РЕШЕНИЕ
№ 229
гр. В. Търново, 18.10.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Велико Търново, в съдебно заседание на осми
октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ГЕОРГИ ЧЕМШИРОВ |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
МАРИЯ ДАНАИЛОВА ДИАНКА ДАБКОВА |
|
при секретар |
МАРИЯ НЕДЕВА |
и с участието |
|
на прокурора |
НЕВЕНА ОРМАНДЖИЕВА |
изслуша докладваното |
|
от съдия |
ЧЕМШИРОВ |
|
|
по касационно
административно дело №10229 по описа на Административен съд – Велико Търново
за 2021г. |
||
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, вр. с чл. 63, ал. 1, изр. ІІ от ЗАНН.
Образувано е по касационна жалба, подадена от *** Й. Ц.,
в качеството му на пълномощник на П.М.П. от гр. В. Търново, срещу Решение
№335/22.06.2021г. по НАХД №1785/2020г. по описа на Великотърновския районен
съд, с което решение е отхвърлена жалбата на П.П.
срещу незаконосъобразно отвеждане и задържане на жалбоподателя в РУ на МВР – В.
Търново. В касационната жалба се правят оплаквания за незаконосъобразност на
обжалваното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения,
нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209,
т. 3 от АПК. Претендира се за отмяна на решението и постановяване на ново
решение, по същество, с което да се отмени като незаконосъобразно задържането
на касатора и да му се присъдят сторените в
производството разноски.
Ответниците в производството пред касационната
инстанция – полицейски инспектор и младши автоконтрольор
в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново, не вземат становище по
жалбата.
Участващият в делото прокурор от Окръжна прокуратура –
В. Търново заема становище за законосъобразност на обжалваното решение.
Административният съд – В. Търново, като прецени
допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно чл.
218 от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал.
1 от АПК, от надлежна страна, съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК и е процесуално
допустима.
Разгледана по същество е основателна.
С Решение №335/22.06.2021г. по НАХД №1785/2020г.
състав на Великотърновския районен съд е отхвърлил жалбата на П.П. от гр. В. Търново срещу незаконосъобразно отвеждане и
задържане на жалбоподателя в РУ на МВР – В. Търново, извършено на 25.05.2020г.
от конституираните като ответници по делото
полицейски инспектор и младши автоконтрольор в сектор
„Пътна полиция“ при ОД на МВР – В. Търново. За да постанови този извод като
правен резултат съдът е приел, че касаторът е пребивавал в помещенията на РУ на МВР – В.
Търново, но не в качеството на задържано лице, полицейските органи
законосъобразно са постановили спрямо него разпореждане по чл. 64, ал. 1 от ЗМВР, като в конкретния случай не е налице фактическият състав на разпоредбата
на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР.
Съдебното решение е неправилно.
Делото се разглежда за втори път от касационната
инстанция след като с Решение №229/16.11.2020г. по КАД №10218/2020г. състав на
АСВТ е обезсилил Решение №260055/16.07.2020г. по АД №806/2020г. по описа на
ВТРС и на основание чл. 221, ал. 3, пр. първо от АПК е върнал делото за ново
разглеждане от друг състав на същия съд.
При повторното разглеждане на делото са били
конституирани като ответници полицейските органи, за
които са събрани данни че са разпоредили отвеждане на касатора
в помещенията на РУ на МВР – В. Търново, като са събрани гласни доказателства
посредством разпит на свидетели. При преценка на доказателственият
материал обаче и издирването на приложимите правни разпоредби, под чиято
хипотеза следва да се подведе установената фактическа обстановка, съдът е направил
неправилни изводи, както и е изложил противоречиви мотиви.
От фактическа страна е прието за установено, че при
провеждане на полицейския операция, на 25.05.2020г. около 18,00 часа в гр. В. Търново
касаторът е бил спрян за проверка, докато е
управлявал лек автомобил. Проверени са били документите на водача и самият
автомобил, след което полицейските служители са уведомили касатора
да ги последва и придружи до сградата на РУ на МВР – В. Търново за да бъде
тестван за употреба на наркотични вещества.
Касаторът е последвал с автомобила си
полицейският автомобил до сградата на районното управление, където според
свидетелските показания и писмените доказателства е пребивавал за времето от
18,37 часа до 19,30 часа на същия ден. При така установеното от фактическа
страна съдът е обосновал извод, че не е налице задържане, от което е извел
правният извод, че действията на полицейските служители са законосъобразни. Тези
изводи не се споделят от настоящия състав.
Като начало правилно първоинстанционният
съд е приел, че всяко ограничаване на правото на придвижване на лицето, както и
пребиваване на място за определено време, извън неговата свободна воля, може и
следва да се третира като действие по задържане. По нататък обаче съдът
неправилно е приел, че след като не е издадена писмена заповед за задържане и
не са осъществени съпътстващи мерки/обиск, проверка на лични вещи/ реално
задържане не е осъществено.
Законът за
Министерството на вътрешните работи оправомощава
органите на главните и областните дирекции на МВР да задържат лица в изрично
посочените от закона случаи, като същевременно на лицата са предоставени
достатъчно гаранции за защита на правата и законните им интереси при
задържането. Една от тях е правната възможност да обжалват пред съд задържането
и то независимо от обстоятелството дали за задържането е издадена писмена
заповед съгласно изискването на чл. 74, ал. 1 от ЗМВР или задържането се
заключава само във фактическото му изразяване в срока предвиден в разпоредбата
на чл. 73 ЗМВР,
а именно – 24 часа. И в двата случая за оспорването на принудителната
административна мярка, изразяваща се в ограничаване на правото на свободно
придвижване, се прилагат правилата на Раздел І на Глава десета от АПК
– оспорване на индивидуални административни актове/в този смисъл вж.
Определение №13471/10.12.2015г. по АД №12766/20215г. на ВАС/.
Неправилно съдът е приел, че въпросът дали е налице задържане по реда на чл. 72 от ЗМВР е въпрос по основателността, а не по допустимостта на жалбата. В хипотезата
на чл. 72, ал. 4 от ЗМВР предмет на правния спор по делото е именно
законосъобразността на осъществено задържане, като ако липсва такова, то делото
ще е лишено от предмет и следователно подадената до съда жалба ще е недопустима
по арг. от чл. 159, т. 1 от АПК.
Липсата на писмена заповед за задържане по чл. 74, ал.
1 от ЗМВР и изпълнението на процедурата по чл. 74, ал. 3 от ЗМВР в конкретния
случай, сами по себе си, не могат да бъдат основание да се приеме, че не е
налице задържане. В
разпоредбата на чл. 74, ал. 1 от ЗМВР се посочва, че за лицата по чл. 72, ал. 1
се издава писмена заповед за задържане, а в ал. 2 на 72 от ЗМВР са дадени
реквизитите, които следва да съдържа тази заповед. От своя страна чл. 72, ал. 5
от ЗМВР визира заповедта да се вписва в специален регистър, а ал. 6 на същия
член – копие от заповедта да се връчва на задържаното лице срещу подпис. Така
цитираните разпоредби въвеждат строго формални изисквания към посочения
административен акт – заповед за задържане, като регламентират издаването му в
писмена форма да става задължително, съгласно правилото на чл. 59, ал. 3 от АПК, като това изискване не е за доказване на съществуването на акта, а за
неговата действителност в правния мир. Само издадената в писмена форма заповед
може да впише в регистър и да се връчи срещу подпис, както изискват чл. 74, ал.
5 и ал. 6 от ЗМВР, само тя може да съдържа и посочените в ал. 2 на чл. 74 от ЗМВР реквизити. Ако заповедта за задържане не е издадена в писмена форма, която
законът въвежда като задължително изискване, същата се явява нищожна/ в този
смисъл вж. Решение №125/19.04.2016г. по АД №617/2015г. на АСВТ/.
С други думи
казано, като се установи по категоричен начин, че няма извършено задържане
спрямо конкретно лице, претендиращо извършване на такова спрямо него без
издадена писмена заповед по чл. 74 от ЗМВР, то жалбата на това лице би била
процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Ако обаче са
налице признаци на осъществено задържане спрямо лицето, без да е оформена
писмена заповед, то заповедта за задържане ще е нищожна поради липса на форма
за валидност, а извършеното задържане съответно незаконосъобразно. Така е
следвало да процедира и районният съд, но след като изясни напълно от
фактическа страна дали е налице задържане по отношение на касатора.
Няма и не може да има потвърждаване като
законосъобразни на извършени фактически действия, тъй като не може да има такъв
предмет на оспорване в хипотезата на чл. 72, ал. 4 от ЗМВР.
В разпоредбата на чл. 220 от АПК е въведена изрична
забрана за установяване на нови фактически положения, поради което е налице
процесуална пречка за постановяване на решение по същество от касационната
инстанция.
В конкретния случай не намира приложение разпоредбата на чл. 227, ал. 1 АПК.
Тя задължава Върховния административен съд/ в случая АСВТ като касационна инстанция/ при повторна отмяна на решението на първоинстанционния съд да реши делото
по същество. Видно от употребения от законодателя глагол "отмени" в
приложното поле на нормата се включват само хипотезите на отмяна на първоинстанционното решение. Това са двата случая, предмет
на регулиране в на чл. 222, ал. 2, т. 1 и 2 от АПК. По този начин извън обхвата
й остават хипотезите на чл. 221, ал. 3 и ал. 5 на АПК: обезсилване на
решението, като процесуално недопустимо и обявяването му за нищожно. Поради
това в случай на обявено за нищожно първоинстанционно
решение и отмяна на неправилно решение при повторното разглеждане на делото, не
следва да се прилага разпоредбата на чл. 227, ал. 1 АПК, а тази на чл. 222, ал.
2, т. 1 АПК. По тези съоръжения след отмяната на решението, делото следва да се
върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Ето защо решението на районния съд следва да се
отмени, като делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия
съд, който да се произнесе по съществото на спора, като прецени събраните относими доказателства и да мотиви от фактическа страна
извод за наличие или не по отношение на касатора П. на
действия, представляващи фактическо задържане в хипотезата на чл. 72 от ЗМВР. Съобразно
този извод съдът следва да процедира по посочените в мотивите на решението начини.
Разноските в производството следва да се определят при
повторното разглеждане на делото от първоинстанционния съд съобразно изхода на
спора и на основание чл. 226, ал. 3 от АПК.
Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2 от АПК,
Административният съд – В. Търново,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло Решение №335/22.06.2021г. по НАХД №1785/2020г.
по описа на Районен съд – В. Търново.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на
същия съд.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.