№ 3574
гр. София, 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело
№ 20241100506293 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 4764/18.03.2024 г., постановено по гр. д. № 53494/2023 г.
на Софийски районен съд, 159-и състав е са отхвърлени исковете на
„Топлофикация София“ ЕАД за признаване за установено по отношение
на ответника К. С. А., че последният дължи на ищеца следните суми:
сумата от 437,32 лв. – главница, представляваща стойността на ползвана, но
незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2018 г., за
имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. ****, отчитан под абонатен №
99655, ведно със законна лихва от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение – 13.09.2021г. до окончателното
плащане на дължимото, и сумата от 128,07 лв., представляваща законна
лихва за забава за периода от 15.09.2018 г. до 01.09.2021 г., за които суми е
издадена Заповед № 12205/21.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. 53192/2021 г. на СРС, 159 състав.
С решението е разпределена и отговорността за разноски между
страните като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати
сумата от 500 лева, представляваща направени разноски в хода на исковото
производство и по ч. гр. д. № 53192/2021 г. по описа на СРС.
Решението е поставено при участието на третото лице помагач „Техем
Сървисис“ ЕООД.
1
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, подадена чрез юрк. Н.П., в която са
изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания
съдебен акт.
Според въззивника задълженията за периода от 01.05.2017 г. до
30.04.2018 г. стават изискуеми на 15.09.2018 г., от който момент следва да тече
давностният срок. Това си становище аргументира с конкретни разпоредби от
Общите условия на дружеството, действали в процесния период, както и с
обстоятелството, че фактурата за процесните вземания е издадена на
31.07.2018 г. тъй като намира, че задължението става изискуемо след издаване
на общата фактура. Ето защо според въззивника дължимите суми не са
погасени по давност, с оглед на което е отправена молба до настоящата
инстанция за отмяна на обжалваното решение и постановяване на такова, с
което исковите претенции да бъдат уважени.
В законоустановения срок от въззиваемия К. А. чрез адв. К. Д. е
постъпил отговор на въззивната жалба, с който е взето становище за
неоснователност на същата. Според въззиваемия първоинстанционният съд
правилно е определил началният момент, от който започва да тече давността,
съобразявайки както разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, така и уговореното в
Общите условия на дружеството, и е приел, че процесните вземания са
погасени по давност.
Застъпена е теза, че във въззивната жалба за първи път са изложени
аргументи относно друг начален момент, от който следва да се определя
изискуемостта на процесните задължения, което според въззиваемия е
недопустимо, доколкото възражението за давност е релевирано още с отговора
на исковата молба. Счита още, че аргументите, развити във въззивната жалба
в този смисъл, са в противоречие и с Общите условия на дружеството, където
ясно е определен моментът, в който настъпва изискуемостта на задълженията.
В заключение с оглед изложеното в отговора е отправена молба за
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно.
От третото лице помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не е постъпило
становище.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1
от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
Същото е и правилно поради следните съображения:
2
Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК, за признаване за установено
по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 437,32 лв. –
главница, представляваща стойността на ползвана, но незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2018 г., за имот, находящ се на
адрес: гр. София, ж.к. ****, отчитан под абонатен № 99655, ведно със законна
лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение – 13.09.2021г. до окончателното плащане и сумата от
128,07 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 15.09.2018 г.
до 01.09.2021 г.
За да отхвърли предявените искове, районният съд е приел, че между
страните е налице облигационно отношение, но процесните вземания са
погасени по давност. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС, като не е необходимо тяхното преповтаряне.
Фактическите и правни констатации на настоящия съдебен състав съвпадат с
тези, направени от районния съд в атакувания съдебен акт. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК
и в изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
изложил е мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален
закон. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата
въззивна инстанция намира, че към изложените правни и фактически
констатации на първоинстанционния съд следва да се добави и следното:
Единственият спорен въпрос, поставен за обсъждане пред настоящата
инстанция, касае обстоятелството дали процесните вземания са погасени по
давност.
Съгласно Тълкувателно решение от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г.
на ОСГТК на ВКС вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и
водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни
услуги са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и за тях се
прилага тригодишната давност.
По аргумент от чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване
на иск. В случая е предявен положителен установителен иск по реда на чл. 422
ГПК, който се смята за предявен от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Такова заявление е подадено от ищцовото
дружество на 13.09.2021 г., т. е. задълженията, станали изискуеми преди тази
дата биха били погасени по давност.
При срочните задължения давността започва да тече от деня на падежа,
тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска
предсрочно изпълнение на възникналото задължение. В рамките на
настоящото производство приложение намират Общите условия за продажба
на топлинна енергия от "Топлофикация София" ЕАД на потребители за
битови нужди, приети с Решение по Протокол № 7/23.10.2014 г. на Съвета на
директорите на "Топлофикация София" ЕАД и одобрени с Решение ОУ-
1/27.06.2016 г. на ДКЕВР. Съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите са длъжни да
3
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно за всяка една от
претендираните от ищцовото дружество главници тригодишният давностен
срок започва да тече от момента, в който изтича срокът за тяхното заплащане.
Тук е мястото да се посочи, че издаването на общата фактура не променя
падежа на месечните задължения за съответния отчетен период. Общата
фактура обективира месечните задължения за целия отчетен период, след
отчитане на уредите за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки, т. е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и
добавяне на сумите за доплащане от клиента, респективно изваждане на
сумите за връщане на клиента.
В конкретния случай вземанията за цената на доставената топлинна
енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2018 г. са погасени по давност, тъй
като от датата на настъпване на изискуемостта им (15.06.2018 г.) до датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК (13.09.2021 г.) е изтекъл
тригодишния срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Обстоятелството, че ищецът
претендира вземания, представляващи месечни дължими суми за прогнозна
консумация на топлинна енергия, които са погасени по давност, като се
позовава на обща фактура, издадена на 31.07.2018 г., и чрез включването им в
тази фактура е незаконосъобразно и граничи със злоупотреба с права,
доколкото с това действие се цели избягване на евентуални възражения за
давност от страна на клиентите на топлинна енергия.
В тази връзка с необходимо да се посочи, че в случаите на чл. 155, ал. 1,
т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски (равни или прогнозни) не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една
от страните по облигационното отношение в размер на разликата между
начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В
зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям
или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква
в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Новото
„изравнително“ вземане обаче винаги е самостоятелно и различно от
вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски (равни или
прогнозни), а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в който месечните
вноски стават дължими, а следователно и момента, от който започва да тече
погасителната давност за тях.
Предвид изложеното въззивният съд приема, че претендираното вземане
за главница за топлинна енергия е погасено по давност, с оглед на което искът
по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 150 ЗЕ подлежи на отхвърляне. Предвид
неоснователността на този иск, неоснователна се явява и претенцията за
обезщетението за забава. Достигайки до същия извод, районният съд е
постановил едно правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
4
По отговорността за разноски съдът намира следното:
Предвид неоснователността на въззивната жалба, право на разноски за
въззивното производство има въззиваемият. Макар с отговора на въззивната
жалба да е отправена претенция за разноски, доказателства, че в хода на
настоящото производство такива са направени, не са представяни, поради
което и не следва му бъдат присъждани.
Разноските, направени от въззивника, следва да останат за негова
сметка.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в цялост решение № 4764/18.03.2024 г., постановено
по гр. д. № 53494/2023 г. на Софийски районен съд, 159-и състав.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач – „Техем
Сървисис“ ЕООД, на страната на ищеца.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5