Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.
София, 10.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на eдинадесети
май през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Димитров
Адриана
Атанасова
при секретаря Виктория
Иванова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 5912 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 05.02.2020
г., постановено по гр. д. № 47057/2018 г., по описа на СРС, 48 състав, е
признато за установено по отношение на Л.С.С., че дължи на „С.б.с.“ АД, на
основание чл. 143, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, сумата от 288 лв., ведно
със законната лихва от 03.11.2017 г. до изплащане на вземането, представляваща
незаплатена от ответника цена по договор за продажба на изплащане №********* от
29.05.2016 г., сключен с „А1“ ЕАД, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 15.11.2017 г. по ч.гр.д. № 78689/2017 г. по
описа на СРС, 48 състав. С оглед изхода на спора ответникът е осъден да заплати
на ищеца разноски в исковото производство от 575 лв., както и разноски по
ч.гр.д. № 78689/2017 г. по описа на СРС, 48 състав, в размер от 375,97 лв.
Срещу решението
е подадена въззивна жалба от ответника Л.С.С. с доводи за неговата неправилност
поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Счита,
че от събраните в хода на съдебното производство пред СРС доказателства се
установило по безспорен начин, че ищецът не е уведомил по предвидения в закона
ред ответника за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането по договор за
продажба на изплащане № ********* от 29.05.2016 г., сключен между „Мобилтел“ АД
(с ново наименование „А1 България“ ЕАД), като въззивникът е следвало да
погасява стойността на закупения телефонен апарат на 23 равни вноски от по
18,00 лв. всяка, а към датата на предявяване на иска вземането не е било
изискуемо. Ищецът не бил доказал, че е връчил на ответника нито т.н. „таксуваща
фактура № ********* от 12.07.2017 г., нито уведомлението за настъпилата предсрочна
изискуемост, както и че сумите по договора са заплатени директно на „А1
България“ ЕАД и че всички негови задължения са изцяло погасени по процесния
договор, който е сключил.
Оспорва се
извода на СРС, че ответникът не е доказал заплащане на претендираното вземане,
което се установявало от представената справка от „А1 България“ ЕАД, според
която Л.С.С. е заплатил всички дължими суми, както и от касови бележки в
оригинал, които установяват изплащането именно на претендираната от ищеца сума
(с дата 12.05.2018 г. за заплатена сума към МТел в размер на 250 лв. и касова
бележка от 21.11.2018 г. за заплатена сума към Мтел в размер на 246,17 лв.).
Сочи, че според разпоредбата на чл. 12.3 от договора за продажба на изплащане
от 29.05.2016 г. при неплащане на най-малко две последователни месечни вноски
от страна на купувача след издаване на фактури,
респективно връчването им на получателя, ще следва да се счита, че не е
изпълнил задължението си за плащане и в тази връзка въззивникът поддържа, че е
останало недоказано твърдението на ищеца, че „Мобилтел“ ЕАД издавало фактури за
всяка една дължима се сума и че е връчвал същите тези фактури на ответника, от
което следвало извод, че не са налице условията за настъпване на предсрочна
изискуемост на остатъчния размер на задължението преди падежа на договора и за развалянето
му. При липсата на доказателства, че кредиторът е уведомил длъжника за
настъпване на предсрочната изискуемост преди депозиране на заявлението по чл.
410 ГПК, следвало да се приеме, че вземането по издадената заповед за
изпълнение - за заплащане на предсрочно изискуемия остатък от кредита, не
съществува, поради което и предявеният иск бил неоснователен.
Липсвали и
доказателства ответникът да е уведомен писмено, че продавачът е развалил
договора, както и че е дал срок за изплащане на задължението, както е било
уговорено в договора (чл. 13). Ищецът не бил изпълнил и задължението си по т. 2.2.4.
от договора с „Мобилтел" ЕАД и не е уведомил абоната (ответника), „че в
качеството си на поръчител ще изпълни вместо него задължението му към Мобилтел",
както и не е уведомил въззивника за встъпването на поръчителя в правата на
кредитора по чл. 143 от ЗЗД, поради, което и претенцията на ищеца е
неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Счита, че клаузата
по договора за разсрочено плащане, която предвижда предсрочно прекратяване, е
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и като такава следва да бъде
обявена за недействителна, от което следвало, че предявеният иск е
неоснователен. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде
отменено, а предявеният иск – отхвърлен.
Въззиваемият ищец
„С.б.с.“ АД оспорва въззивната жалба и моли
обжалваното решение да бъде изцяло потвърдено.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните във въззивната жалба оплаквания.
Решението е
валидно, а в обжалваната част и допустимо, като постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Софийски градски
съд, като съобрази доводите на въззивника и събраните по делото доказателства,
намира подадената въззивна жалба за неоснователна, а обжалваното решение за
правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС, а по конкретно изложените във въззивната жалба оплаквания е
необходимо да бъде добавено и следното:
Безпротиворечиво
пред настоящата инстанция е обстоятелството, че между „А1 България“ ЕАД (с
предходно наименование „Мобилтел“ ЕАД) и Л.С.С. е бил сключен договор за
продажба на изплащане №********* от 29.05.2016 г, по силата на който мобилният
оператор е прехвърлил собствеността върху апарат НТС Desire 820 Grey MAT 3523m
срещу задължението на ответника да заплати цената разсрочено на 23 броя месечни
вноски от по 18 лв. всяка.
Не е спорно и,
че с договор от 07.11.2014 г., сключен между „Мобилтел“ ЕАД и „С.б.с.“ АД второто дружество е поело
задължение като поръчител спрямо мобилния оператор за гарантиране вземанията на
мобилния оператор от абонати по договори за продажба на изплащане. Съдът намира
за неоснователно възражението на ответника, че ищецът не е установил
заплащането към „А1 България“ ЕАД на непогасени по договора за продажба на
изплащане 16 броя вноски в общ размер на 288 лв., тъй като от задача №2 от
приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза се установява, че сумата е
отразена в счетоводството на мобилния оператор, като последният по реда на чл. 192 ГПК е представил и справка за извършените плащания по процесния договор за
продажба на изплащане (л. 126 от делото на СРС), в която е отразено, че на 28.08.2017
г. ищецът с банков превод е погасил дължими вноски в общ размер на 288 лв.
Поддържаните и
във въззивната жалба оплаквания, че не е настъпила изискуемостта на вземането
за продажната цена и тя не е сведена до знанието на абоната, тъй като т.нар.
„таксуваща фактура № ********* от 12/07/2017 г., нито уведомлението за
настъпилата предсрочна изискуемост, са надлежно връчени на ответника, са
поначало основателни, доколкото от приложените в първоинстанционното
производство пощенска пратка се установява, че се е върнала в цялост с
отбелязване, че адресът е неточен. Правилно обаче районният съд е отчел, че
падежът на последната дължима вноска е настъпила на 29.03.2018 г.,
обстоятелство, което не е оспорено от ответника, и доколкото това се е случило в
хода на производството по чл. 422 ГПК, на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК законосъобразно
е зачетено като факт с правно значение за настъпване изискуемостта на
вземанията за неплатените вноски по процесния договор. Аргумент за това следва,
както от приетата в т. 9 от ТР №4 от 18.06.2014 г., по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК на ВКС приложимост на нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК в производството по
чл. 422 ГПК, така и от приетото в т. 1 от ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. на
ОСГТК на ВКС, според което няма правна пречка исковият съд да присъди вноските
с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки
че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.
417 ГПК, което разрешение, макар да касае хипотезата на вземания по банков
кредит, е приложимо на общо основание за всяко вземане, което е разсрочено на
вноски и каквото се явява и процесното. Ето защо, в конкретиката на настоящото
дело е без правно значение за дължимостта на претендираните вземания дали
ответникът е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост, тъй като падежът
на всички вноски е настъпил и те са изискуеми към момента на приключване на
съдебното дирене пред СРС, респективно платеното от поръчителя поначало следва
да му бъде възстановено от главния длъжник - ответник. Поради неприложимост на
клаузата на чл. 12.3 от договора, предвиждаща предсрочна изискуемост при забава
на абоната при плащането на повече от две от вноските, безпредметно е
обсъждането на бланкетно въведеното от въззивника възражение за неравноправност
на тази клауза.
Според нормата
на чл. 146, ал. 1 ЗЗД поръчителят, който е изпълнил задължението, встъпва в
правата, които кредиторът има срещу длъжника, макар и длъжникът да не е знаел
за даденото поръчителство. По аргумент от чл. 143, ал. 2 ЗЗД длъжникът не
отговаря към поръчителя, ако е изпълнил задължението, преди да е бил уведомен
за направеното от поръчителя плащане, а ако поръчителят е изпълнил
задължението, без да уведоми за това длъжника, последният може да му
противопостави възраженията, които е могъл да направи на кредитора при
изпълнението, като и в двата случая поръчителят може да иска връщането на
онова, което кредиторът недължимо е получил.
Съдържанието на
двете разпоредби сочи, че встъпването на поръчителя в правата на кредитора е
обусловено единствено от плащането на дълга на главния длъжник, освен ако
последният не е погасил дълга преди да бъде уведомен, че поръчителят е изпълнил.
В този смисъл уведомяването на длъжника от поръчителя, че ще плати или е плати
вече, цели да охрани интересите на самия поръчителя, ако междувременно
длъжникът също е изпълнил. Извън тази хипотеза възникването на задължението на
ответника да възстанови на настоящия въззиваем заплатения остатък от вноските
по договора, в общ размер на 288 лв., не е обусловено от уведомяването на Л.С.С.,
че поръчителят ще плати, нито от покана след извършеното изпълнение. Макар и
въззиваемият да е поел такова задължение за предварително уведомяване по силата
на т. 2.2.4. от договора за поръчителство, сключен с „Мобилтел" ЕАД, тази
уговорка има значение в отношенията му с мобилния оператор, а в отношенията с
абоната – ответник, само ако последният е изпълнил дълга преди да му е съобщено
от поръчителя, че е погасил задължението.
От съвкупната
преценка на ангажираните пред първата инстанция писмени доказателства въззивният съд намира, че не е проведено
пълно и главно доказване от страна на въззивника, че е погасил задължението си
към „А1 България“ ЕАД за оставащите 16 броя вноски, заплатени от поръчителя. От
съдържанието на представената касова бележка от 21.11.2018 г. за заплатена сума към „А1 България“ ЕАД в размер на
246,17 лв. не може да се направи извод, че с нея са погасени процесните вноски,
а от приложената справка на л. 126 от делото на СРС за извършени плащания от
ищеца е видно, че с тази сума е погасена неустойка. Според същата справка, на
ответника са начислявани ежемесечно суми до 12.07.2017 г., дължими като вноски
за заплащане на устройство, така и суми за услуги до 12.06.2017 г.. В справката
е отразено, че на 29.08.2017 г. „С.б.с.“ АД е погасило общо 288 лв. вноски за
устройство на изплащане, а фактурираните задължения за услуга е посочено, че са
заплатени от ответника на 19.05.2018 г. и са в общ размер на 250 лв., като
езаплатена на 21.11.2018 г. и сумата от 246,17 лв. неустойка. При така
изложената фактическа обстановка се налага извод, че, освен задължение за
заплащане на процесните вноски за устройство, въззивникът е имал и други
задължения към мобилния оператор - за доставени услуги, поради което е напълно
възможно сочената сума от 246,17 лв. да е за погасяване на неустойка,
възникнала от неизпълнението на тези задължения, а сумата от 250 лв. за
погасяване на начислени задължения за услуги. Следва изрично да се отбележи, че
от справката е видно, че по процесния договор с №********* не са фактурирани
задължения единствено по договора за продажба на устройство на вноски, като
това обстоятелство се потвърждава и от уговореното в чл. 3 от договора за
продажба, че закупуването на вещта е обвързано от ползването на електронни
съобщителни услуги, предоставени на купувача Л.С.. Отделно от това, т.нар.
„таксуваща фактура“ №*********/12.07.2017 г., издадена за предсрочно
изискуемите 10 бр. вноски в размер на 180 лв., наред с фактурираните до
издаването на тази фактура 6 броя вноски, сочи, че фактурираните задължения за
периода 12.01.2017 г. 12.06.2017 г., за които в справката е изрично посочено,
че касая „услуги“, не се отнасят за задължението за заплащане на вноските за
устройството. Извод в обратен смисъл не следва от тезата на въззивника, развита
в писмените бележки, че е ноторно известно, че при извършване на плащанията
мобилните оператори издават касов бон за всички налични задължения, без да ги
диференцират, и абонатът не може да погаси само част от тях. Внесените от
ответника суми от 246,17 лв. на 21.11.2018 г. и 250 лв. на дати 19.08.2018 г. и
25.01.2018 г. следват момента на погасяване (29.08.2017 г.) на задълженията му
за 16 бр. вноски по договора за продажба от поръчителя „С.б.с.“ АД. В този
смисъл издадените от мобилния оператор фактури в периода 12.01.2017 г. –
16.06.2017 г. са погасени със сумите 246,17 лв. на 21.11.2018 г. и 250 лв. на
19.08.2018 г. и тези плащания не могат да се свържат с погасяването на процесните вземания,
които вече са били платени от поръчителя – ищец. В тежест на ответника е по
несъмнен начин да установи, че е погасил именно задълженията за процесните
вноски с направените към оператора плащания, което обаче, по вече изложените
съображения, не може да се приеме за доказано, а и хронологията на плащанията
не създава такава индиция. При това положение, с погасяването от страна на
ищеца в качеството му на поръчител на задълженията на въззивника за дължимите
16 бр. вноски за устройство по процесния договор, същият е встъпил в правата на
кредитора и е материалноправно легитимиран да претендира плащането им от
ответника, до какъвто извод е достигнал и районният съд, уважавайки иска по чл.
422 ГПК.
По изложените
съображения въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение
следва да бъде изцяло потвърдено.
С оглед изхода
на спора, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сторени
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., чийто размер се
явява в минимално установения по чл. 9, ал. 1 НМРАВ.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК,
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 05.02.2020 г., постановено по гр. д. №
47057/2018 г., по описа на СРС, 48 състав.
ОСЪЖДА Л.С.С., ЕГН ********** да заплати на „С.б.с.“ АД,
ЕИК********, на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК разноски за адвокатско
възнаграждение в производството пред СГС, в размер на 300 лв.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.