№ 100
гр. Разград, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Атанас Д. Христов
ЦВЕТАЛИНА М. ДОЧЕВА
при участието на секретаря Дияна Р. Георгиева
като разгледа докладваното от Анелия М. Йорданова Въззивно гражданско
дело № 20243300500133 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Сити кеш“ ООД гр. София чрез пълномощник
против Решение № 5/ 04. 01. 2024 г. по гр. д. № 1620/ 23 г. по описа на РС Разград, с което е
обявен за нищожен Договор за паричен заем № 660531/08.04.2022 г., сключен между „СИТИ
КЕШ” ООД и И. Р. В., отхвърлен е предявения иск от „СИТИ КЕШ” ООД против И. Р. В. на
осн. чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на вземането на „СИТИ КЕШ” ООД
срещу длъжника И. Р. В., възникало на основание Договор за паричен заем №
660531/08.04.2022 г., за суми по издадена ЗИ №631/11.07.2023г. и направените по делото
разноски, като неоснователен. Със същото решение „Сити кеш“ ООД гр. София е осъдено
на осн. чл. 78, ал.5 от ГПК да заплати на И. Р. В. сумата от 700,00 лева - разноски по делото
пред райоящата и заповедната инстанция за адвокатско възнаграждение. В жалбата се
излагат доводи, че решението е необосновано и незаконосъобразно, тъй като изложените от
съда правни изводи не се подкрепят от събраните по делото доказателства и противоречат
на закона, поради което молят да бъде отменено. Изложени са подробни съображения.
Постъпил е писмен отговор от въззиваемия И. Р. В. чрез пълномощник, като оспорва
жалбата като неоснователна.
С Определение № 259/ 12. 03. 2024 г. по същото дело районният съд е оставил без
уважение подадената молба от „Сити кеш“ ООД за изменение на постановеното решение в
частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК.,
1
Разградският окръжен съд, като обсъди изложените доводи и становища на страните
и след проверка на обжалвания съдебен акт, констатира следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, а жалбата депозирана срещу него,
разгледана по същество се явява неоснователна.
Делото е напълно изяснено от фактическа страна и фактическите положения, приети
за установени от районния съд се подкрепят от събрания доказателствен материал и са
основани на закона. Въззивната инстанция изцяло споделя изложените мотиви към
решението на първоинстанционният съд и няма да ги преповтаря, като препраща към тях на
осн. чл. 272 от ГПК.
По съществото на правния спор въззивният съд дължи произнасяне в рамките на
обжалваната част и доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно
нормата на чл. 269, предл.2 от ГПК.
Безспорно е, че на 08.04.2022 г. между „СИТИ КЕШ” ООД и И. Р. В. е сключен
Договор за паричен заем № 660531 със срок на погасяване 7 месеца и размер на главницата
900 лв. при фиксиран годишен лихвен процент 40,05% и ГПР в размер на 47,95%. Съгласно
погасителния план, първата вноска е на 09.05.2022 г., а последната – 08.11.2022 г. В чл. 6.1 и
6.2 от договора се предвижда заплащане на неустойка в размер на 704, 82 лева, дължима от
кредитополучателя при неизпълнение на задължението му за предоставяне обезпечение –
осигуряване на банкова гаранция или поръчител в 3-дневен срок от усвояване на заемната
сума. В съдържащия се в чл. 4 от договора погасителен план, неустойката е начислена като
дължима и включена в погасителните вноски, заедно с редовните месечни вноски. Така
месечните вноски с включената неустойка са определени на 251 лева, само първата е 245,
30 лева с включена отстъпка от 5, 70 лева, а общият дълг е станал 1 751, 30 лева.
Съдът споделя установената съдебната практика, както и правните изводи на
районния съд, че клаузата за неустойка, предвидена в чл. 6. 2 от договора за заем в размер на
704, 82 лева при уговорена главница в размер на 900 лева създава условия за постигане на
допълнително, скрито и заобикалящо изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК възнаграждение
на кредитодателя, което би трябвало да се включи в "общите разходи по кредита"
(съобразно легалното определение на това понятие, дадено в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК) . Явно е,
че целта на договора за заплащане на неустойка за непредставяне в 3-дневен срок от
сключване на договора на обезпечение, при уговорен лихвен процент 40, 05 и ГПР от 47, 95
%, реално представлява прикрито допълнително възнаграждение за кредитора по кредита
извън договорната лихва, което като се включи в ГПР, надхвърля 50% - петкратния размер
на законната лихва. Уговорения начин на разсрочено заплащане на неустойката на вноски
наред с погасителните вноски по кредита, включени в погасителния план още при
подписване на договора за кредит, сочи на предварително известен разход за кредитора,
което следва да бъде включено в ГПР. Посоченият в договора ГПР не съответства на
действителния прилаган по договора, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ
общите разходи по кредита. След като действително прилаганият ГПР е различен от
посочения в договора и неправилно е отразена общата дължима сума от потребителя,
2
последният е бил въведен в заблуждение относно действителната финансова тежест по
договора, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, както и за нарушаването на
изискването за добросъвестност. В аспекта на изложеното се налага извод за значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, обосноваващо
евентуалната неравноправност на договорните клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от Закона
за защита на потребителите. Налице е нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
във вр. с чл. 19, ал. 1 и 3, т. 1 от ЗПК. По изложените съображения, обосновано и
законосъобразно заповедният съд е приел, че неравнопоставеността на тази клауза води до
недействителност на целия договор, тъй като чрез въвеждането й и с оглед конкретните
параметри на договора като цяло, размерът на ГПР надхвърля установения законов
максимум от 50%., т. е. договорът за потребителски кредит е сключен в противоречие на
закона, обуславящо приложимостта на предвидената в разпоредбата на чл. 23 от ЗПК
специална недействителност - в която заявителят има право само на вземане за връщане на
неплатената главница, но не и на съпътстващите вземания за неустойка, договорна лихва
или за законна лихва за забава.
Между страните не се спори, че заемателят е погасил изцяло дължимата главница, -
заплащайки предсрочно на 27. 07. 2022 г. сумата 900 лева и законна лихва за забава 1, 05
лева на 18. 10. 2022 г., поради което съдът приема, че въззиваемият е възстановил на
въззивника дължимото при обявената недействителност на договора.
Предвид изложеното, решението на районния съд, като обосновано и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
На осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивникът дължи на въззиваемия разноските по делото
за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева. Неоснователно е възражението на
въззивника за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от въззиваемия.
Същото е определено към минимума, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 за МРАВ
и предвид фактическата и правна сложност на делото, не следва да бъде намалявано.
Воден от изложеното, Разградският окръжен съд на осн. чл. 272 от ГПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5/ 04. 01. 2024 г. по гр. д. № 1620/ 23 г. по описа на
Разградския районен съд.
Решението не подлежи на обжалване .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
3
2._______________________
4