Р Е Ш Е Н И Е
№ 70
24.02.2020 г. гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХАСКОВО в открито съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ: ВАСИЛКА ЖЕЛЕВА
Секретар: Диана Динкова
Прокурор: Цвета Пазаитова
като разгледа докладваното от съдия В.Желева и.административно дело №798 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.203, ал.1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.1, ал.2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Образувано е по искова молба от Я.В.Н., ЕГН **********,***, подадена чрез пълномощника му адв.Т.В., против Областна дирекция на МВР – Хасково, с адрес: гр.Х., бул.„Б.“ ...
В исковата молба се твърди, че със Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №18-1253-001065 от 07.12.2018 г. на Началник сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР Хасково, на ищеца била наложена принудителна административна мярка по чл.171, т.4 от ЗДвП – временно отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство (МПС) на водач, и му било иззето свидетелството за управление №*********, като му били отнети и всички контролни точки съгласно чл.157, ал.4 от ЗДвП. По жалба на ищеца, с Решение №309/23.04.2019 г., постановено по адм.дело №1240/2018 г. по описа на Административен съд – Хасково и влязло в законна сила на 09.05.2019 г., съдът прогласил нищожността на тази заповед.
Към момента на налагането на принудителната административна мярка на 07.12.2018 г., и към отмяната ѝ на 09.05.2019 г., ищецът бил в трудовоправни отношения с „ВЕНИ 90-67“ ЕООД, гр.Х., и по силата на трудов договор №3/10.04.2012 г. изпълнявал длъжността „шофьор“. Дружеството било с предмет на дейност превоз на пътници и товари в страната и чужбина със собствен или чужд превоз. Ищецът бил водач на товарен автомобил, собственост на работодателя, с рег.№…., с който изпълнявал възложени от работодателя му международни превози. За изпълнени командировки преди отнемане на свидетелството му за управление на МПС в периода м.юни 2018 г. – м.декември 2018 г. ищецът получил командировъчни в размер на 5160 Евро, или по 900 Евро месечно, видно от пълните месеци VII, VIII, IX, X и XI.2019 г. За същия период от време ищецът получавал и брутното си трудово възнаграждение, уговорено в трудовия договор, в размер на 520 лв., а след 01.01.2019 г. в размер на 560 лв.
Твърди се, че поради отнетото свидетелство за управление на МПС, ищецът не могъл да изпълнява основните си трудови задължения – да извършва международни превози с поверения му товарен автомобил рег.№…, поради което със Заповед №001 от 10.02.2018 г. на управителя на „ВЕНИ 90-67“ ЕООД, му било възложено временно да изпълнява задълженията на „монтьор“, до отпадане на принудителната административна мярка и снабдяване с валидно свидетелство за управление на водач на МПС.
Поради отнетото свидетелство за управление на МПС на ищеца, управителят на „ВЕНИ 90-67“ ЕООД бил принуден да командирова друг свой служител за изпълнение на превоз в чужбина с поверения на ищеца товарен автомобил с рег.№.… – Й. Г. К., който изпълнил 5-месечна командировка и се върнал в България на 20.05.2019 г., за което получил командировъчни в размер на 4500 Евро.
Обосновават се изводи, че в резултат на Заповед №18-1253-001065 от 07.12.2018 г. на Началник сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР Хасково, прогласена от съда за нищожна, ищецът не могъл да изпълнява трудовите си задължения в пълен обем за периода от 07.12.2018 г. до 17.05.2019 г., когато му било издадено ново свидетелство за управление на МПС. В този период той бил възпрепятстван да извършва превоз в чужбина с поверения му товарен автомобил, възложен от работодателя му на друг служител, в резултат на което претърпял имуществена вреда, която засегнала материалните му интереси. Всяко неосъществено увеличаване на имуществото, което щяло да настъпи със сигурност, ако не е било осуетено, съставлявало пропусната полза. В конкретния случай претърпяната от ищеца имуществена вреда се изразявала в това, че ищецът пропуснал да увеличи имуществото си с 4500 Евро, представляващи командировъчни за 5 месеца, по 900 Евро всеки месец, или 8775 лв.
Претендира се ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за претърпяна имуществена щета, вследствие на нищожна Заповед №18-1253-001065 от 07.12.2018 г. на Началник сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР Хасково, представляваща пропусната полза – неполучени командировъчни в размер на 4500 Евро, с левова равностойност 8775 лв., за периода м.януари – м.май 2019 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.
В съдебно заседание, проведено на 23.01.2020 г., е направено изменение на размера на исковата претенция за имуществени вреди и същата следва да се счита предявена в размер на 7 393.03 (седем хиляди триста деветдесет и три лв. и три ст.) лева.
Ответникът, Областна дирекция на МВР – Хасково, чрез пълномощника си юрк.С.. С., депозира писмен отговор на исковата молба, и в съдебно заседание претендира отхвърляне на предявения иск като неоснователен и недоказан. Излага становище, че събраните доказателства не доказвали наличието на настъпила вреда и наличието на пряка причинно-следствена връзка между трите елемента при ангажиране на отговорността по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково изразява становище за основателност на исковата претенция, като счита, че предявеният иск е доказан, защото за ищеца действително били настъпили имуществени вреди, изразяващи се в получени от него по-малко парични средства за периода, в който, ако не му било отнето свидетелството за правоуправление с издадената заповед, той щял да изпълнява друга длъжност и щял да бъде командирован в чужбина.
Административен съд – Хасково, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното:
От Началник сектор към ОДМВР Хасково, Сектор „Пътна полиция“ Хасково, е издадена Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) №18-1253-001065 от 07.12.2018 г., с която на ищеца Я.В.Н. *** се налага принудителна административна мярка по чл.171, т.4 от ЗДвП – „Изземване на свидетелство за управление на водач на МПС, на който са му отнети всички контролни точки и не е изпълнил задължението си по чл.157, ал.4 от ЗДвП“, като е отнето СУ МПС №*********.
По жалба на Я.В.Н. срещу ЗППАМ №18-1253-001065 от 07.12.2018 г. е било образувано административно дело №1240/2018 г. на Административен съд – Хасково. С постановеното в производство по реда на чл.145 и сл. от АПК по това дело Решение №309/23.04.2019 г., се прогласява нищожността на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №18-1253-001065, издадена на 07.12.2018 г. от Началник сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Хасково. Съгласно направеното отбелязване, съдебното решение е влязло в сила на 09.05.2019 г.
Съгласно Трудов договор №3/10.04.2012 г., сключен между Я.В.Н. като служител и „ВЕНИ 90-67“ ООД, гр.Х., като работодател, ищецът работел на длъжност „шофьор“ с шифър по НКПД: 8332 2006 (т.е. „Шофьор, товарен автомобил (международни превози)“), с продължителност на работния ден 8 часа, с основно месечно трудово възнаграждение 414 лв. Според Допълнително споразумение към трудовия договор от 01.01.2018 г. уговореното между страните трудово възнаграждение е 510 лв. и договорът е за неопределен срок.
Към трудовия договор е приложена Длъжностна характеристика на длъжността шофьор на товарен автомобил, връчена срещу подпис на ищеца на датата на постъпване на работа – 14.04.2012 г., в която са изброени основните му длъжностни задължения и отговорности, както и изискванията за заемане на длъжността, между които и „свидетелство за правоспособност за управление на съответното МПС“.
Представена е Заповед №001 от 10.12.2018 г. на Г.А.Г. – управител на „ВЕНИ 90-67“ ЕООД, с която е наредено, поради отнемане на свидетелството за управление на МПС и невъзможност да изпълнява длъжностните си задължения на шофьор, ищецът Я.В.Н., на длъжност „шофьор“, временно да изпълнява задълженията на „монтьор“, считано от датата на заповедта, до отпадане на принудителната административна мярка, наложена му със Заповед за прилагане на административна мярка №18-1253-001065 от 07.12.2018 г. и снабдяване с валидно свидетелство за управление на водач на МПС.
В представена по делото Служебна бележка, подписана от управителя на „ВЕНИ 90-67“ ЕООД, се удостоверява брутното трудово възнаграждение, получавано от Я.В.Н. за периода м.12.2018 г. – 04.2019 г. (370,85 лв. за м.06.2018 г.; по 519,18 лв. за всеки от месеците 07, 08, 09, 10, 11 и 12.2019 г. и по 573,44 лв. за всеки от месеците 02, 03 и 04.2019 г.), както и получаваните за периода командировъчни, съответно 570 евро за м.06.2018 г.; по 900 евро за всеки от месеците 07, 08, 09, 10 и 11.2018 г., 90 евро за м.12.2018 г. и по 0,00 за месеците 01, 02, 03 и 04.2019 г.
По искане на ищеца по делото беше назначена съдебно-счетоводна експертиза и прието Заключение, изготвено от вещо лице К.Н..
След проверка в дружеството работодател на ищеца, вещото лице е констатирало, че Я.В.Н. е в трудовоправни отношения с „ВЕНИ 90-67“ ЕООД, гр.Х., от 10.04.2012 г. на длъжност „шофьор“. Предвид предмета на дейност на дружеството – „международен превоз на товари“, в изпълнение на трудовите му задължения, на Я.Н. са възлагани командировки в чужбина за периода от сключване на трудовия договор, до 07.12.2018 г. Командировките са били в различни държави от ЕС (Унгария, Чехия, Германия, Франция, Испания) в зависимост от това за къде са били предназначени превозваните товари, а изплащаните дневни командировъчни пари за целия период от 7 години са били в размер 30 евро на ден, който размер не се е променял. В табличен вид вещото лице е извършило извадка относно командировките на ищеца за последната календарна година преди 07.12.2018 г. и е приложило командировъчните му заповеди за тази календарна година. Констатирало е, че за този период ищецът е бил командирован с товарен автомобил с рег.№…, а общият размер на изплатените му командировъчни пари е 8100 евро (15 842,22 лв.).
В отговор на въпрос 2 експертизата е посочила, че със заповед от 10.12.2018 г. ищецът е преназначен временно на длъжност „монтьор“, и е констатирала общо полученото от него възнаграждение за периода 07.12.2018 г. – 17.05.2019 г. в размер на 3127,41 лв.
В отговор на въпрос 3 е посочила, че за същия период командировки в чужбина с поверения на ищеца товарен автомобил рег.№… са извършили служителите Д. И. Д. – 1 курс и Й. Г. К. – останалите курсове. Полученото възнаграждение от тези служители за командировки в чужбина за периода е общо в размер на 3780 евро, или 7 393,03 лв., подробно изложено в табличен вид.
Експертизата дава заключение, че размерът на командировъчните пари, които щеше да получи ищецът, ако той беше извършил командировките в чужбина, осъществени с товарен автомобил рег.№…. е 7 393,03 лева.
В производството по делото бяха събрани и гласни доказателства, чрез разпита на свидетеля Г.Г. – управител на дружеството работодател на ищеца.
Същият дава показания, че ищецът е в трудовоправни отношения с фирмата от 2012 г. и до момента, че основният предмет на неговата работа е да изпълнява задгранични командировки по различни маршрути, и такива е изпълнявал през цялата 2018 година. Свидетелят разказва, че през м.декември 2018 година ищецът се прибрал от чужбина за Нова година, като всички останали шофьори на фирмата, и тъй като през месец март му изтичал срокът на книжката (т.е. на свидетелството за управление на МПС), през януари месец отишъл в КАТ да си я подмени, за да не му се налага впоследствие да се прибира за тази цел принудително от чужбина. Свид.Г. сочи, че след като ищецът отишъл в КАТ, там му отнели книжката, и свидетелят пратил други хора на неговото място да осъществят планираните командировки, и тези хора заминали с камиона на ищеца. Свидетелят обяснява, че по принцип практиката на фирмата била всеки шофьор да си кара определения му камион, за да може да си го познава, като с един и същ камион шофьорът отивал в Европа, работел там, и се прибирал с него. Причината в конкретния случай с камиона, зачислен на ищеца, да заминат в командировка в чужбина други служители, била единствено тази, че без книжка ищецът не можел да си изпълнява задълженията като шофьор. Свид.Г. заявява също, че в противен случай именно ищецът щял да изпълни тези командировки. През месец юни, след като си взел книжката, ищецът отново започнал да изпълнява командировки, като му бил предоставен по-нов закупен от фирмата камион. До този момент си останал на същата длъжност във фирмата, и си получавал заплатата за длъжността „шофьор“, но помагал в сервизната дейност на фирмата.
Въз основа на така установените обстоятелства, съдът направи следните правни изводи:
Предявеният в производството осъдителен иск е с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, съгласно която разпоредба Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.
Материалноправните основания за възникване правото на обезщетение за ищеца, регламентирани в чл.4, във вр. с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ са следните: на същия да е причинена имуществена или неимуществена вреда, вредата да е пряка и непосредствена последица от увреждането, а увреждането да е настъпило като резултат от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административен орган или длъжностно лице, осъществени при или по повод изпълнение на административна дейност.
Първият елемент на фактическия състав и условие за ангажиране на отговорността по ЗОДОВ е да е налице незаконосъобразен акт, действие или бездействие на държавен или общински орган и длъжностни лица. Наличието на този елемент в случая е безспорно доказано. Събрани са доказателства, че преди предявяването на иска, Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №18-1253-001065 от 07.12.2018 г., издадена от Началник сектор към ОДМВР Хасково, Сектор „Пътна полиция“ Хасково, която с характер на индивидуален административен акт, е била обявена за нищожна по съдебен ред, с влязло в законна сила на 09.05.2019 г. съдебно решение.
В чл.204, ал.1 от АПК, регламентиращ допустимостта на иска в производство за обезщетение по реда на Глава единадесета от АПК, е посочено, че иск може да се предяви след отмяната на административния акт по съответния ред, а в ал.3 на същата разпоредба – че когато вредите са причинени от нищожен или оттеглен административен акт, незаконосъобразността на акта се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение.
Предвид тези разпоредби, с оглед предмета на съдебната проверка на индивидуалните административни актове, очертан в чл.168, ал.1 от АПК и регламентираната в чл.168, ал.2 от АПК възможност съдът да обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това, следва да се приеме, че нормативната уредба допуска претендираните вреди да произтичат не само от отменен като незаконосъобразен административен акт, но и от такъв, обявен от съда за нищожен.
Доколкото предявеният осъдителен иск съдържа претенция за обезщетение за вреди именно от такъв индивидуален административен акт, искът е допустим за разглеждане.
Съгласно чл.205, ал.1 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите, респективно за да е допустим искът, следва също ответникът да е юридическо лице, в чиято система бюджетно и организационно е включен органът или длъжностното лице, пряк причинител на увреждането.
В случая искът е предявен срещу надлежен ответник, тъй като нищожният индивидуален административен акт, от който се претендира да произтичат вредите, е издаден от Началник сектор към ОДМВР Хасково, Сектор „Пътна полиция“ Хасково – орган в структурата на ответната Областна дирекция на МВР – Хасково, която е юридическо лице съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР, и следователно е пасивно легитимирана да отговаря по така предявения иск.
Претенцията на ищеца за обезщетяване на претърпени от него имуществени вреди в размер на 7 393.03 лева, представляващи пропуснати от него ползи в резултат на нищожния административен акт, е основателна, тъй като са налице всички предвидени в закона предпоставки за ангажиране отговорността на ответника.
Разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ предвижда, че държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.
За дължимостта на обезщетение по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ е от значение претърпяно ли е твърдяното увреждане, вследствие на какво то е причинено, и дали вредите са пряка и непосредствена последица от отменения административен акт. Освен да са действително настъпили, вредите следва и да се докажат, тъй като претърпяването им не се презюмира, а доколкото за неуредените в специалния закон въпроси §1 от ДР на ЗОДОВ препраща към прилагане разпоредбите на гражданските закони, то в исковото производство тежестта да докаже съответните правнорелевантни към претенцията му за обезщетяване обстоятелства е изцяло на ищеца.
В процесния случай с писмени доказателства по несъмнен начин се установяват релевантните обстоятелства, че ищецът Я.В.Н. е работил по трудов договор с „ВЕНИ 90-67“ ЕООД, гр.Х., на длъжност шофьор, товарен автомобил (международни превози), с договорено от 01.01.2018 г. месечно трудово възнаграждение в размер на 510 лв. Установява се, че съобразно предмета на дейност на дружеството – „международен превоз на товари“, от постъпването му на работа през 2012 г., в изпълнение на трудовите му задължения, на ищеца са възлагани командировки в чужбина в различни държави от ЕС, за което освен договореното месечно трудово възнаграждение същият е получавал и дневни командировъчни пари, в размер на 30 евро на ден. Видно от заключението на съдебната експертиза и приложените към същото Заповеди за командировка в чужбина, Я.В.Н. е бил командирован на основание Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, като за периодите: от 12.06.2018 г. до 30.06.2018 г.; от 02.07.2018 г. до 30.07.2018 г.; от 02.08.2018 г. до 30.08.2018 г.; от 03.09.2018 г. до 31.09.2018 г.; от 02.10.2018 г. до 30.10.2018 г.; от 02.11.2018 г. до 30.11.2018 г. и от 01.12.2018 г. до 03.12.2018 г. същият е бил командирован с товарен автомобил с рег.№…, при което за първият от тези месеци са му изплатени командировъчни пари в размер на 570 евро, за всеки от месеците от 07 до 11.2018 г. са му изплатени командировъчни пари в размер на по 900 евро, и за м.12.2018 г. са му изплатени командировъчни пари в размер на 90 евро.
Безспорно е установено също, че Свидетелството за правоуправление на моторно превозно средство – СУ МПС №*********, на водача Я.В.Н. е било отнето на 07.12.2018 г., с издаването на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №18-1253-001065 от същата дата, с която му е наложена мярката по чл.171, т.4 от ЗДвП – изземване на СУМПС. По силата на чл.172, ал.6 от ЗДвП приложената на ищеца ПАМ се ползва с предварително изпълнение, а след обжалването ѝ по съдебен ред с влязло в сила на 09.05.2019 г. съдебно решение е била прогласена нейната нищожност.
На водача Я.В.Н. е издадено ново СУМПС №********* на 17.05.2019 г., ведно с Контролен талон към него.
От представената по делото Заповед №001 от 10.12.2018 г. на управителя на „ВЕНИ 90-67“ ЕООД и от неговите свидетелски показания се установява по несъмнен начин, че именно поради изземването на СУМПС на водача Я.В.Н., с цитираната ЗППАМ, същият е изпаднал в невъзможност да упражнява конкретните си длъжностни задължения като шофьор, и от работодателя му е възложено временно, до отпадането на принудителната мярка и снабдяването му с валидно СУМПС, да изпълнява задълженията на монтьор, като помага в сервизната дейност на дружеството.
Според твърденията в исковата молба, претендираните от ищеца имуществени вреди представляват пропуснати ползи, изразяващи се в неизплатени му за исковия период командировъчни. От събраните по делото доказателства е видно, че получаваните от ищеца от 2012 г. до началото на м.12.2018 г. парични суми над уговорената с трудовия му договор работна заплата, наречени командировъчни, са му били изплащани от работодателя по реда на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. Съгласно чл.2, ал.1 от тази Наредба, командировка в чужбина е изпращането на лица за извършване на конкретна служебна работа в чужбина по нареждане на съответния командироващ орган. В Раздел III от Наредбата е регламентирано правото на командированите лица на пари за пътни, дневни, квартирни и други разходи, за покриването на разходите им в чужбина, а в Раздел IV – командировъчните пари на персонала на сухоземни, въздухоплавателни и водни транспортни и специални средства. Според чл.31, ал.1 от Наредбата, персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение №3, а съгласно чл.32, ал.1 от Наредбата, единната ставка се прилага за шофьорите при автомобилните превози и се обвързва с пропътуваните километри и други специфични показатели въз основа на заповед на ръководителя на ведомството или предприятието.
По делото няма спор, че за исковия период м.януари – м.май 2019 г., на ищеца не са били изплащани пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове, т.е. командировъчни, защото през този период същият не изпълнявал трудовите си задълженията като шофьор и не е управлявал поверения му от работодателя товарен автомобил, до 17.05.2019 г., на която дата се е снабдил с ново СУМПС, поради изтичане срока на предходното.
В процесния случай съдът приема за доказано, че неполучаването от ищеца на парични суми – командировъчни, за този период, е предпоставено от изземването на неговото Свидетелство за управление на МПС с прогласената за нищожна Заповед за прилагане на ПАМ. Видно е от длъжностната характеристика на длъжността шофьор на товарен автомобил, и е ноторно известно, че притежаването на Свидетелство за правоспособност за управление на МПС представлява неотменимо изискване за изпълнение на тази длъжност, и с отнемането на СУМПС ищецът фактически е бил лишен от възможността да изпълнява основните си трудови задължения и да управлява товарния автомобил с рег.№…, който в предходния на исковия период, за времето от 12.06.2018 г. до 03.12.2018 г. трайно е управлявал, и с който е бил командирован в чужбина, съгласно писмените доказателства.
От приетото без оспорване по делото заключение на съдебната експертиза се установява, че с поверения на ищеца товарен автомобил рег.№… през исковия период курсове са извършили други двама служители, като за периода 13.01.2019 г. – 27.10.2019 г. служителят Димов е бил в командировка 12 дни, за което са му изплатени командировъчни пари 360 евро, а за периодите: 31.01.2019 г. – 26.02.2019 г.; 01.03.2019 г. – 29.03.2019 г.; 01.04.2019 г. – 29.04.2019 г. и 01.05.2019 г. – 29.05.2019 г. служителят К.. е бил в командировка съответно 27; 29; 29 и 29 дни, като общо на двамата служители, изпълнявали курсовете с този товарен автомобил, са били изплатени командировъчни пари в размер на 3780 евро, с левова равностойност – 7 393,03 лева.
По несъмнен начин от показанията на разпитания свидетел – управител на дружеството работодател на ищеца, се установява и обстоятелството, че тези курсове със същия товарен камион е следвало да извърши именно ищецът, който не е бил командирован като шофьор да изпълнява трудовите си задължения в чужбина единствено по причина, че му е било отнето СУМПС на 07.12.2018 г. Съдът кредитира с доверие показанията на свидетеля, тъй като същите кореспондират с останалите събрани по делото доказателства – заключението на експертизата и писмените доказателства, водещи на същите изводи. Независимо, че в дружеството „ВЕНИ 90-67“ ЕООД не е имало писмено оформени Вътрешни правила или ред за разпределяне на командировките между служителите и за зачисляване на камионите, показанията на управителя му в насока, че на всеки шофьор е имало зачислен камион, с който е изпълнявал командировките в чужбина, се подкрепят от попълнените Заповеди за командировка в чужбина, според които ищецът шест месеца последователно е бил командирован с едно и също МПС с рег.№…. Товарният автомобил с този регистрационен номер несъмнено може да се приеме, че е бил зачислен на ищеца, в каквато насока е и експертното заключение. Обстоятелството, че със същия товарен автомобил са извършвани превози в чужбина, но управляван от други водачи, преценено с оглед показанията на свид.Г., че по принцип не сменят шофьори, и тези други водачи са заминали на мястото на ищеца Н., който е щял да изпълни тези командировки, и не ги е изпълнил единствено по причина, че в този период не е имал СУМПС, водят на извода, че именно ищецът е щял да получи командировъчните пари за тези курсове.
При липсата на изрична уредба в АПК и ЗОДОВ, на основание направеното в § 1 от ЗР на ЗОДОВ препращане към гражданските и трудовите закони за неуредените в този закон въпроси, преценката относно обезщетяването за имуществените вреди следва да бъде извършена при съобразяване разпоредбите на гражданските закони – чл.82, във вр. с чл.79, ал.1 от на ЗЗД, съответно тяхното тълкуване и прилагане. Както в правната доктрина, така и в съдебната практика, пропуснатата полза се дефинира като неосъществено увеличаване на имуществото. В Решение №156/29.11.2010 г. на ВКС по т.д. №142/2010 г., I т.о., ТК, е разгледан въпросът относно пропуснатите ползи, като е прието, че „Пропуснатите ползи, за които се претендира обезщетение, …, трябва да имат качеството на реалност и сигурност, те не са хипотетични вреди. Реалността им се разкрива само в доказаната възможност да бъде увеличено имуществото, … а не чрез логически предположения за закономерното настъпване на това евентуално увеличение“.
В процесния случай съдът приема за доказано, че неполучаването на командировъчни пари в размер на 3780 евро, с левова равностойност 7393,03 лева, представлява пропусната полза за ищеца, тъй като получаването от същия на сумите за командировъчни в този размер може да се прецени като реално и сигурно бъдещо събитие. Ангажираните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност доказват възможността за сигурно увеличаване имуществото на ищеца с посочената сума. Несъмнено се установи и обстоятелството, че ищецът не е осъществил курсовете в чужбина със зачисления му товарен автомобил, съответно не е получил командировъчните за тях, само на основание отнемането по принудителен ред на неговото СУМПС, при което претендираните от него вреди, под формата на пропуснати ползи, се явяват пряка и непосредствена последица от обявения за нищожен административен акт за отнемане на СУМПС. Съгласно доктрината и съдебната практика, пряка последица означава директно въздействие върху правната сфера на увредения, като под преки вреди се разбират тези, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, а непосредствени са вредите, настъпили по време и място, следващо противоправния резултат. В случая от събраните писмени и гласни доказателства се установява, че невъзможността на ищеца да изпълни курсовете в чужбина и получи командировъчни пари за тях произтича директно и непосредствено от наложената му принудителна административна мярка за изземване на СУМПС.
Ето защо исковата претенция за обезщетяване на имуществени вреди, произтекли от неполучени от ищеца поради отменената от съда ЗППАМ командировъчни пари като международен шофьор за периода м.януари – м.май 2019 г., в размер на 7 393,03 лева, е основателна и следва да бъде уважена изцяло.
Доколкото искането за присъждане за лихва е акцесорно, то след като съдът намира основното искане за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за основателно в определения по-горе размер, то следва да се уважи и искането за присъждане на законната лихва върху тази сума, така, както е поискана от ищеца, считано от датата на предявяване на иска – 09.07.2019 г. до окончателното ѝ изплащане.
Предвид изхода на спора и на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените в производството разноски – 10 лева за държавна такса и 140 лева за възнаграждение на вещо лице, както и заплатеното по Договор за правна защита и съдействие от 04.07.2019 г. възнаграждение за един адвокат в размер на 800 лева, което съдът не намира прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото, осъщественото процесуално представителство и минималния размер на възнаграждението, посочен в чл.8, ал.1, т.3 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Сумата от 20 лева внесен депозит за допуснат свидетел не следва да бъде присъждана в тежест на ответника, а подлежи на връщане по реда на чл.4б от Закона за държавните такси по искане на ищеца.
Водим от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – Хасково, с адрес: гр.Х., бул.„Б.“ .., да заплати на Я.В.Н., ЕГН **********,***, сумата от 7393,03 (седем хиляди триста деветдесет и три лв. и три ст.) лева, представляваща обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за претърпени в периода м.януари – м.май 2019 г. имуществени вреди, произтичащи от обявената за нищожна по съдебен ред Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №18-1253-001065 от 07.12.2019 г. на Началник сектор към ОДМВР Хасково, Сектор „Пътна полиция“ Хасково, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 09.07.2019 г. до окончателното ѝ заплащане.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – Хасково, с адрес: гр.Х., бул.„Б.“ .., да заплати на Я.В.Н., ЕГН **********,***, разноски по делото в размер на 950 (деветстотин и петдесет) лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: