Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№……………………/01.04.2021 г., гр. София

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети март през  2021 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                мл.съдия  МАРИЯ ИЛИЕВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   2627  по    описа   за  2020  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение от 06.10.2019 г., постановено по гр.д. № 78220/2018 г. на СРС, 31 състав, е отхвърлен предявения от “Л.- Р“ ЕООД, срещу А.С.П., иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 13 200 лева, представляваща неустойка по договор за наем от 10.05.2017 г., начислена поради неизпълнение на задълженията на А.С.П. по наемния договор, ведно със законната лихва върху нея считано от датата на подаване на исковата молба - 11.12.2018 г., до окончателното изплащане на сумата, като е осъден ищеца да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 925 лева, представляваща сторените по делото разноски.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от ищеца “Л.- Р“ ЕООД с искане за отмяната на решението и уважаване на иска, с присъждане на всички разноски. Излагат се доводи за неправилност на решението, поради несъобразяване с уговорката в договора за наем, че при всяко прекратяване на договора по вина на наемодателя, последният ще дължи неустойка, а в случая било установено, че наемодателят на 11.04.2018 г. бил продал наетия ап.5, а останалите 3 апартамента продал на 26.04.2018 г., като оспорва приетата по делото съдебно-почеркова експертиза да е обоснована и да установява подписване на пълномощното от управителя на ищцовото дружество на трето лице да го представлява.

Въззиваемата страна – ответник А.С.П. , сопорва жалбата с писмен отговор, с възражението, че наемният договор е прекратен, но по взамино съгласие между страните, на 27.03.2018 г., и не дължи търсената неустойка.

 Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.

Ищецът твърди, че между него и ответника е сключен писмен договор за наем на 10.05.2017г., по силата на който последният му предоставил за временно и възмездно ползване собствените си 4 недвижими имоти - апартамента, находящи с в с. Лозенец, обл. Бургас за периода от 25.05.2017г. до 30.09.2022г. срещу наемна цена от 4400 лева без ДДС за целия срок на договора. Твърдя, че ответникът се задължил в срока на наемния договор да не се разпорежда с имоитте, предмет на договора, без съгласието на наемателя. В договора било уговорено между страните, че при неизпълнение на задълженията им, както и при съдебно отстраняване или предсрочно прекратяване на договора за наем по вина на наемодателя, последният да заплати неустойка в трикратния размер на уговорената наемна цена на наемателя. Ищецът твърди да е изправна страна по договора, и че  договорът бил развален по вина на ответника, поради извършена от последния продажба на имотите, предмет на договора, като ответникът не погасил дължимата от него неустойка. В проведеното съдебно заседание на 05.06.2019г. твърди, че договорът не е развален, като същият все още бил в сила, но не се изпълнява. Претендира цялата сума за неустойка и разноски в производството.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът оспорва предявения иск с възражението, че между страните не е подписван анекс, с който да е определена наемна цена в размер на 4400 лева без ДДС за срока на договора, и че договорът е прекратен, но  по взаимно съгласие на страните с анекс от 27.03.2018г., прави и възражение за прекомерност на претендираната неустойка.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Първоинстанционният съд е изложил, фактически констатации и правни изводи, основани на анализ на приетите по делото писмени и гласни доказателства и съдебно-почеркова експертиза, въз основа на които е приел, че сключения Анекс от 27.03.2018 г., с който изрично са заявили, че прекратяват действието на договора за наем по взаимно съгласие, както и че нямат имуществени претенции във връзка с договора и неговото прекратяване, е надлежно подписан за наемателя от лице с представителна власт, и извършените по-късно разпоредителни сделки на ответника с имотите /извършени на 11.04.2018 г. и на 26.04.2018 г./ не представлявали нарушение на договорните условия и не пораждали за ищеца право на обезщетение за вреди, вкл. под формата на неустойка, като е съобразил и факта, че в посочения Анекс от 27.03.2018 г. за прекратяване на наемния договор по взаимно съгласие, не се съдържа изявление за запазване на действието на отделни клаузи в договора, в частност на чл. 13, ал. 2, изр. 2, че неустойки се дължат въпреки прекратяването или развалянето на договора.

Въззивният съд, при направената самостоятелна преценка преценка на същия доказателствен материал, при липсата на допуснати нови доказателства съгласно определението си по чл.267 от ГПК,  достигна до същите фактически  констатации и правни изводи като изложените в обжалваното решение, и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно да ги преповтаря подробно.

В допълнение и по повод оплакванията с въззивната жалба по спорния факт- налице ли е валидно упълномощаване за подписалия за ищеца Анекса от 27.03.2018 г. и за тълкуване волята на страните по наемния договор, намира същите за неоснователни.

Приетото пред първоинстанциониня съд заключение на съдебно-почерковата експертиза е категорично, че подписът за упълномощител от името на П.Д.Б.като управител на ищцовото дружество, на пълномощно от нея в полза на Р.Р.Ш.с дата 11.08.2013 г.  да представлява дружеството “Л.- Р“ ЕООД като извършва всякакви правни и фактически действия от името и за сметка на това дружество, е подписано от  П.Д.Б.. Заключението е дадено след сравняване на сопорения подпис с образци от подписа на П.Б., намиращи се в държавни органи, в други книжа по делото-които не са оспорени по авторството й, и свободно представени образци, при което при преценката му по чл.202 от ГПК, и въззивният съд го приема като пълно и компетентно, като съобрази и факта, че при приемане на това заключение пред първоинстанционния съд, ищецът-сега въззивник, не е оспорил същото по смисъла на чл.200, ал.3 от ГПК или чл.201 от ГПК. Така Р.Ш., при подписването на процесния Анекс от 27.03.2018 г., с който наемният договор между страните по спора е прекратен по взаимно съгласие, е действал от името и за сметка на наемателя “Л.- Р“ ЕООД, водещо до извод, че прекратяването на договора по взаимно съгласие не представлява неговото разваляне/прекратяване по вина на наемодателя. Не се установи и неизпълнение на задължения по договора от страна на наемодателя. Събраните доказателства сочат, че  отчуждаването на наетите имоти от наемодателя на трето лице, е станало след прекратяване на наемния договор по споразумението, обективирано с Анекса от 27.03.2018 г.  Ето защо не е налице нито една от хипотезите на чл.13, ал.2 от наемния договор за ангажиране отговорността на ответника като наемодател, за неустойка.

            Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции следва да се потвърди решението на СРС изцяло.

            По разноските за въззивната инстанция : Поради неуважаване на жалбата, респ. на иска, направените от жалбоподателя разноски остават в негова тежест. Въззиваемата страна няма искане за разноски пред въззивния съд.

Въззивното решение няма да подлежи на касационно обжалване, тъй като е с цена под 20 000 лв., и делото е търговско, доколкото вземането на ищеца- търговец, е възникнало във връзка и като последица от упражняваната от него търговска дейност – туристическа услуга, видно от заявление от 02.06.2017 г. до общ.Царево, прието по делото( така напр.  определение № 352 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 149/2020 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС). Не е налице изключението по чл.113 от ГПК. Воден от горните мотиви, СГС

Р  Е  Ш  И  :   

ПОТВЪРЖДАВА решение от 06.10.2019 г., постановено по гр.д. № 78220/2018 г. на СРС, 31 състав.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на въззивника “Л.- Р“ ЕООД за разноски по чл.78, ал.1 от ГПК.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.второ от ГПК.

 

                                                                       

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ: 1.                              2.