Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, ….02.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на четиринадесети декември две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 6709 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 83678 от 08.05.2020г.,
постановено по гр. д. № 16587/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 155
състав, са уважени предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с
чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД от „Топлофикация – София“ ЕАД срещу П.Б.А., за
признаване на установено, че ответникът дължи сумата от 2 159,65 лева, представляваща
стойността на доставена от дружеството топлинна енергия по договор за покупко –
продажба на топлинна енергия по общи условия за недвижим имот за периода от м.02.2015г.
до м.04.2017г., сумата от 288,85 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за стойността на доставената
топлинна енергия за периода от 15.10.2015г. до 13.03.2018г., както и законна
лихва върху главницата, дължима от 20.03.2018г. до окончателното изплащане на
вземането, за които суми е издадена Заповед за изълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК от 04.05.2018г., по ч.гр.дело № 18373/2018г. по описа на СРС, ГО,
155 състав, като исковите претенции са отхвърлени за сумата от 72,68 лева,
представляваща главница за дялово разпределение, както и за главница за
топлинна енергия за сумата над 2 159,65 лева до пълния претендиран размер от 2
860,82 лева и за периода от м.05.2014г. до м.01.2015г., както и за лихва за
забава над сумата от 288,85 лева до първоначално претендирания размер от 435,77
лева.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „МХ Елвеко“ ООД, на страната на ищеца – „Топлофикация – София“
ЕАД.
Въззивникът – ищец „Топлофикация –
София“ ЕАД обжалва решението в частта, в която са отхвърлени исковете за
вземания за периода м.05.2014г. до м.01.2015г., с оплакване за неправилност и
нарушение на материалния закон. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд
е приел, че част от дължимите суми са погасени по давност, сочейки че съобразно
разпоредбата на чл. 33, ал. 2, раздел IX от ОУ от 2014 г., в сила от 12.03.2014
г., след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителни сметки, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на месечните фактури и една обща фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период. Поддържа, че клиентите не заплащат
обезщетение за забава, съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ, до изравняване на отчетния
период, като едва след това се начислява обезщетение за забавено плащане в
размер на законната лихва върху общата фактура. Изтъква, че в раздел ІII от ОУ
– "Заплащане на ТЕ", чл. 32, ал. 1 е определен редът и срокът, по
който купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ, а
именно – в 30 – дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Вземанията
по процесната фактура от 2015 г. са станали изискуеми съответно на 31.08.2015
г., поради което и никое от претендираните вземания по нея не е било погасено
по давност, доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение е било
подадено на 20.03.2018 г. По изложените съображения моли съда да
отмени решението в обжалваната част и да уважи предявените искове изцяло, като
присъди и направените по делото разноски. Релевира възражение за прекомерност
на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемият – ответник П.Б.А., посредством
надлежно упълномощен процесуален представител, е депозирал писмен отговор в
срока по чл.263, ал.1 ГПК, с който въззивната жалба се оспорва изцяло по
подробно изложени съображения. Конкретно се поддържа, че претендираните
вземания по обща фактура от 31.07.2015г. не променят обстоятелството, че сумите
по нея са начислявани и съответно потребявани в предходен период, а именно – от
м.05.2014г. до м.04.2015г., поради което и същите са покрити с давност. Моли се
първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден в обжалваната от ищеца част
като правилен и законосъобразен. Претендират се разноски в производството по
представен по реда на чл.80 ГПК списък.
Третото лице – помагач в производството,
не е депозирало писмено становище на въззивната жалба.
В законоустановения срок е постъпила и
въззивната жалба от ответника в производството П.Б.А., чрез процесуален
представител с доказателства по делото за надлежно учредена представителна
власт, срещу първоинстанционния съдебен акт в частта, в която са уважени
предявените от „Топлофикация – София“ ЕАД установителни искове. Поддържа се, че
ответникът не би могъл да отговаря за цялата искова претенция, доколкото от
събраните по делото доказателства се установява безпротиворечиво, че процесният
имот е придобит от две лица, респективно и ответникът в производството се
легитимира като собственик на ½ идеална част от същия. По изложените
съображения се сочи, че П.Б.А. следва да отговаря единствено до размера на
половината от исковата претенция с оглед притежаваните от него идеални части. На
следващо място се сочи, че неправилно районният съд е приел дължимост на
претенцията за мораторна лихва, доколкото в конкретния случай следва да бъде
приложена разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, респективно ответникът изпада в
забава след покана, за каквато покана ищецът не е ангажирал доказателства по
делото. С оглед изложеното се моли атакуваният съдебен акт да бъде отменен в
обжалваната част като неправилен и вместо него въззивният съд да постанови
решение, с което от отхвърли предявените искове. Претендират се разноски.
Въззиваемият – ищец „Топлофикация –
София“ ЕАД и третото лице – помагач в производството, не са депозирали писмени
отговори в срока по чл.263, ал.1 ГПК.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо. По отношение на неговата правилност и с оглед доводите в жалбите, следва да се отбележи следното:
Според действащата от 05.03.2004 г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни
след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор
за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или
лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е
задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е
страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост
или вещно право на ползване. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик
или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е
задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017
г., ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на
едно облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор, сключен
между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и
е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат,
като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи
съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да
изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149,
ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва
въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на
топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до
топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри
на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са
потребители на топлинна енергия, т. е. страни по договорното правоотношение с
доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява
придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие.
Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия
факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен
ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за
доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по
време има сключен договор за същия обект.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката
с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна
енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с
кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна
енергия /изричен или презюмиран/.
В конкретния случай от представения по делото договор
за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти
от 24.12.1987г. се установява, че П.Б.А. и А.И.А., са придобили правото на собственост
върху процесния недвижим имот, а именно – апартамент № ******, находящ се в
гр.София, комплекс „Христо Смирненски“.
При съобразяване на така представеното писмено
доказателствено средство съдът намира, че ответникът е собственик на ½
ид.ч. от процесния топлоснабден недвижим имот, като не може да се релевира
извод по посока на това, че последният е придобит в режим на съпружеска
имуществена общност между посочените по – горе лица, респективно че е налице
солидарна отговорност на друго основание. Макар ответникът и лицето, посочено в
договора за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за
държавните имоти от 24.12.1987г., да са с едно и също фамилно име и различни
бащини имена, съдът не следва да обоснове решението си посредством житейски
изводи, за които липсват съответно въведени твърдения от страна на ищеца в
производството. При спор кой е собственикът на процесния имот, т.е. кой е
страна по твърдяното облигационно правоотношение, респективно кой е купувач по
договора за продажба на топлинна енергия (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС), ищецът е
длъжен чрез пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК да
установи този правнорелевантен факт, като не съдът не може да се позовава на
индиции. В този смисъл ищецът е разполагал с възможност за доказване на
обстоятелството, че процесният недвижим имот е съпружеска имуществена общност,
но доказателства в тази насока не са ангажирани от страна на ищцовото
дружество. Следователно и по така изложените съображения не следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 32 СК, по силата на която съпрузите отговарят
солидарно за заплащане на текущите разходи, какъвто разход представлява
задължението за заплащане на топлинната енергия.
По така изложените съображения следва да се приеме, че
ответникът в качеството си на собственик на съответната идеална част от правото
на собственост има качеството потребител, като между страните е възникнало
правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия –
последното не е и спорно между страните в производството. Ответникът е носител
на ½ идеална част от правото на собственост върху процесното жилище. При
предявен от кредитора срещу един от съсобствениците облигационен иск за
задължение за консумативни разноски, свързани с ползването на съсобствения
имот, какъвто е настоящият установителен иск за задължение за доставена
топлинна енергия за битови нужди, следва да намери приложение разпоредбата на
чл. 30, ал. 3 ЗС, съгласно която всеки от съсобствениците отговаря за
задължението към кредитора съразмерно с дела си в съсобствеността.
Не са ангажирани в производството доказателства,
продажбеното правоотношение за доставка на топлинна енергия да е възникнало
само с един от съсобствениците, който да е депозирал заявление за откриване на
партида на негово име. Следователно страни по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие в качеството си на клиенти на топлинна енергия са
двамата съсобственици по силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
По така изложените съображения задължението за
заплащане на продажната цена за доставена топлинна енергия за релевантния
период до процесния апартамент, следва да бъде заплатено от ответника
наполовина (разделно), съобразно притежаваната от него идеална част от правото
на собственост върху този имот, т. е. в размер на 1 079,83 лева, до който
размер предявеният иск е основателен.
Предвид посоченото, настоящата инстанция намира, че
първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът за главница за
топлинна енергия за сумата над 1 079,83 лева до присъдения такъв от 2 159,65
лева е неправилно, респективно като такова следва да бъде отменено.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
За да уважи иска до размера на сумата 288,85 лв.,
Софийският районен съд е приел, че ответникът дължи лихва за забава съобразно
чл. 33, ал. 4 вр. ал. 2 от приложимите Общи условия за продажба на топлинна
енергия от "Топлофикация - София " ЕАД, одобрени с решение №
ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г., а именно върху сумата по
окончателната фактура от 31.08.2015 г., считано от изтичане на посочения в нея
срок за плащане – 15.09.2015 г., като се прибавят и лихви за забава, изчислени
върху сбора от главниците по останалите две общи фактури от 21.07.2016г. и от
31.07.2017г.
В тази връзка следва да бъде отбелязано, че съгласно
разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от приложимите Общи условия от 2014г., падежът на
задължението за плащане на потребената топлинна енергия настъпва с изтичането
на 30 - дневен срок от датата на публикуването й на интернет страницата на
продавача. В случая от ищцовото дружество, в съответствие с носената от него
доказателствена тежест, не е доказано по делото настъпването на забава на
ответника, предвид липсата на доказателства за публикуването на всяка от
фактурите на интернет страницата на топлофикационното дружество. Ето защо
оплакванията в жалбата в тази връзка са основателни. При липса на доказана
настъпила забава по смисъла на чл. 33, ал. 2 от ОУ, не могат да бъдат споделени
изводите в обжалваното решение, че е налице основание за начисляване на
обезщетение за забава върху изравнителните фактури от 31.08.2015 г. и от
31.07.2016г., по арг. от чл. 33, ал. 4 от ОУ, тъй като срокът по чл. 33, ал. 2
от ОУ въобще не е доказано да е започнал да тече. Ето защо искът по чл. 86, ал.
1 ЗЗД в тази част е недоказан по основание и следва да бъде отхвърлен.
По отношение режима на забавата за дължими суми за
консумирана топлинна енергия за периода от м.07.2016 г. до м.04.2017 г. са
приложими Общите условия на топлопреносното предприятие, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016
г. на КЕВР, влезли в сила в края на месец юли 2016 г./, съобразно които
купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими вноски за топлинна енергия в
45 – дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят – чл. 33, ал. 1
от ОУ, като съгласно чл. 33, ал. 4 от общите условия, продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията,
неплатени в посочения срок. Следователно изпадането в забава не е обусловено от
изпращането на покана до длъжника. Според нормата на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД
когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в
забава след изтичането му /не е нужно отправянето на покана/. В конкретиката на
настоящия случай, дължима се явява лихвата за периода от м. 07. 2016 г. до
13.03.2018 г., която съдът определи по чл. 162 ГПК в размер на 50,19 лева върху
сумата за топлинна енергия дължима по фактура № ********** от 31.07.2017г.
По изложените по – горе съображения, ответникът
отговаря за половината от задължението, в съответствие с основателността на
главната искова претенция и квотата му в собствеността. Изложеното обосновава
извод за основателност на претенцията на ищеца до размера на сумата от 25,10
лева, като за горницата над този размер до присъдения такъв в размер на 288,85
лева и за периода от 15.10.2015г. до м.07.2016г. искът следва да бъде
отхвърлен, респективно първоинстанционният съдебен акт да бъде отменен като
неправилен в съответната част.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на въззивника – ищец
„Топлофикация – София“ ЕАД за неоснователна. По отношение на оплакването във
въззивната жалба, която очертава и предметния обхват на въззивната проверка, че
за процесните вземания за периода м. май 2014 г. – м. януари 2015 г., за които
е издадена фактура № ********** от 31.08.2015 г., която съгласно чл. 33, ал. 1
от общите условия на дружеството е станала изискуема през 14.10.2015 г. и
следователно сумата по тази фактура не е погасена по давност, следва да се
отбележи следното:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1). на 10 равни
месечни вноски и две изравнителни вноски; 2). на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3). по реална
месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и
изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007
г. за топлоснабдяването.
Анализът на
цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т.
1 или т. 2 ЗЕ, задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат, съответно издадената в тази връзка фактура, не влияе на дължимостта
на месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване
на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в
размер на разликата между начислената сума по прогнозните вноски и стойността
на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по
– голям или по – малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие.
Новото "изравнително" вземане обаче винаги е самостоятелно и различно
от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
отнасящи се за процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните
вноски в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия
размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало, т. е. за процесните главници, по
отношение на които се прилагат общите условия, приети през месец февруари 2014
г., давността тече от деня, в който съответното задължение е възникнало, т. е.
от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
"Топлофикация - София" ЕАД, в сила от 12.03.2014 г., клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. В чл. 32,
ал. 2 от тези ОУ е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребено количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4,
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Въззивният съд
намира, че по своята правна същност ежемесечното публикуване на дължимите суми
на интернет страницата на топлопреносното дружество представлява покана от
кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за
изтеклия отчетен период. Следователно за задълженията, възникнали при
действието на ОУ от 2014 г., давността започва да тече от датата на
възникването им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Ето защо задълженията за периода от м.
05. 2014 г. до м. 01. 2015 г. включително, също са погасени по давност
–тригодишният давностен срок е изтекъл преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК на 20.03.2018
г.
Издаването на
изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната
давност за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011
г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието "периодични
плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и цитираните
по-горе разпоредби от общите условия, вземанията на топлофикационното дружество
съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. "в" от ЗЗД.
Неоснователен е
доводът на въззивника – ищец, че процесната част от вземанията за главница за
отоплителен сезон м. 05. 2014 г. – м. 04. 2015 г. не били погасени по давност
предвид издадената от ищеца на основание чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г. обща
фактура от 31.08.2015 г., в която е посочен срок за плащане 14.10.2015 г.
Издаването на общата фактура не променя падежа на месечните задължения за
съответния отчетен период. Общата фактура обективира месечните задължения за
целия отчетен период, след отчитане на уредите за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при съобразяване на резултата от
изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от клиента, респ.
изваждане на сумите за връщане на клиента. Падежът на месечните задължения за
стойност на потребена топлинна енергия обаче остава същият.
С оглед изложените
съображения, прогнозните месечни вноски за периода м. 05. 2014 г. – м. 01. 2015
г. се явяват погасени по давност, доколкото заявлението за издаване на заповед
за изпълнение е подадено на 20.03.2018 г. и тригодишната погасителна давност е
изтекла по отношение всички вземания, чиято изискуемост е настъпила до месец януари
включително, като това обстоятелство не може да бъде променено от последващо
издаване на нова обща фактура № ********** от 31.08.2015 г. Издаването на
такава фактура не променя настъпването на изискуемостта по отношение на
месечните вноски. В тази връзка следва да бъде посочено, че по делото не е
доказано възникването на ново вземане след издаването на изравнителната сметка,
чиято изискуемост би настъпила в по-късен момент съгласно чл. 33, ал. 2 от
Общите условия, приети през 2014 г., а именно в 30-дневен срок от датата на
публикуване на фактурата на интернет страницата на дружеството.
Така мотивиран,
въззивният съд намира, че законосъобразно районният съд е приел за погасени по
давност вземанията за периода м. 05. 2014 г. – м. 01. 2015 г., като е уважил
претенцията само за заплащане на задълженията за топлинна енергия за периода,
следващ посочения.
Въззивната жалба
срещу решението в частта, с която исковете за главница за дялово разпределение са
отхвърлени е бланкетна – в нея не са наведени никакви доводи за неправилност на
изводите на районния съд. При постановяване на първоинстанционното решение в тази
част не са нарушени императивни материалноправни норми, поради което и
съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да провери правилността
му, а следва да го потвърди в същите части на основание чл. 271, ал. 1 и чл.
272 ГПК.
Тъй като Софийският
районен съд е достигнал до същите фактически и правни изводи първоинстанционното
решение в обжалваната от въззивника – ищец част следва да бъде потвърдено като
правилно.
По разноските в
първоинстанционното производство:
Ищецът е сторил
разноски в първата инстанция в общ размер от 699,65 лева, като съразмерно с уважената
част от исковете на същия следва да се присъдят разноски в размер на 228,41 лв.
за първата инстанция, като първоинстанционното решение бъде отменено в частта,
в която ответникът е осъден за заплати сумата над 228,41 лева до присъдения
размер от 506,14 лева.
В заповедното
производство ищцовата страна е сторила разноски в общ размер на 117,69 лева, от
които съразмерно с уважената част на претенциите й се следват такива в размер
на 38,42 лева, респективно решението следва да бъде отменено в частта, в която
ответникът е осъден за заплати сумата над 38,42 лева до присъдения размер от 85,14
лева.
Съразмерно с отхвърлената
част на предявените искове, ищецът следва да бъде осъден за заплати на
ответника сумата от още 185,35 лева – разноски в първоинстанционното
производство на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Във въззивната
инстанция:
При този изход на
спора, право на разноски има въззивникът – ответник.
Същият е претендирал такива в размер на 550,00
лева за адвокатско възнаграждение, съгласно представен договор за правна защита
и съдействие от 12.05.2020г., видно от който възнаграждението е заплатено
изцяло и в брой при подписване на договора. Своевременно
релевираното от ищцовата страна възраждение за прекомерност на претендираните
от насрещната страна разноски, настоящият състав намира за основателно, доколкото съгласно Наредба № 1 от 09 юли 2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждение – чл.7, ал.2, т.2 е
предвидено, за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с
определен интерес от 1 000 лв. до 5 000 лв. адвокатското възнаграждение да се
определя в размер на 300 лв. плюс 7 % за горницата над 1 000 лв. и съобразно
цената на предявения иск, респективно в настоящия случай минималният размер на
възнаграждението, изчислен по посочения механизъм е в размер на 400,00 лева.
Поради изложеното, претендираният такъв в размер на 550,00 лева е прекомерен и
следва да бъде намален. Отделно от това, сумата от 400,00 лева, съответства на фактическата и
правна сложност по делото, като следва да се отбележи, че въззивното
производство се е развило в рамките на едно съдебно заседание, без да са
ангажирани от страните нови доказателства и без да са били налице доказателствени
искания, поради което и така определеният размер на възнаграждението съответства на положения
труд, предмета на спора и времето, което е било необходимо за организиране
защитата на правата на въззивника - ответник.
Отделно от това последният
е претендирал и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 350,00
лева, съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 26.06.2020г.
за осъществена правна защита и съдействие срещу въззивната жалба на ищеца в
производството, което също следва да му бъде присъдено предвид
неоснователността на депозираната от въззивника – ищец жалба. Не е основателно
възражението на въззивника - ищец за прекомерност, доколкото възнаграждението е
съобразено с минималните размери, предвидени в НМРАВ от 2004 г.
С оглед цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 83678 от 08.05.2020г.,
постановено по гр. д. № 16587/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 155
състав, В ЧАСТТА, в която е уважен
предявеният от "Топлофикация - София" ЕАД срещу П.Б.А. иск с правно
основание по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД за сумата над 1 079,83 лева
до сумата от 2 159,65 лева, представляваща
стойността на доставена от дружеството топлинна енергия по договор за покупко –
продажба на топлинна енергия по общи условия за недвижим имот за периода от
м.02.2015г. до м.04.2017г., В ЧАСТТА,
в която е уважен предявеният от "Топлофикация - София" ЕАД срещу П.Б.А.
иск с правно основание по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата над
25,10 лева до сумата от 288,85 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за стойността на доставената
топлинна енергия и за периода от 15.10.2015г. до м.07.2016г., В ЧАСТТА, в която на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК П.Б.А. е осъден да заплати на "Топлофикация - София" ЕАД
сумата над 38,42 лева до присъдения размер от 85,14 лева, представляваща
разноски в заповедното производство, КАКТО
И В ЧАСТТА, в която на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК П.Б.А. е осъден да
заплати на "Топлофикация - София" ЕАД сумата над 228,41 лева до
присъдения размер от 506,14 лева, представляваща разноски в първоинстанционното
производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от "Топлофикация - София " ЕАД, с ЕИК ******,
седалище и адрес на управление *** Б срещу П.Б.А., ЕГН **********, с адрес ***,
обективно кумулативно и съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за установяване съществуването
на следните вземания: за сумата над 1 079,83 лева до сумата от 2 159,65 лева,
представляваща стойността на доставена от дружеството топлинна енергия по
договор за покупко – продажба на топлинна енергия по общи условия за недвижим
имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******за периода от м.02.2015г. до
м.04.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане и за сумата
над 25,10 лева до сумата от 288,85 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за стойността на доставената
топлинна енергия и за периода от 15.10.2015г. до м.07.2016г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.
гр. д. № 18373/2018 г. по описа на СРС, ГО, 155 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 83678 от 08.05.2020г.,
постановено по гр. д. № 16587/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 155
състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА "Топлофикация - София "
ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** Б да заплати на П.Б.А.,
ЕГН **********, с адрес *** на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от още
185,35 лева – разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА "Топлофикация - София "
ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** Б да заплати на П.Б.А.,
ЕГН **********, с адрес *** на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 750,00
лева – разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца – „МХ Елвеко“ ООД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.