РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Административен съд Пловдив
Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 316/16.2.2023г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Пловдив, XXIV
състав, в открито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди двадесет и
трета година, в състав :
Председател : Мария Златанова
Членове : Здравка Диева
Величка
Георгиева
при
секретаря Г.Г. и с участието на прокурор Вл.Вълев, като разгледа докладваното
от съдия Диева касационно административно дело № 3053/2022г., взе предвид
следното:
Касационно производство по реда на
чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс във вр. с чл.285 от Закона
за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.
С.М.А. – лишен от свобода в Затвора
Пловдив, с пълномощник адв.В.С. обжалва Решение № 1580/13.09.2022г.,
постановено по адм.д.№ 131/2022г. на АС – Пловдив, в частта, с която е
отхвърлена исковата му претенция срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
– София, до пълния предявен размер на иска за присъждане на обезщетение в
размер на 100 000лв. с искане за цялостното му уважаване. В обжалваната част
решението се счита за незаконосъобразно. Поддържат се доводите в исковата молба
относно недостатъчна площ и наличие на дървеници, като се твърди, че ответникът
е длъжен да пази архивна документация до изтичане на давностния срок за иска. Адв.С.
се позовава на ноторни обстоятелства – доклади на Омбудсмана, практиката на
ЕСПЧ по повод условията в Затвора Пловдив и практика на Адм.съд – Пловдив. Счита
се, че погасителна давност не е изтекла, тъй като ответник по същество е
държавата. Заявено е, че присъденото обезщетение не е съобразено с актуалната
практика на ЕСПЧ по делото „Иванов и други срещу България”, както и практиката
на ЕСПЧ от тази година – напр. по жалба на Г.Ч. № 2574/2021г.
В писмена защита адв.С. поддържа
жалбата против отхвърлителната част на решението и оспорва касационната жалба
на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/, като се позовава на
Решение № 841/23.04.2021г. по адм.д.№ 2919/2020г. на АС-Пловдив по жалба на Х.К.
и на решение по адм.д.№ 2920/2020г., АС – Пловдив по отношение условията в
затвора Пловдив и затвора Пазарджик.
Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ към Министерството на правосъдието с процесуален представител Тр. Ч.
– ст.юрисконсулт в Областна служба „Изпълнение на наказанията“ – Пловдив
обжалва Решение № 1580/13.09.2022г., постановено по адм.д.№ 131/2022г. на АС –
Пловдив, в осъдителната му част, с която Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ е осъдена да заплати на С. М.А. сума в размер на 5000лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени му в
Затвора гр.Пловдив и Затвора гр.Пазарджик, за периодите от 01.06.2009г. до
09.06.2009г. и от 01.07.2009г. до 13.09.2018г., както и от 04.11.2020г. до
17.01.2022г. /част от исковия период - 01.06.2009г. до 17.01.2022г./, ведно със
законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на влизане в
сила на решението в сила до окончателното ѝ изплащане. В обжалваната част
решението се счита за неправилно и необосновано с твърдение за несъобразена
действителната фактическа обстановка и установените по делото обстоятелства.
Поддържа се, че не е преценена доказателствената тежест на събраните
доказателства за изпълнение в цялост фактическия състав на чл.1 ЗОДОВ, с което
да се ангажира отговорността на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“.
Твърди се неустановени по категоричен начин - вреда, бездействие на
администрацията, както и причинна връзка. Заявено е, че Ст. А. е търпял
присъдата си в затворите в гр.Пловдив и гр.Пазарджик, където : всички спални
помещения, в които е пребивавал, са снабдени с тоалетна и течаща вода; през
светлата част на денонощието помещенията не се заключват и лишените от свобода
имат възможност да излизат по коридорите и да посещават съседни спални
помещения; действително е установена известна пренаселеност в част от спалните
помещения, което е компенсирано с възможността за раздвижване по коридорите и
престой на открито; два пъти седмично лишените от свобода имат право да ползват
баня с достъп до топла вода. За необосновани се считат твърденията на ищеца за
наличие на лоша хигиена в килиите – същите, ведно с коридорите и сервизните
помещения се почистват ежедневно от лишените от свобода. С позоваване на представени
множество протоколи за ДДД обработки е заявено, че са полагани грижи в борбата
с насекоми и гризачи. Твърди се, че не са доказани реално претърпени вреди,
които да са в резултат на бездействия на ГДИН по отношение затвора в Пазарджик.
Окръжна прокуратура Пловдив, представлявана
от прокурор Вълев счита жалбите за неоснователни.
Касационните жалби са подадени в срок
от страни в първоинстанционно производство, против частите от съдебния акт,
които са неблагоприятни съответно за всяка от страните.
1. Пред АС – Пловдив са били предявени
два иска – за период от 01.01.1989г. до 01.06.2009г. в размер на 100 000лв. и
за период от 01.06.2009г. до дата на завеждане на исковата молба – 17.01.2022г.
в размер на 100 000лв., като за двете суми е претендирана законова лихва от
постъпване на исковата молба в съда до нейното изплащане. Исковете са против
Министерството на правосъдието по отношение първопосочения период и против ГДИН
относно втория период. Исковете са за обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, посочени общо за двата иска – обида, възмущение, стрес, притеснения,
психологичен дискомфорт, настъпили в резултат на нарушения, извършени чрез бездействие
от страна на затворническата администрация от обхвата на чл.3 ЗИНЗС, съответно
чл.3 КПЧОС. Поддържани са : пренаселеност на затворническите килии - под 3 кв.
метра на човек нетна жилищна площ; наличие на дървеници, хлебарки, гризачи;
липса на адекватно лечение за заболяването бронхиална астма; пребиваване на
ищеца като непушач в килии за пушачи; липса на санитарен възел и течаща топла и
студена вода. Допълнително по отношение на ответника Министерство на
правосъдието е заявено оплакване за престой при пълна изолация в т.нар. „запечатка“
в рамките на периода от 01.01.1993г. до 31.12.2001г.
АС-Пловдив правилно приел, че искът е
предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят
обезщетение, тъй като за ищеца са налице данни да е бил задържан в места за
лишаване от свобода. Искът е предявен против надлежен ответник/ответници,
доколкото съгласно чл.285 ал.1 ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава XI АПК, а според чл.284 ал.1 ЗИНЗС държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи
по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК, искът се
предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто
незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Ответникът
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/ със седалище в гр. София,
съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице към Министъра на правосъдието и
осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за
лишаване от свобода и пробационните служби. В конкретния случай основателно е
съобразено, че ГДИН е юридическо лице от влизане в сила на ЗИНЗС -
01.06.2009г., като до този момент дирекцията е административно звено към
Министерство на правосъдието, но не е самостоятелно юридическо лице, предвид което
и по отношение на периодите преди посочената дата, отговорността за претендираните
вреди носи институцията, която е юридическо лице – Министерство на правосъдието
/цитирано е в тази насока Решение № 6667/2013г. по адм. дело № 13664/2012г. на
ВАС/. Съобразено е също, че общото ръководство на местата за лишаване от
свобода първоначално е било възложено на МВР и преминава от МВР в Министерство
на правосъдието с измененията на ЗИН /отм./, извършени с ДВ, бр.21/13.03.1990г.,
тъй като в случая са претендирани обезщетения за вреди от извършени нарушения
на специализирана администрация по чл.3 ЗИНЗС, респект. за периоди преди
влизане в сила на закона - по чл.2 от ЗИН /отм./ в места за лишаване от свобода,
каквито са затворите, като същите според чл.12 ал.3 ЗИНЗС, са териториални
служби на ГДИН към Министерство на правосъдието.
1.1. В конкретния случай са били
предявени два иска с отделни периоди и размери на претендирано обезщетение,
като в отговор на исковата молба процесуалният представител на ответника е
направил изрично възражение за изтекла погасителна давност /л.22 гръб,
д.131/2022г./. Предвид това, правилно АС – Пловдив е обсъдил възражението и с
аргументирани прави доводи е приел същото за основателно по отношение ответника
Министерство на правосъдието – относно иска за неимуществени вреди от 100
000лв. за периода 01.01.1989г. до 01.06.2009г. Погасителната давност се свързва
с изтичането на предвиден в закона период от време, през който субектът на
правото бездейства и не го упражнява. Предвид липсата на специална правна
уредба в ЗИНЗС относно погасителната давност, на основание, както на § 1 от ЗР
ЗОДОВ, във вр. с чл.203 ал.2 АПК, във вр. с чл.285 ал.1 ЗИНЗС, така и в
съответствие с регламентираното в чл.46 от Закона за нормативните актове /ЗНА/,
следва да намерят приложение правилата на чл.110-120 от Закона за задълженията
и договорите /ЗЗД/, уреждащи института на погасителната давност. Съгласно
разпоредбата на чл.110 ЗЗД с изтичането на петгодишен давностен срок се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността
започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо – чл.114 ал.1 ЗЗД. В случаи на непозволено увреждане, какъвто е настоящият, това е моментът
на прекратяване на увреждащите действия или от момента на прекратяване на
фактическото състояние, когато увреждането е следствие от бездействие. В Тълкувателно
решение № 3 от 22.04.2004г. на ВКС по т. гр. д. №3/2004г. ОСГК, са обсъдени
противоречията в практиката на съдилищата относно началния момент на
погасителната давност на иска за обезщетение за вреди на пострадали лица, като
в т.4 от тълкувателното решение е прието, че обезщетение за вреди от незаконни
административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение на съда,
като унищожаеми, а при нищожните – с констатиране на нищожността в самия процес
по обезщетяване на вредите. Когато вредите произтичат от фактически действия
или бездействия на администрацията, обезщетението за тях може да се иска след
признаването им за незаконни, което се установява в производството по
обезщетяването – чл.1 ал.2 ЗОДВПГ /загл. изм./. В първия случай вземането за
обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението,
с което се отменя незаконният административен акт. В случай, че вредите
произтичат от нищожен акт – от момента на неговото издаване. При незаконни
фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване.
От така определените моменти на изискуемост, започва да тече погасителната
давност и се дължи мораторна лихва. Това тълкувателно решение е задължително за
съдилищата на основание чл.130 ал.2 от Закона за съдебната власт ЗСВ/ и въз
основа на него следва да се приеме, че погасителната давност в случая започва
да тече от момента на преустановяване на незаконосъобразните
действия/бездействия на администрацията. По посочения критерий следва, че
правилно АС-Пловдив приема по отношение искът, предявен против Министерството
на правосъдието, че давностният срок за предявяване на иска следва да се отчита
от крайната дата на този исков период, а именно от 01.06.2009г., при което давността
за предявяване на иска против Министерството на правосъдието е изтекла преди
предявяването му - през 2014г. На посоченото основание законосъобразно искът
против в Министерство на правосъдието е отхвърлен без да се разглеждат по
същество оплакванията.
1.2. По отношение ответник ГДИН –
София съдът е съпоставил оплакванията спрямо условията в затвора според
събраните относими за спора доказателства за периода от 01.06.2009г. до
17.01.2022г. : протоколи за извършени ДДД обработки
за 2021г., 2020г., 2015г., 2016г., 2017г., 2018г., /л.25 – 31; 43 - 55 /; справки
от затвор Пазарджик /л.56 – 67; л.82/, ведно с медицинска документация;
докладни записки от инспектор СДВР и лекар ординатор – затвор Пловдив /л.70 и
сл./; свидетелски показания /съдебно заседание от 30.03.2022г./; становище от
инспектор СДВР – затвор Пловдив с данни за условията в затвора Пловдив и нетна
площ на помещението, в което е бил настанен ищеца и др. АС – Пловдив е изложил
подробно информацията относно оплакванията, произтичаща от доказателствата, въз
основа на което е направил верни правни изводи по отношение жилищна площ,
дейности по дезинсекция и дератизация и грижи за здравето на ищеца,
по-конкретно : освен периодичното му снабдяване с бронхиален дилататор от
стационара при пенитенциарните заведения, в които пребивавал в исковия период,
на ищеца било проведено през 2012г. флуорографско изследване, а по повод на
астматичен пристъп през 2013г. била извикана спешна помощ в Затвора Пазарджик;
при други случаи на пристъпен задух на ищеца била оказвана помощ в медицинския
център; по време на задържането му в Затвора Пазарджик ищецът бил преглеждан и
консултиран от лекар с изписвано лечение за прояви на повишено кръвно налягане,
както и кожни проблеми, били му извършвани изследвания за туберкулоза; при
задържането му в Затвора Пловдив през 2020г. /04.11.2020г./ от ищеца не
постъпили медицински оплаквания и същият не е посещавал медицинския център. Въпреки
наличието на обособено помещение за непушачи на пети пост, където ищецът бил
настанен в периода 2020-2022г. същият не изявил изрично желание да бъде
настанен в него, за което следвало да подаде молба, но такава не била подадена
при администрацията на Затвора - Пловдив. Свидетелските показание са
кредитирани само в частта им, в която са съответни на събраните писмени
доказателства, като по отношение останалата им част съдът е съобразил с
основание, че свидетелят е лице, изтърпяващо
също наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, вкл. за което на съда е
служебно известно също да е завело дело с правно основание по чл.284 ЗИНЗС
против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца, поради което се предполага
неговата заинтересованост.
Съобразени са приложимите за спора
норми - Съгласно чл.3 ал.2 ЗИНЗС : „За нарушение на ал. 1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.“ и чл.284
ЗИНСЗ – Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл. 3 от закона. Отговорността е обективна, безвиновна
и пълна, като законодателно се въвеждат стандарти, установени в практиката на
ЕСПЧ при нарушение на чл. 3 ЕКПЧ. Те се изразяват в следното: - в случаите по
чл. 3 ал. 2 ЗИНЗС съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на
условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които
имат значение за правилното решаване на спора /чл.284 ал.2 ЗИНЗС/; - въвежда се различен от този по ГПК
стандарт на доказване - обърната тежест на доказване и засилено служебно начало
/чл.284 ал.3 ЗИНЗС/ - съдът задължава специализираните органи по изпълнение на
наказанията да предоставят информация от значение за правилното установяване на
фактите по делото. В случай на неизпълнение на това задължение съдът може да
приеме за доказани съответните факти.; - презумпция за настъпване на вреди при нарушение на чл.
3 – чл.284 ал.5 ЗИНЗС : „В случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени
вреди се предполага до доказване на противното.“. В тази вр. разделянето на
исковата претенция като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за
лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на
възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване
релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на задържане
и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези
условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по
правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от
оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква
обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие
върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната
практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията.
Цялостната преценка на
доказателствата обосновала правилен извод за частична основателност на иска: При
указана доказателствена тежест на ответника, същият не е представил конкретни
доказателства за исковия период от началото му 01.06.2009г.
до преместването в Затвора Пазарджик на 25.10.2011г. При неизпълнение на
задължението е възприета хипотезата на чл.284 ал.3 пр.2 ЗИНЗС и съдът приел за доказани съответните
факти относно престой в Затвора Пловдив от 01.06.2009г. до 25.10.2011г., за
всички оплаквания на ищеца от неблагоприятни условия по изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода с изключение на времето, в което ищецът е бил в
прекъсване на наказанието. По отношение конкретния период АС-Пловдив е посочил
във вр. с искане на пълномощника на ищеца - съдът да се позове и на
констатациите от докладите на Омбудсмана на РБ : първият доклад по координационния
механизъм е от 2012г. и касае проверки на места за лишаване от свобода от тази
година, която следва посочения период в рамките на общия исков и в същия не е
налице конкретна констатация по повод условията в Затвора Пловдив.
Същевременно, АС-Пловдив е съобразил, че докладът съдържа информация за
пренаселеност на всички затвори в страната /под 4 кв.м. на лишен от свобода/,
които данни са обсъдени в решението на ЕСПЧ – Н. и др. срещу България, поради
което и същите могат да бъдат ценени като косвени доказателства по отношение
установената продължаващата тенденция, макар и за период, несъвпадащ с
конкретно посочения по-горе исков период.
За периода от 25.10.2011г.
до 13.09.2018г. в затвора Пазарджик /част от исковия период/ е прието, че само
за 2018г. са представени доказателства за обезпаразитяване и отсъстват
доказателства за осъществявани дейности по дезинсекция и дератизация за времето
от края на 2011г. до края на 2017г. Изводът съответства на събраните по делото
доказателства.
По отношение оплакването
за пренаселеност на килиите при престой на ищеца в затвора Пазарджик е прието с
основание, че дори при непредставена конкретна информация за индивидуалните
помещения по настаняване на ищеца в затвора Пазарджик /площ и лица, настанени
заедно с А./, от една страна – данни не са предоставени поради наличие на
утвърдена номенклатура в ГДИН и изтекъл период от време, а от друга – не са
налице изцяло предпоставките на чл.284 ал.3 ЗИНЗС. Изводът се приема за верен,
предвид обосноваността му с конкретни факти - разпоредбата дава само
възможност, но не задължава съда да признае за доказани съответните факти и то
само, ако специализираната администрация откаже да предостави информация; в
случая не е налице отказ от представяне на такава, а изявление, че специализираните
органи по изпълнение на наказанията не разполагат с достатъчно конкретна
информация поради липсата на норматив за съхраняването ѝ в по-дълъг срок.
Информация относно конкретна пренаселеност не може да бъде извлечена и от
свидетелските показания. В разгледания от съда публично обявен доклад на
Омбудсмана от 2016г. по националния превантивен механизъм, както и следващия
такъв от 2018г. се съдържа конкретна информация относно капацитета на Затвора
Пазарджик и съответно доколко същият е бил запълнен за 2012г. и до 2016г.,
както и 2018г., вкл., като е посочен брой на затворници, който във всяка от
годините е под обявения капацитет и е констатирана само т.нар. инцидентна
пренаселеност за конкретни помещения – през 2016г. стая 506 и стая 507 и през
2018г. – стая 707. Тоест, правилно АС – Пловдив не е приел за доказано
оплакването на ищеца за пренаселеност при престоя му в посочения затвор.
Изложени са съответни на
доказателствата изводи относно : оплакването, че ищецът не е настанен в стая за
непушачи /неоснователно оплакване/; общото оплакване за неадекватна медицинска
грижа /неоснователно, вкл. с информация от доклада на Омбудсмана за 2018г.
конкретно за затвора Пазарджик – констатации за много добра организация на
медицинското обслужване/; оплакването за липса на санитарен възел и течаща вода
в килията по настаняване /неоснователно/; оплакване от наличие на насекоми и
гризачи /неоснователно по отношение престоя в затвора Пловдив/; оплакване за
пренаселеност в килиите за престоя в затвора – Пловдив /частично основателно –
за пет дни, на 05.11.2020г., както и от 07.11.2020г. до 10.11.2020г.; за цялото
останало време до края на исковия период 17.01.2022 г. ищецът е бил в
помещения, които са съответствали на установения стандарт от 4 кв. метра
жилищна площ на човек/. Конкретната пренаселеност съдът с основание
квалифицирал за особено съществена, тъй като разполагаемата площ е била под 3
кв.м. на лишен от свобода.
2. Правилна е преценката за
допустимост и частична основателност на иска за конкретизираните от съда
подпериоди за период от 01.06.2009г. до дата на завеждане на исковата молба –
17.01.2022г. Анализирани са приложимите за спора норми с позоваване на съдебна
практика, вкл. на ЕСПЧ и докладите на Омбудсмана.
Според нормата на чл.43 ал.2 ЗИНЗС,
който е в сила от 01.06.2009г., всяко място за лишаване от свобода трябва да
разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на
поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие и доразвива
нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение, която пък възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС
основно човешко право. Според нормата на чл.3 ал.2 ЗИНЗСЗ, в редакцията ѝ
в сила от 07.02.2017г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за
нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Посочените неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, респективно задържането под
стража, причинени от действия,
бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на прякото
приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез нейната
администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за лишаване от
свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на човешкото
достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от свобода не
подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със
задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното
законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни
задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от
свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с
основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от
държавата. Следва да се има предвид, че според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой
не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или
наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите
наказание лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения на
ЕСПЧ, като напр. делото А. срещу България, както и Н. и др. срещу България, за
това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече нормативно
установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то ако
задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна
площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе
сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от
Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на
достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова
сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията,
тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с
други аспекти на условията на задържане – като например лоша вентилация, липса
на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление,
или липса на основна хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо
това, присъщо на задържането /дело Torreggiani and Others/. Нормата на чл.43 ал.4 ЗИНЗС /нова – ДВ, бр. 13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./,
според която минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от
свобода не може да е по-малка от 4 кв. м., е влязла в сила след постъпването на
ищеца в място за лишаване от свобода, поради което за държавата в лицето на специализираната
администрация в местата за лишаване от свобода, е съществувало законоустановено
задължение за изпълнение на стандартите, касаещи минималната жилищна площ,
които е следвало да се съблюдават и преди този момент, предвид приложимостта по
силата на Конституцията на КЗПЧОС. Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на затворническата
администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди,
следва да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от
бездействията е налице различна законова регламентация. Такова разрешение на
въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според която в случаите по
чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на
условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които
имат значение за правилното решаване на спора.
Действащата редакция на нормата – чл. 43 ал.4 ЗИНЗС /Нова – ДВ, бр. 13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ касае част от исковия период и
задължението за поддържане на актуална база данни за капацитета на местата за
лишаване от свобода е въведено с тази редакция. В случая ответникът изрично е
заявил, че администрацията не разполага с конкретно съхранена информация.
Спрямо това обстоятелство следва да бъде съобразено, че ищецът не е
изложил в исковата молба конкретни твърдения за пребиваване на брой лишени от
свобода лица, вкл. поименно по отношение на конкретна стая, за да може същите
твърдения да се проверят, включително и служебно. В случая не е налице отказ от представяне на информация –
тоест неизпълнение на това задължение и е налице
изрично уведомяване на съда за утвърдена номенклатура по съхраняване на архив и
краткият срок на съхранение на същата. Предвид изложеното не следва да се
приеме, че са налице условията на чл. 284 ал. 3 ЗИНЗС по отношение целия исков период.
Интензитетът на търпените
неимуществени вреди правилно е определен от съда като средно висок, при
отчитане – продължителност на установения брой месеци /съотв. дни/, за които е
констатирано в различни степени проявление на неблагоприятни условия на живот в
място за лишаване от свобода в различна съвкупност, но от друга страна е
съобразен факта, че значителният период на престой на ищеца в затвор е
предпоставен от негово предходно поведение по осъществяване на тежки
престъпления, за които същият е получил осъдителни присъди и сериозни наказания
/вкл. обстоятелството, че ищецът е бил освободен първоначално през 2018г.
поради изтърпяване на негово наказание лишаване от свобода и не е имал
задръжки, свързани с неблагоприятните условия в затвора, така, че да не попадне
отново в място за лишаване от свобода и да търпи тези условия/.
Неоснователно касаторите оспорват
размера на определеното от АС – Пловдив обезщетение в общ размер на 5000лв.
Съобразени са естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и
времето от исковия период, през който е търпял неприемливите условия при
изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, като АС – Пловдив е
съпоставил конкретните факти с установените по цитирани дела на ЕСПЧ. Размерът
на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди е определен при
съблюдаване изискването на чл. 52 ЗЗД, приложим в настоящото производството по препратка
от § 1 от ЗР ЗОДОВ. Според
чл.52 ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се
определя по справедливост. Спазването
на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за
претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички
установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който
незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.
Тоест, следва да бъде присъдена сума, пропорционална на тежестта на констатираното
нарушение, продължителност, последици и вреди за здравето на ищеца, ако са настъпили
такива, при съобразяване с практиката на ЕСПЧ и най-вече, като вземат предвид
жизнения стандарт в Република България. Следва да бъде съобразен и подходът,
при който се зачита дефиницията, съдържаща се в §1 т.1 ДР на Закона за социално
подпомагане /ЗСП/ за „Основни жизнени потребности“. При определяне размера на
дължимото обезщетение са отчетени насоките в практиката на ЕСПЧ за справедлива
база за размера на обезщетението. При съобразяване на отразената в решението на
първоинстанционния съд практика и на жизнения стандарт за страната, следва да
се приеме, по аргумент от § 1 т. 1 от ДР на ЗСП, че нивото на основни жизнени
потребности следва да е съразмерно на нивото на социално-икономическото
развитие на страната, което на свой ред отразява жизнения стандарт. При това
положение, доколкото минималната работна заплата като статистически показател е
общоприет критерий и за отразяване на жизнения стандарт, следва да се приеме,
че по–ниският жизнен стандарт в България оправдава и базисното справедливо обезщетение
за лоши условия в местата за лишаване от свобода да бъде в размер до 60% /2, 40
евро на ден/ от минимално установените 4 евро на ден съобразно жизнения
стандарт в Унгария, така, както е прието в практиката на ЕСПЧ. Затова като взе
предвид посоченото и от ЕСПЧ по дела с установено нарушение по чл.3 от ЕКПЧОС,
че определянето на адекватен размер на обезщетение се извършва като се
съобразят и съответната правна система и традиции и като се вземе предвид и
жизненият стандарт в държавата, дори ако това би довело до присъждане на суми,
които са по-ниски от определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по дело Domjan
v. Hungary/, касационният състав приема, че посоченият размер на обезщетение
съответства на установения принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по
справедливост.
Фактическата установеност по
цитираните от ищеца дела на АС-Пловдив по отношение размер на обезщетението не
е идентична с тази по настоящия спор и от значение е обосноваността на
определения по справедливост размер на обезщетението.
По отношение представен в касационното
производство Доклад на националния превантивен механизъм от проверки в затвора
в гр.Пазарджик и общежитията към него и затвора в гр.Пловдив и общежитията към
него и Ареста в гр.Пловдив се отбелязва, че същият е съобразен от АС-Пловдив
при произнасяне по същество и не е налице пропуск на съда в доказателствената
преценка.
В случая АС – Пловдив е присъдил
законна лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на влизане на
съдебното решение до окончателното й изплащане. В исковата молба лихвата е
претендирана от дата на постъпване на исковата молба в съда до крайното
изплащане. Касационната жалба на С.А. е само против решението в отхвърлителната
му част, поради което не се налага корекция на решението в осъдителната му част
по отношение период на законната лихва в насока - върху главницата, считано от
17.01.2022г. /момента на предявяване на исковата претенция/, до окончателното
изплащане на сумата. По отношение касационната жалба на ГДИН присъдената лихва
за посочен в решението период е благоприятна част от съдебния акт.
Предвид изложеното съдът намира, че
касационните жалби са неоснователни и обжалваното решение следва да бъде
оставено в сила като валидно, допустимо и правилно.
Съобразно чл.221, ал.2, предл. първо
от АПК, Съдът
Р Е Ш И:
Оставя в сила Решение № Решение №
1580/13.09.2022г., постановено по адм.д.№ 131/2022г. на АС – Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател :
Членове :