Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти
декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. №
16359 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 426482 от 11.06.2018
г., постановено по гр. д. № 14465/2017 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), Гражданско отделение (ГО), 90-ти състав, първоинстанционният съдебен
състав е отхвърлил предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу М.М.П. обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. с чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено
по отношение на ответника, че дължи на ищеца вземанията, предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 28.07.2016 г,.
по ч. гр. д. № 41681/2016 г. по описа на СРС, както следва: сума в размер на
2191,85 лв., представляваща главница
за доставена, но незаплатена топлинна енергия в периода от 01.05.2014 г. до
30.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
25.07.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, и сума в размер на
101,91 лв, представляваща начислена върху главницата мораторна лихва за периода
от 14.09.2014 г. до 14.07.2016 г.
Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която се излагат подробни доводи
за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение. Акцентира се, че същото
е постановено при нарушение на материалния закон, като се поддържа, че
неправилно районният съд е приел, че вещният ползвател на имота – М.П., не е
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на параграф 1, т. 42
от Допълнителните разпоредби (ДР) на Закона за енергетиката (ЗЕ). Съобразно
изложеното се иска първоинстанционното решение да бъде отменено и предявените
от „Т.С.“ ЕАД искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски и
юрисконсултско възнаграждение. С молба от 03.12.2019 г. е релевирано възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД от насрещната
страна – М.П..
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими.
Обжалваното първоинстанционно решение е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съдебен състав препраща към мотивите,
изложени от първоинстанционния. Независимо от това и във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, е необходимо да се посочи следното:
Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 90-ти
състав, е бил сезиран с предявени от въззивника – „Т.С.“ ЕАД, обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК, срещу М.М.П., в качеството клиент на топлинна
енергия, доставена в недвижим имот – апартамент
3, находящ се в град София, ж.к. „*****, ет. 2, с абонатен номер *****, в
процесния период.
За доказване на основателността на предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ,
в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване,
съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване,
съществуване, изискуемост и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на
валидно възникнало правоотношение между топлопреносното предприятие и
ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия през процесния
период, използването от ответника на
претендираното количество топлинна енергия, стойност на същата и изискуемост на
вземането.
В случая не е
спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира процесният
имот, е присъединена към топлопреносната мрежа, както и че същият е
топлофициран. Не е спорно между страните и от представените писмени
доказателства – нотариален акт за дарение на недвижим имот № 173, н. д. №
34294/1993 г. (л. 17 и сл. от делото пред СРС), се установява, че ответницата –
М.М.П., и А.А.П., в качеството на дарители, са дарили на дъщеря сиМ.А.П., в
качеството на дарен, процесния недвижим имот, като съгласно т. II от нотариалния акт са запазили правото
си да ползват имота безвъзмездно, докато са живи.
С от
молба-декларация от 10.09.1999 г. (л. 16 от делото пред СРС) даренатаМ.А.П. –
неучастващо по делото лице, е поискала за същия имот да бъде открита партида на
нейно име по стария абонатен № ***** с посочен предишен титуляр А.П.А.. Към
датата на това заявление сеМ.П. се е легитимирала като собственик на жилището и
е заявила, че ще ползва имота за жилищни нужди на нея и членовете от
семейството й. Не е спорно и от събраните доказателства – служебни и фискални
бонове (л. 34 и сл. от делото пред СРС), се установява, че ищцовото дружество е
открило партида за имота наМ.П..
При така
установената фактическа обстановка и с оглед непреклудираните доводи във
въззивната жалба, спорен между страните по делото е въпроса относно наличието на
валидно възникнало правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на потребител на топлинна енергия в процесния имот за
релевирания период.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Според
задължителните разяснения, дадени с тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по
тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”,
който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от
17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия.
Съгласно
разясненията, дадени в посоченото тълкувателно решение и по аргумент от чл. 9 ЗЗД, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие, каквато въззивният съд намира да е
процесната хипотеза.
В конкретния
случай, с писмена молба-декларация от 10.09.1999 г. приобретателят на имота –М.П.,
е поискала за същия имот да бъде открита партида на нейно име по стария абонатен
№ ***** и е заявила, че ще ползва същия за собствени нужди. Ищецът, като
доставчик, е приел предложението й и е открил партидата само на нейно име, при
което е сключен облигационен договор при Общи условия (ОУ) за ползване на
топлинна енергия за жилището единствено с нея. Така изградената договорна
връзка е продължила да съществува и за исковия период, поради липсата на
ангажирани доказателства да е прекъсната. С оглед изложеното, по делото се
установява, че трето, различно от ответника лице, има качеството на потребител
на топлинна енергия в процесния имот за процесния период, поради което
ответницата, макар и вещен ползвател, не е пасивно материалноправно
легитимирана да отговаря по предявените искове, а доводите на въззивния
жалбоподател в обратна насока са неоснователни.
Аналогично
разрешение е дадено и с обсъжданото тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г.
по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС по въпроса за лицата-потребители на
топлинна енергия в хипотезата на прекратена съпружеска имуществена собственост.
Прието е, че когато топлоснабденият имот е жилище, притежавано в режим на
съпружеска имуществена общност, при предоставянето му след развода със съдебно
решение за ползване на единия от бившите съпрузи, по силата на чл. 57, ал. 1,
изр. 1 Семейния кодекс (СК) между двамата възниква наемно правоотношение.
Когато ползващият бивш съпруг сключи писмен договор при публично известни общи
условия с топлопреносното предприятие, например
с откриването на индивидуална партида при последното за целия имот, тогава
той става клиент на топлинна енергия за битови нужди, освен за своята идеална
част от имота, и за другата притежавана
от другия бивш съпруг идеална част, поради което дължи на топлопреносното
предприятие цената на доставената топлинна енергия за битови нужди за цялото
жилище. Цитираните разяснения въззивният съд намира за приложими и в процесната
хипотеза. За пълнота и с оглед спецификата на процесния казус е необходимо
изрично да се посочи, че няма правна пречка в хипотезата, при която върху собствения
на едно лице имот е учредено вещно право на ползване, собственикът да заяви
изрична воля именно той, а не титулярът на вещното право на ползване, да встъпи
в облигационното правоотношение с ищцовото дружество - доставчик на топлинна
енергия, включително и с оглед диспозитивния характер на разпоредбата на чл.
57, ал. 1 ЗС. Съобразно изложеното по-горе, такова съгласие е постигнато между
ищеца - „Т.С.“ ЕАД, иМ.П. по силата на направеното от последната предложение по
смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЗД чрез подадената на 10.09.1999 г. молба-декларация
за откриване на партида и последвалото съгласие на ищеца. В тази хипотеза
третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна
енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР
ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие.
Предвид
неоснователността на главната искова претенция с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ, неоснователен е и предявеният акцесорен
иск за мораторна лихва върху претендираната главница за посочения в заявлението
по чл. 410 ГПК и исковата молба период.
В обобщение, по изложените по-горе съображения, настоящият съдебен състав намира, че ответницата по делото не е пасивно
материалноправно легитимирана по процесните вземания и предявените срещу нея
искове следва да бъдат отхвърлени, както правилно е приел и първоинстанционният
съд.
Поради съвпадане на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание
чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. От последната не е направено
искане за присъждане на такива, поради което въззивният съд не дължи произнасяне.
В депозираната
въззивна жалба въззивникът претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение
за въззивното производство, но с оглед изхода на спора, такива не му се дължат.
С оглед цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 426482 от 11.06.2018 г., постановено по
гр. д. № 14465/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско
отделение (ГО), 90-ти състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.