Решение по дело №194/2022 на Окръжен съд - Разград

МОТИВИ към Решение № 76 / 26.09.2022 г., постановено по в.а.н. дело № 194 / 2022 г. по
описа на ОС-Разград, съдия – докладчик Лазар Мичев

Производството е по реда глава XХІ от НПК - "Въззивно производство" вр. с чл. 378,
ал. 5 НПК.
Образувано е по въззивен протест на прокурор при РП - Разград срещу Решение №
85/11.05.2022 г., постановено по а.н. дело № 723/2021 г. по описа на РС - Разград, с което
обвиняемата М. С. И. е призната за невиновна и е оправдана по обвинението да е извършила
престъпление по чл. 313, ал. 1 НК.
В протеста и допълнителни писмени съображения се развиват доводи за неправилно,
необосновано и незаконосъобразно на атакуваното решение. Иска се отмяна на решението и
постановяване на ново такова, с което обвиняемата И. да бъде призната за виновна в
извършването на престъпление по чл. 313, ал. 1 от НК, да бъде освободена от наказателна
отговорност и да й бъде наложена административно наказание глоба, на основание чл. 78а
от НК.
В съдебно заседание прокурор от ОП-Разград подържа протеста на същите основания и
със същите искания.
Обвиняемата И., редовно призована, не се явява в съдебно заседание. Защитникът й
адв. К. заявява, че не е в България, като в телефонен разговор му казала, че е в Германия.
В съдебно заседание защитникът на обвиняемата адв. К. счита, че решението е
правилно, обосновано и законосъобразно, поради което иска да бъде потвърдено.
Разградският окръжен съд, след проверка на събраните по делото доказателства и след
тяхното обсъждане както поотделно, така и в съвкупност, и при установени в чл. 334 от
НПК предели, както и след цялостна проверка правилността на решението, на основание чл.
313 и чл. 314 от НПК, счита, че въззивният протест е допустим, доколкото е предявена от
надлежна страна в наказателния процес и в срока по чл. 319 НПК. Разгледан по същество
същият е и основателен поради следните съображения:
С атакуваното решение, постановено по реда на диференцираната процедура на глава
ХХVІІІ НПК, обвиняемата М. С. И. е призната за невиновна в това, че на 18.06.2021 год., в
гр. Разград, потвърдила неистина в писмена декларация по чл. 13, т. 6 от Наредба № 1-
157/01.10.2002 год. на МВР за условията и реда за издаване на СУМПС, отчета на водачите
и тяхната дисциплина, която по силата на закон - чл. 151, ал. 5 от ЗДвП се подава пред орган
на властта - Началник сектор «Пътна полиция» при ОД на МВР - Разград, чрез М. М. Д. -
системен оператор в сектор «ПП» при ОД на МВР - Разград за удостоверяване истинността
на някои обстоятелства, а именно, че обичайното й местопребиваване /185 дни през всяка
календарна година/ е в Република България и е оправдана по обвинението да е извършила
престъпление по чл. 313, ал. 1 от НК.
От събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка:
Обвиняемата М. С. И. е родена на 08.03.1975 г. в гр. Кубрат, обл. Разград, български
гражданин, със средно образование, разведена, неосъждана, притежавала свидетелство за
управление на МПС № *********, категории “В“ и “М“, издадено ОДМВР – Разград на
11.05.2011 г. със срок на валидност до 11.05.2021 г.
Обвиняемата И., имала постоянен адрес в село Медовене, общ.Кубрат, обл.Разград, но
след 2001 г. тя напуснала страната и се установила в Република Гърция, където си намерила
работа и живеела постоянно там. Връщала се рядко в България, където престоявала за
кратко, след което отново се прибирала в Гърция.
Обвиняемата И. заявила като постоянен адрес от 26.04.2011 г. *** и настоящ адрес от
19.08.2020 г. ***, като на последния адрес се установила да живее от месец юни 2021 г.
1

От изготвената справка за пътуване на лице се установява, че за периода 01.12.2016г. до
29.07.2021г. има намерени на името на М. С. И. 4 резултата: влизане в България на
07.03.2017 г., излизане от България на 03.09.2019 г., излизане от България на 05.01.2020 г. и
влизане в България на 16.06.2021 г.
След като на 16.06.2021 г. се завърнала в страната, обвиняемата И. записала сина си на
училище в СУ “Христо Ботев“ гр. Кубрат в първи клас през учебната 2021/2022 г., дневна
форма и се установила в с. Медовене, на посочения настоящ адрес.
Слез завръщането й в страната, обвиняемата И. решила да поднови свидетелството си
за управление на МПС, за чиято валидност считала, че е изтекла на 11.05.2021 г., и за което
не могла да предприеме действия по замяна в Р Гърция, тъй като там нямала постоянен
адрес.
Във тази връзка на 18.06.2021 г. обвиняемата И. посетила сградата където се помещава
Сектор “Пътна полиция“ при ОДМВР-Разград, гише „Квалификация". Там тя подала лично
чрез свидетелката М. М. Д., работеща като системен оператор в сектор “ПП", необходимите
документи, сред които и писмена декларация, приложена към Заявление с вх. №
3063/18.06.2021 г. за издаване на документ за самоличност на български гражданин -
свидетелство за управление на МПС, като посочила в нея, че обичайното й пребиваване
(повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца) не е в друга държава -
членка на Европейския съюз.
Декларацията е подадена по силата на законова разпоредба - чл. 151, ал.5 от Закона за
движение по пътищата, съгласно която свидетелство за управление на моторно превозно
средство се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република
България, за което обстоятелство подписват декларация пред орган на властта - Началник
сектор “Пътна полиция“ при ОДМВР - гр. Разград.
В декларацията обвиняемата собственоръчно декларирала, че е установила обичайното
си пребиваване в страната /повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца/ по
см. на § 6, т. 46 от ДР на ЗДП, като посочила и адрес в село Медовене, след което се
подписала в декларацията.
От заключението на назначената графическа експертиза се установява, че саморъчният
подпис в графа “подпис" в декларация от 18.0б.21 г. Приложение 1 е изпълнен от М. С. И..
Очертаната фактическа обстановка по делото не е спорна. Тя правилно е установена от
районния съд въз основа на показанията на разпитаните свидетели: Н. С., М. Д., З. З.в, И. И.,
както и от писмените доказателства- заявление за издаване на документ за самоличност -
СУМПС; декларация по чл. 151, ал. 5 от ЗДвП, съдебно графическа експертиза,
установяваща, удостоверение за промяна на постоянен и настоящ адрес, Справка за
пътувания, Служебна бележка, кореспонденция с Република Гърция, Справка за съдимост.
При разпита на обвиняемата на досъдебното производство, след привличането й в това
й качество, същата заявила, че съжалява за случилото се и се признава за виновна. Посочила
също така, че през последните 20 години работила в Гърция и се прибирала в България
всяко лято. Нямала представа, че подписвайки декларацията извършила престъпление,
защото се прибрала от Гърция за постоянно.
В съдебно заседание обвиняемата дала обяснения в които заявила, че при попълването
на декларацията не разбрала точния й смисъл, като не прочела декларацията, но дори и да я
била прочела нямало да я разбере, тъй като не била запозната със законите в България.
Твърди, че казала на служителката, че от този момент щяла да живее в България, след като
се установила в страната за постоянно.
Съдът не дава вяра на дадените от обвиняемата обяснения в съдебно заседание. Тези
обяснения се опровергават от показанията на свидетелката М. Д.. Свидетелката Д. ясно и
последователно заявява, че обяснила добре смисъла на декларацията и основанието, на
2

което се изисква подаването й, както и наказателната отговорност за невярно деклариране.
Освен това самият формуляр на декларацията позволява на декларатора да научи, че при
невярно деклариране ще носи наказателна отговорност по чл. 313 от НК, доколкото изрично
е записано в същата. Свидетелката Д. опровергава обяснението на обвиняемата, че не е чела
съдържанието на декларацията, като заявява, че И. е прочела същата.
Въззивната инстанция приема за безспорно установено по делото, че обвиняемата И. се
е установила да живее в село Медовене, след връщането й от Гърция, през месец юни 2021 г.
Това обстоятелство се установява безспорно както от справката за пътуване на обвиняемата,
така и показанията на свидетеля З.в – кмет на село Медовене и издадената от него служебна
бележка в този смисъл, включително и показанията на свидетеля И. И..
Така от събраните по делото доказателства, на които съдът дава вяра, по несъмнен и
безспорен начин се установява, че обвиняемата не е живяла на посочения от нея адрес в село
Медовене, повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца.
Въззивният съд не приема становището на първоинстанцзионния съд, че по делото не е
доказано по несъмнен и безспорен начин, че обвиняемата И. през последните 12 месеца не е
пребивавала повече от 185 дни в страната на посочения от нея адрес. Становището на
първия съд, че е възможно в периода от 16.06.2020 г. до 16.06.2021 г. същата да е
пребивавала повече от 185 дни в страната се опровергава от показанията на свидетелите З.в
и И., както и дадените от самата обвиняема И. обяснения на досъдебното производство, в
които тя сочи, че си идвала в България само през лятото. В нито един момент обвиняемата
И. не е твърдяла, че е живяла в страната повече от 185 дни през последните 12
последователни месеца. В обясненията си, дадени в съдебно заседание, които не се споделят
от въззивния съд, обвиняемата И. сочи, че считала, че попълва декларация за това, че ще
пребивава страната, на посочения адрес, през следващите 185 дни. Както беше посочено по-
горе, тези обяснения се опровергават категорично от показанията на свидетелката М. Д..
Съобразявайки горното въззивната инстанция приема, че от обективна страна
обвиняемата е осъществила изпълнителното деяние на престъплението по чл. 313, ал. 1 от
НК, изразило се в действието "подаване на писмена декларация", която по силата на чл. 151,
ал. 5 от ЗДП се дава пред орган на властта - МВР на Република България за удостоверяване
истинността на някои обстоятелства – че има обичайно пребиваване в Република България,
което е задължителна предпоставка, за да й бъде издадено българско свидетелство за
управление на МПС.
В тази връзка относно обективната съставомерност на деянието следва да се обсъди
още, че съгласно чл. 151, ал. 5 алт. 1 ЗДП СУМПС се издава на лица, които са установили
обичайното си пребиваване в Република България, за което обстоятелство подписват
декларация, по който ред е искала да се снабди със СУМПС в Република България
обвиняемата. Понятието"обичайно пребиваване" е дефинирано от разпоредбата на § 6, т. 46
от ДР на ЗДвП.
"Обичайно пребиваване в Република България" съгласно тази норма е мястото, където
дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца
поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки - поради лични
връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. За обичайно
пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и
което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече
държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие, че лицето
редовно се връща там. Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето
пребивава в дадена държава членка за изпълнение на задача с определена продължителност.
Следването в университет или в друго учебно заведение не се смята за смяна на обичайно
пребиваване.
По смисъла на тази разпоредба спрямо И. не се установи тясна обвързаност- лични или
3

трудови връзки с мястото, където е посочила в декларацията си, че живее – в село Медовене,
на посочения по-горе адрес, за периода преди месец юни 2021 г. За периода преди месец
юни 2021 г. се установи, че тя е пребивавала постоянно в Република Гърция и се е връщала в
България само през лятото. Няма данни преди месец юни 2021 г. същата да е имала
регистриран трудов договор в страната, да е имала регистрирана фирма, да е подавала
данъчна декларация по ЗДДФЛ, да е декларирала движимо и недвижимо имущество. Всичко
това води на единствено възможния извод, че обвиняемата няма обичайно
местопребиваване в Република България по см. на § 6, т. 46 от ДР на ЗДвП и като е записала
в декларацията си по чл. 151, ал. 5 ЗДвП това обстоятелство – че има обичайно пребиваване
в Република България, в село Медовене, общ. Кубрат, обл. Разград, е потвърдила неистина.
Обвиняемата И. е осъществила признаците на престъплението и от субективна страна.
Деянието е извършено от нея при пряк умисъл по см. на чл. 11, ал. 2 от НК, тъй като е
съзнавала, че декларира неистина в писмена декларация, която по силата на закон /ЗДвП/ се
представя пред орган на власт, респ. е съзнавала общественоописания характер на деянието
си, предвиждала е неговите общественоопасни последици и е искал тяхното настъпване -
получаване на ново СУМПС въпреки липсата на условията за това. Обвиняемата е
съзнавала, че не е обичайно пребиваваща в България, тъй като не е живяла повече от 185
дни през последните 12 последователни месеца в Република България, каквото е
изискването на закона по смисъла на чл. 151, ал. 5 от ЗДвП.
Всички действия на обвиняемата навеждат и на извода за липса на малозначителност на
деянието по чл. 9, ал. 2 НК. Свидетелката Д. ясно обяснила на И. какви са последиците от
попълването на декларацията с невярна информация, но въпреки това И. настоявала да
подпише декларацията, заявявайки че е запозната, че за посочване на неверни данни се носи
наказателна отговорност.
Съобразявайки горното въззивният съд намери, че протестираното решение следва да
бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което обвиняемата да бъде
призната за виновна по възведеното й обвинение за извършено престъпление по чл. 313, ал.
1 от НК.
За извършеното престъпление по чл. 313, ал. 1 от НК се предвижда наказание лишаване
от свобода до три години или глоба от сто до триста хиляди лева. Обвиняемата е с чисто
съдебно минало и не е освобождавана от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК.
От деянието няма причинени съставомерни имуществени вреди.
При тези обстоятелства въззивният съд прие, че са налице всички предпоставки на чл.
78а от НК за освобождаване на обвиняемата И. от наказателна отговорност. Имайки
предвид, че тя не представлява личност с висока степен на обществена опасност и няма
данни за други противообществени прояви, съдът възприе, че следва да бъде определен
размер на наказанието глоба в минималния предвиден такъв в чл. 78а от НК, а именно глоба
в размер на 1 000 лева. Съдът счита, че така наложеното по вид и размер наказание е
справедливо, съответно на извършеното от подсъдимата деяние и в достатъчна степен ще
въздейства превъзпитателно и ще способства за поправянето й.
В този смисъл съдът се произнесе с решението си.

Председател: Членове:1. 2.

4

Номер на акта:	76
Дата:	26 септември 2022 г. (в сила от 26 септември 2022 г.)
Съдия:	Лазар Йорданов Мичев

Дело:	20223300600194
Тип на делото:	Въззивно административно наказателно дело
Дата на образуване:	8 юли 2022 г.

Решение по дело №194/2022 на Окръжен съд - Разград

Съдържание на акта

Съдържание на мотивите