били отразени в КВС, тъй като според в.л. Маев това не съответства на
действителното фактическо положение, а се дължи на допусната грешка (л.
151 от първоинстанционното дело).
Съгласно показанията на св. Д. (л. 114 от първоинстанционното дело)
наследодателят на ищците е закупил от ТКЗС застроен с обор имот от 5 дка. в
м. „Корита“ през 1993г., като от описанието му може да се направи извод, че
визира именно процесния имот. Същевременно, от представения от ищците
договор се установява, че продажбата е била извършена в хода на ликвидация
на ТКЗС, което прави разпоредителната сделка допустима и пораждаща
правни последици, а това изключва както възможността за възстановяване на
процесния имот по ЗСПЗЗ, така и последващата възможност за придобИ.ето
му от общината при наличие на предпоставките по чл. 19 от ЗСПЗЗ.
Наистина, показанията на този свидетел не индивидуализират несъмнено
предмета на разпореждането, а и валидността на придобивното основание е
оспорена от ответника (§ 11, ал. 2 и § 29, ал. 9 от ПЗР към ЗСПЗЗ), но това не
дисквалифицира показанията му като годни доказателства по делото. Те са
ангажирани по реда на насрещното доказване, което не предполага безспорно
и несъмнено установяване на определени факти, а само разколебаване на
7
убедеността в съществуването на други факти, за които насрещната страна по
делото (в случая – ответникът) носи доказателствената тежест и които следва
да бъдат доказани с пълно доказване, каквото в случая е претендираното от
общината право на собственост върху имота. Затова тези показания –
независимо от недостатъчната си конкретност – са годни да допринесат за
опровергаване на тази претенция.
По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че Община Своге
не е собственик на процесния имот на основание чл. 19, ал. 1, изр. второ от ЗСПЗЗ.
Поради това и доколкото не са изтъкнати и доказани други основания за
отричаното право на собственост на общината върху имота, исковете са
основателни и следва да бъдат уважени.
С оглед гореизложеното, обжалваното решение е неправилно и следва да
бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което предявените искове се
уважават.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл, в полза на
жалбоподателите следва да бъдат присъдени разноски във въззивното
производство, каквито се установяват в размер на държавна такса от 54,21 лв. Не
следва да се присъжда включеното в списъка по чл. 80 от ГПК адвокатско
възнаграждение от 1200 лв., тъй като единствено доказателство за заплащането му
е незаверено копие на договор за правна защита и съдействие. Освен това, този
договор е подписан само с един подпис за двамата доверители, който очевидно не
съответства на нито един от техните подписи под пълномощното на л. 4 от
първоинстанционното дело.
Отмяната на обжалваното решение налага преизчисляване на разноските в
първоинстанционното производство, като такива следва да се присъдят в полза на
ищците в размер на 275 лв. – държавна такса, такса за вписване на исковата молба,
такси за издаване на 3 бр. съдебни удостоверения и депозит за изготвяне на
заключение по СТЕ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260006 от 18.07.2024г., постановено по гр.д. №
529/2020г. на Свогенския районен съд, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А. З. Ц. с ЕГН
********** и И. М. Ц. с ЕГН **********, че Община Своге не е собственик на
поземлен имот с идентификатор 48129.15.131, находящ се в обл. София, общ.
Своге, с. М., м. Г.в., с площ от 4999 кв.м., вид територия - земеделска, категория -
10, начин на трайно ползване - нива, стар номер - 015006, по КККР, одобрени със
Заповед № РД – 18-128/19.01.2018 г. на изпълнителния директор на АГКК.
ОСЪЖДА Община Своге с ЕИК ********* да заплати на А. З. Ц. с ЕГН
********** и И. М. Ц. с ЕГН ********** сумата 54,21 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Община Своге с ЕИК ********* да заплати на А. З. Ц. с ЕГН
********** и И. М. Ц. с ЕГН ********** сумата 275 лв., представляваща разноски
в първоинстанционното производство.
8
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9