Р Е
Ш Е Н
И E
№ 226 18.06.2019 год. гр.Хасково
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Хасковският окръжен съд първи въззивен граждански състав
на пети юни две хиляди и деветнадесета година
В открито съдебно заседание, в следният състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
ТОДОР
ХАДЖИЕВ
Секретар: Д.Х.
Прокурор
Като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
В.гр.дело № 331 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и е по
реда на чл.258 и сл.от ГПК.
С Решение № 17/09.01.2019г., постановено по гр.д. № 574/2018г., Районен съд –Димитровград отхвърлил предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД-гр.София против Й.Г., с ЕГН **********,*** обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК и чл. 86 от ЗЗД, за установяване съществуването на вземания за сумите в размер на 1 237,99 лв. – главница по 17 броя неплатени погасителни месечни вноски за периода от 21.10.2016г. до 21.02.2018г. по Договор за стоков кредит от 17.08.2016г. между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ответника, 154,08 лв. – договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 21.10.2016г. до 19.05.2017г. /датата на прехвърляне на задължението/, 66,37 лв. – лихва за забава, дължима за периода от 21.10.2016г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 26.10.2017г. , ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 26.10.2016г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените в заповедното производство разноски, за които вземания по ч.гр.д. № 1755/2017г. била издадена Заповед № 1097/30.10.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, като неоснователни и недоказани.
Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД – гр. София, който го обжалва в срок чрез упълномощения юрисконсулт, с оплакване за неправилност и незаконосъобразност. Във въззивната жалба са изложени подробни съображения по отношение на неправилните изводи на съда във връзка с установената по делото фактическа обстановка. Счита, че от събраните по делото доказателства се установявало по безспорен начин обстоятелството, че макар и длъжникът да не бил лично уведомен на посочения по делото адрес за извършената цесия и за предсрочната изискуемост на вземането с депозирането на отговор на исковата молба в първоинстанционното производство от назначения особен представител на длъжника този порок се санирал, поради което следвало да се приеме, че длъжникът е надлежно уведомен както за предсрочната изискуемост за вземането на търговското дружество-кредитор, така и за извършената цесия с предмет вземането по отношение на длъжника. В тази връзка са изложени подробни съображения, цитирана е съдебна практика и направен анализ на доказателствата по делото. Прави се искане въззивната инстанция да отмени обжалваното решение на Районен съд – Димитровград и вместо него постанови друго по съществото на спора, с което да се уважи изцяло предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК. Претендира се присъждането на разноски и се релевира възражение с правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване поради прекомерност на претендирани от ответната страна разноски за адвокатско възнаграждение.
В по чл.263 от ГПК писмен отговор от въззиваемата страна Й.Г. не е постъпил.
Хасковският окръжен съд след обсъждане доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта, като по останалите въпроси е ограничен в рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Въззивната жалба е подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от активно легитимирана страна и против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искови претенции с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, предявени от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против Й.Г., за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца по Договор за стоков кредит № *** от 17.08.2016г., сключен с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, вземанията по който били прехвърлени на ищцовото дружество с Приложение № 1/19.05.2017 г. към Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 19.05.2017г., сключен между Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за сумите в размер на 1 237,99 лв. – главница по 17 броя неплатени погасителни месечни вноски за периода от 21.10.2016г. до 21.02.2018г. по процесния договор за стоков кредит, 154,08 лв. – договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 21.10.2016г. до 19.05.2017г. /датата на прехвърляне на задължението/, 66,37 лв. – лихва за забава, дължима за периода от 21.10.2016г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 26.10.2017г. , ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 26.10.2016г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените в заповедното производство разноски, за които вземания по ч.гр.д. № 1755/2017г. била издадена Заповед № 1097/30.10.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
По делото са събрани всички относими и необходими за изясняване на спора доказателства. Изложената от районния съд фактическа обстановка е правилно установена и не се оспорва от страните, поради което на основание чл. 272 от ГПК изцяло се споделя. С оглед наведените в депозираната въззивна жалба доводи е необходимо да се обсъди следното:
Исковото производство по чл. 422 от ГПК се явява продължение на заповедното производство за установяване съществуването на оспорените вземания по заповедта. Предметът на спора, решаван по реда на чл. 422 от ГПК, се определя от правните твърдения на кредитора-заявител в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение. В тежест на заявителя-ищец е да установи съществуването на вземането си спрямо длъжника, но в пределите на изложените в исковата молба факти и обстоятелства.
Основният спор по делото е съсредоточен върху въпроса дали длъжникът е бил надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземането. В разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД е предвидено, че за да произведе действия по отношение на длъжника, цесията трябва да му бъде съобщена от предишния кредитор /цедента/. Законът не поставя изисквания за формата и начина, по които това уведомяване следва да се извърши. Целта е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение, като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. В практиката на Върховния касационен съд се приема, че е допустимо предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник.
В случая цесионерът, настоящ въззивник, претендира изпълнение на задължението си за уведомяване по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД в качеството си на пълномощник на цедента.
Сочи както в исковата молба, така и във въззивната жалба, че на ответника били изпратени 3 броя уведомителни писма за извършената цесия. Уведомление с изх. № УПЦ-С-УКФ/2388694 от 31.05.2017г. за съобщаване на цесията е било изпратено на ответника посредством „Български пощи“ ЕАД до адреса на въззиваемия, посочен в сключения договор за заем. Видно от приложената към делото обратна разписка за връчване е отбелязано, че писмото не е доставено, тъй като получателят отсъства, а ръкописно е добавено „чужбина“, което обосновано предполага, че ответникът е прибивавал в чужбина. Уведомление с изх. № УПЦ-С-УКФ/2388694 от 04.10.2017г. е било изпратено на длъжника посредством куриерска фирма отново на същия адрес и останало безуспешно доставено, тъй като нямало никой на адреса, а и получателят не отговарял по телефона, които обстоятелства за отбелязани от куриера. Последното уведомително писмо № УПЦ-С-УКФ/2388694 от 19.03.2019г., отново изпратено по куриер, също останало недоставено, тъй като получателят не бил открит, нямало никого на адреса и не отговарял по телефона. С оглед изложеното, не може да се приеме, че някое от трите уведомителни писма е достигнало до длъжника и ответник в производството, което да обуслови надлежното му уведомяване за извършено прехвърляне на вземания спрямо него.
Настоящият състав на въззивната инстанция
намира, че не следва да разглежда довода на жалбоподателя, въведен тепърва пред
втората инстанция, за неизпълнение от страна на длъжника на предвидено в
договора за кредит и в Закона за гражданската регистрация задължение за
деклариране на промяна в адресната регистрация. Този довод не е бил предмет на доказване в хода на
първоинстанционно производство, поради което въззивният съд не следва да го
взема предвид при преценка на основателността на исковете. За пълнота на
изложението, обаче, ОС – Хасково намира, че подобно задължение в процесния
договор и общите условия към него, не е предвидено. От друга страна
неизпълнението на задължението, регламентирано в чл. 99, ал. 1, вр. чл.
90, ал. 1 от ЗГР, съобразно чл. 116, ал. 2 от същия закон, е обвързано
единствено с административнонаказателна отговорност, поради което не е годно да
повлече целените от въззивника последици. По изложените аргументи настоящият
въззивен състав намира, че адресираните до длъжника уведомителни писма не
удостоверяват надлежно уведомяване за извършената цесия и на това основание.
Неоснователен е основният довод на дружеството-въззивник за редовно връчване на уведомление за извършена цесия, обоснован с твърденията му за известяване на длъжника за извършената цесия чрез връчване на уведомлението като приложение към исковата молба. Поначало в практиката на ВКС на РБ се приема, че получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, сред които и съобщението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, съставлява надлежно уведомяване за цесията. В настоящия случай обаче връчването е извършено по реда на чл. 47 от ГПК чрез залепване на уведомление. Действително в разпоредбата на чл. 47, ал. 5 от ГПК е предвидено, че съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаване му от канцеларията на съда, но следва да се има предвид, че тази законна фикция е уредена единствено за да обслужва нуждите на гражданския процес във връзка с призоваването. От друга страна уведомлението за цесията съставлява материалноправно изявление, което има ефект само ако бъде доведено до знанието на длъжника. При това положение, след като не се е стигнало до фактическо връчване на книжата, не може да се приеме, че длъжникът е надлежно уведомен за цесията. По същите съображения предаването на исковата молба и приложените към нея доказателства на назначения от съда по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител не може да се приравни на правновалидно уведомление, което да има обвързващо длъжника действие, предвид характера на представителството и обема на правомощията.
В контекста на изложените съображения въззивната инстанция намира, че длъжникът Й.Г. не е бил надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземането от цесионера „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, в качеството му на пълномощник на цедента „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, което обуславя извода, че цесията не е произвела действие спрямо него и води до неоснователност на предявения иск.
С оглед обстоятелството, че крайният правен извод, до който достигна въззивният състав, съответства на този на първоинстанционния съд, постановеното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, а подадената въззивна жалба следва да бъде оставена без уважение.
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 17/09.01.2019г., постановено по гр.д. № 574/2018г. на Районен съд –Димитровград.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.