Р Е Ш Е Н И Е
Номер 260003
Година 11.01.2022
Град С.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
С. РАЙОНЕН СЪД
XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На осми декември Година
2021
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И.Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 1171 по описа за 2021 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК.
Ищецът П. твърди в
исковата си молба, че съгласно договор за издаване на револвираща
международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна
сметка № 002CC-R-000267/07.08.2008 г. и посочените в исковата му молба общи условия,
предоставил на ответницата банков кредит 500 лева с годишна лихва по т. 7 от
договора. Плащания, които били дължими, но не били извършени в срок, поради
недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се
отнасяли в просрочие и се олихвявали с лихва по т. 8
от договора за кредит. Първоначалният срок за ползване на кредита бил до
07.08.2010 г., като същият се подновявал автоматично при условията и по реда,
предвидени в общите условия на банката, като последното автоматично удължаване
на срока за ползване на овърдрафта за нов период от две години било настъпило
на 07.08.2019 г. Предоставеният кредит - овърдрафт бил усвояван на части, по посочената
в исковата молба банкова сметка, ***учателя в банката.
Изцяло усвоеният банков кредит - овърдрафт бил погасяван по посочената в
исковата молба банкова сметка. ***.03.2011 г. кредитополучателят бил в забава
на плащанията по договора, като неиздължените минимални погасителни вноски били
112 с падежи, описани подробно в исковата молба. На 19.03.2011 г. длъжникът бил
превишил разрешения кредитен лимит - овърдрафт. Към 28.07.2020 г. общият размер
на просрочената и непогасена сума по договора за кредитна карта била 3837.92
лева, от които 500 лева главница, 2648.62 лева възнаградителна
лихва от 19.03.2011 г. до 12.03.2020 г.
вкл., 16.05 лева възнаградителна лихва от 13.03.2020
г. до 13.05.2020 г. вкл., 14.50 лева възнаградителна
лихва от 14.05.2020 г. до 09.07.2020 г. вкл., 554.25 лева наказателна лихва за
забава от 20.03.2011 г. до 12.03.2020 г. вкл., 2.50 лева законна лихва от
10.07.2020 г. до 27.07.2020 г. вкл., 78 лева годишна такса за поддръжка на
карта за 2011 г. и 2012 г., 24 лева разноски за връчване на предизвестие за
обявяване на предсрочна изискуемост на кредита (кредитен лимит - овърдрафт). Поради
неплащане в срок на задълженията по договора, по силата на р. XI, т. 27 от ОУ, ищецът
обявил на кредитополучателя предсрочната изискуемост на банковия кредит
(кредитен лимит - овърдрафт) с писмено уведомление, рег. № 231-351/03.07.2020
г. и банковият кредит (кредитен лимит - овърдрафт) бил направен предсрочно
изискуем на 10.07.2020 г. Поради неплащането му в предоставения чрез
предизвестието за предсрочна изискуемост срок, ищецът подал заявление по чл.
417 ГПК и било образувано ч.гр.д. № 2781/2020 г. на СтРС,
по което на 30.07.2020 г. била издадена заповед № 1334 за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и съответния изпълнителен
лист, с които ответницата била осъдена да му заплати горепосочените суми по
кредита, със законната лихва върху главницата от заявлението от 29.07.2020 г.
до изплащането й, както и разноските за внесена държавна такса 76.76 лева и 75
лева юрисконсултско възнаграждение. Било образувано
изпълнително дело срещу ответницата, която подала възражение срещу заповедта.
Искането е да се признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на
ищеца сумата от 500 лева за главница от невърнатия кредит до договора за
кредит, с 2648.62 лева възнаградителна лихва от
19.03.2011 г. до 12.03.2020 г. вкл., с 14.50 лева възнаградителна
лихва от 14.05.2020 г. до 09.07.2020 г. вкл., 554.25 лева наказателна лихва от 20.03.2011 г. до
12.03.2020 г. вкл., с 2.50 лева законна
лихва от 10.07.2020 г. до 27.07.2020 г. вкл., със 78 лева годишна такса за
поддръжка на карта за 2011 г. и 2012 г., с 24 лева разноски за връчване на
предизвестие за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита (кредитен лимит
- овърдрафт), и законна лихва върху главницата от 29.07.2020 г. до изплащането
й, за изпълнение на които парични задължения е издадена заповед за изпълнение
по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 2781 по описа за 2020 г. на С. районен съд.
Претендира за сторените по делото и в заповедното производство разноски.
Ответницата Д.Т.С.
оспорва предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни и й
присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, включително и за
изтекла погасителна давност, изложени подробно в подадения в срок отговор, в
хода на делото по същество и в представена от пълномощника й писмена защита.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с исканията,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните
вземания ищецът е подал на 29.07.2020 г. заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК срещу ответницата,
за разглеждането на което е било образувано приложеното ч.гр.д. № 2781/2020 г.
на СтРС, по което на 30.07.2020 г. са издадени исканите
заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК, срещу която заповед
на 01.02.2021 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответницата е подала
възражение по чл. 414 ГПК, поради което на 05.03.2021 г., в срока по чл. 415,
ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това
се смятат предявени на 29.07.2020 г., когато е подал в съда заявлението си за
издаване на заповедта по чл. 417 ГПК срещу ответницата (чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 07.08.2008 г.
страните са сключили в писмена форма при общи условия представения в
заповедното производство договор за издаване на револвираща
международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна
сметка № 002СС-R-000267/07.08.2008 г., представляващ
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 4 ЗПК (отм.,
но приложим към този договор съгласно §5 от ПЗР на ЗПК). По силата му ищецът открил
на ответницата посочената в чл. 1 от него разплащателна сметка и й издал
международна кредитна карта с чип, като й предоставил по същата сметка за
ползване и банков кредит – овърдрафт в размер на 500 лева, а ответницата се задължила
да ползва и върне този кредит с уговорените в договора, общите условия и тарифа
на ищеца - лихви, такси и комисиони, в срок до 07.08.2010 г., който срок се
подновява (удължава) автоматично при
условията и по реда на чл. 36.1 от общите условия на договора - за нов
едногодишен период при условие, че никоя от страните не е уведомила другата за
прекратяването му най-малко 60-дни преди изтичане на текущия срок. Страните не
спорят, че до получаване от ответницата на 03.07.2020 г. на представеното в
заповедното производство уведомление на ищеца за обявяване на предсрочна
изискуемост на кредита в 7-дневен срок от получаването му, никоя от тях не е
подавала такова уведомление по чл. 36.1 от ОУ за прекратяване на този договор
за кредит. Поради това действието му е било прекратено с обявяването от ищеца
на 10.07.2020 г. на същия кредит за предсрочно изискуем с връченото на
03.07.2020 г. на ответницата горепосочено уведомление (чл. 36.3 от ОУ на същия
договор). С подписът си под договора ответницата е декларирала, че е запозната
и съгласна с представените по делото общи условия на ищеца, при действието на
които е бил сключен този договор (чл. 11 от същия договор, л. 13 от заповедното
производство).
В чл. 6 от същия
договор страните уговорили гратисен период за
ползвания овърдрафт, в който ищецът няма да начислява уговорената в него възнаградителна лихва за ползването му, а в чл. 7 от
договора страните уговорили още, че при непогасяване на датата на падежа на
пълния размер на дебитното салдо по сметката до края на последния отчетен
период, ответницата дължи на ищеца, след изтичане на първите три отчетни
периода, годишна лихва съгласно общите условия и тарифата, която лихва към
датата по подписване на договора е уговорена в размер на 16 % за дебитни салда
по ПОС - трансакции и в размер на 18 % за всички останали дебитни салда по
сметката (чл. 7 от договора, л. 13 от заповедното производство).
Неоснователни са обаче доводите
в писмената защита на пълномощника на ответницата, за нищожност на тази клауза
за възнаградителна лихва в договора, поради
противоречието й с чл. 10, ал. 2 ЗЗД и добрите нрави, за спазването на които
съдът следи служебно (т. 3 от ТР 1-2010-ОСГТК). От една страна клаузата за тази
лихва не противоречи на чл. 10, ал. 2 ЗЗД, защото след отмяната с §1 от ЗР на
ПМС № 72/1994 (Обн. ДВ, бр. 33/1994 г.) на РМС №
1238/1951 г. за определяне на максималния размер на договорните лихви (Обн. ДВ, бр. 52/1951 г.), не е определян максимален размер
на същите лихви. Поради това максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е бил ограничен към
датата на сключването на договора единствено от добрите нрави по чл. 9 ЗЗД (Р
378-2006-II г.о.). От друга страна същата клауза не противоречи и на тези нрави.
Вярно е, че те са морални норми, които законът въздига в критерий за оценка на
сделките или клаузите в тях. Вярно е също така, че особеност на същите нрави е,
че са неписани и неконкретизирани, но съществуват като общи принципи или
произтичат от тях. Вярно е също така, че такъв принцип на добрите нрави е и справедливостта,
която по дефиниция е мяра за съответствие, от която поради това произтича също
така общоприетият принцип на тези нрави за еквивалентност (равноценност) на престациите. Вярно е още, че поради това се приема, че противоречи
на добрите нрави и тази възмездна сделка или клауза от нея, която обаче съществено накърнява изискванията
за еквивалентност на престациите, и от условията на
сключването й става ясно, че са били налице и някой други субективни
предпоставки, които обуславят нейната необичайност. Поради това, макар и такива
сделки да не са сключени при крайна нужда, добрите нрави не могат да се
примирят с тях, защото техен основен принцип е изискването за еквивалентност на
престациите. Последното се подчертава не само от
правната доктрина (проф. В.Т., „Гражданско право на НРБ”, дял II, стр. 254). Но
и от съдебната практика (Р 1444-1999-V г.о. и Р 615-2010-III г.о.). Според последната
обаче, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва по обезпечен заем, която надвишава двукратния размер на законната лихва,
а случаят очевидно не е такъв (Р 378-2006-II г.о. и Р 906-2004-II г.о.). При
него предоставеният на ответницата кредит-овърдрафт е обезпечен с уговорения в
чл. 5 от договора залог върху вземанията й по сметките й при ищеца, а размерът
на уговорената в т. 7, б. „б“ от договора за ползването му възнаградителна
лихва от 18 % годишно върху невърнатия овърдрафт, очевидно не надхвърля
двукратния размер на законната лихва по просрочени задължения, която към датата
на сключване на този кредит на 07.08.2008 г. (към която следва да се преценява и
валидността му - т. 3 от ТР 1-2010-ОСГТК), е била в размер на 15.25 % годишно,
а двукратният й размер е бил 30.50 % годишно (ПМС № 72/1994 г. - Обн., ДВ, бр. 33/19.04.1994
г., изм. и доп., бр. 74/22.08.1995 г., бр. 15/22.02.2000 г., отм., бр. 42/05.06.2012
г., в сила от 01.07.2012 г.). Ето защо съдът намери, че уговорената в т. 7 от процесния договор за кредит клауза за възнаградителна
лихва, не е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, а доводите за
противното на пълномощника на ответницата в писмената му защита са
неоснователни (чл. 26, ал. 4 ЗЗД).
Неоснователни по същите
съображения са и доводите на този пълномощник в тази му защита за неравноправност
на тази клауза за лихва в договора за кредит. Вярно е, че неравноправна e всяка
клауза в потребителски договор (какъвто е процесният
договор за кредит), която отговаря на общите условия на чл. 143 ЗЗП, независимо
дали има за предмет или постига някой от изброените примерно в чл. 143, т. 1-18
ЗЗП, конкретни резултати (Р 237-2017-I т.о. и Р 23-2016-I т.о.). Вярно е също
така, че поради това неравноправна клауза е всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя (чл. 143 ЗЗП и Р 11-2014-II т.о.). Вярно е още, че според чл.
143, т. 5 ЗЗП (в редакцията му към сключването на процесния
договор на 07.08.2008 г.), неравноправна е и
клаузата, която задължава потребителя, при неизпълнение на задълженията му, да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, а чл. 143, т. 19 ЗЗП (в
същата му редакция) обявява за такава и
всяка друга клауза, която поставя други такива подобни условия. С оглед
изложеното обаче, не би могла да се счете за такава неравноправна клауза, която
поставя такива други подобни на чл. 143, т. 5 ЗЗП условия, и уговорената в чл.
7, б.“б“ от процесния договор за кредит клауза за възнаградителна лихва от 18 % годишно върху невърнатия от
ответницата овърдрафт, защото законната лихва към датата на сключването на
договора е била 15.25 % годишно, поради което тази клауза не е неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 19, във вр. с т. 5 ЗЗП, защото
очевидно не би могла при това положение да се приеме за сключена във вреда на
ответницата, злепоставяйки интересите й да плати прекомерно висока възнаградителна лихва, която да не отговаря на изискването
за добросъвестност, присъщо на нормалните договорни отношения и равнопоставеност на страните по договора за кредит, и да
води до значително неравновесие между
правата и задълженията им по него. Ето защо съдът намери, че тази клауза не е и
неравноправна, а доводите за противното на пълномощникът на ответницата в писмената
му защита са неоснователни.
Страните не спорят, че ищецът
е изпълнил горепосочените си договорни задължения по договора за кредит, като е
открил на ответницата посочената в същия договор разплащателна сметка при него и
й е издал за ползването й уговорената в същия международна кредитна карта, като
й е предоставил по същата сметка и уговорения в договора кредит – овърдрафт от
500 лева, който ответницата е усвоила.
От т. IV на
заключението на назначената по делото съдебно - икономическа експертиза, което
съдът възприема изцяло, поради неоспорването му от страните и липсата на
противоречие с останалите доказателства, се установява още, че на 19.03.2011 г.
ответницата е и превишила предоставеният й от ищеца кредитен лимит от 500 лева по
договора, като на същата дата е и изпаднала в забава, като в периода от
05.04.2011 г. до 05.07.2020 г. не е погасила общо 112 броя минимални
погасителни вноски, видно и от представеното от ищеца и неоспорено от
ответницата извлечение по сметка (л. 6 от делото).
Поради това ищецът
обявил на 10.07.2020 г. кредита за изцяло и предсрочно изискуем на основание
чл. 27, б. „а“ от ОУ на договора, когато е изтекъл дадения на ответницата
7-дневен срок с връченото й от ЧСИ на 03.07.2020 г. уведомление на ищеца за
обявяването на този кредит за предсрочно изискуем на това основание (л.
10-12 от заповедното производство). Поради това на
10.07.2020 г. е настъпил и падежа за връщането на този кредит с дължимата до
тази дата възнаградителна лихва за ползването му и
законна лихва за забава в плащането му (т. 18 от ТР №
4-2014-ОСГТК, т. 2 от ТР
№ 3/2017 от 27.03.2019 г. на
ОСГТК и Р 38-2019-II т.о.).
За забавата й от
20.03.2011 г. до 12.03.2020 г. обаче, ищецът е начислил на ответницата не
законната, а уговорената в чл. 8 от договора за кредит - наказателна лихва за
забава в размер на общо 554.25 лева, видно от ЗСИЕ (л. 80).
Основателно е при това положение възражението в отговора на особеният й представител
по чл. 47, ал. 6 ГПК, за нищожност на тази уговорена в чл. 8 от договора
наказателна лихва за забава, поради противоречието й обаче не с посочените в
отговора чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, а с императивните норми на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК (отм., но приложими за процесния договор сключен
при действието им - §5 от ПЗР на ЗПК). Според последните, при забава на
потребителя, кредиторът има право само на законната лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, но не и на тази уговорена в чл. 8 от договора
наказателна лихва за забава, защото видно от същия договор е уговорена в размер
на 28/30 % годишно (л. 13 от заповедното производство). Поради това надвишава с
12.75/14.75 % законната лихва, която към датата на сключване на договора (когато
е уговаряна тази клауза и следва да се преценява валидността й) е
била 15.25 % годишно (ПМС № 72/1994 г. - Обн., ДВ,
бр. 33/19.04.1994 г., изм. и доп., бр. 74/22.08.1995 г., бр. 15/22.02.2000 г.,
отм., бр. 42/05.06.2012 г., в сила от 01.07.2012 г.). Поради това същата клауза
на чл. 8 от договора за кредит, в която е уговорена тази наказателна лихва, е
нищожна, поради противоречието й с императивните норми на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК
отм. (чл. 26, ал. 4 ЗЗД). Само на това основание
искът на ищеца за съществуване на негово вземане за същата наказателна лихва от
554.25 лева следва да бъде отхвърлен, като неоснователен (чл.
422, ал. 1 ГПК).
От ЗСИЕ е видно, че до
приключване на съдебното дирене ответницата не е върнала на ищеца и поради това
му дължи невърнатите 500 лева главница от предсрочно изискуемия кредит, с 2648.62
лева възнаградителна лихва от 19.03.2011 г. до
12.03.2020 г., с 16.05 лева възнаградителна лихва от
13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., с 14.50 лева
възнаградителна лихва от 14.05.2020 г. до
09.07.2020 г., с 2.64 лева (от които с този си иск
ищецът претендира по-малка сума от 2.50 лева) законна лихва от
10.07.2020 г. до 27.07.2020 г. и 78 лева годишни такси за поддръжка на карта за 2011 г. и за
2012 г. (л. 80). От същото ЗСИЕ и
извлечението от сметка на ищеца е видно още, че същият е начислил на
ответницата и 24 лева разноски за
връчване от ЧСИ на предизвестието за обявяване на предсрочна изискуемост на
кредита, които обаче съдът намира, че ответницата не му дължи и поради това
искът му за съществуване на тези разноски, също следва да бъде отхвърлен, като
неоснователен. Такива ищецът няма право да й начислява, защото това противоречи
на същите императивни норми на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК (отм.), според които, при
забава на потребителя кредиторът има право само на законната лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, но не и на такива „разноски за
такси на ЧСИ за обявяване на кредита за предсрочно изискуем“, при посочената в
т. 27, б. „а“ от ОУ на договора негова забава (чл. 422, ал. 1 ГПК).
При това положение
тежестта да докаже по делото, че е изпълнила своето насрещно парично задължение
по този договор и е платила на ищеца до приключване на съдебното дирене тези претендирани от него с исковете му за съществуването им нейни
задължения по договора за кредит от 500 лева главница, с 2648.62 лева възнаградителна лихва от 19.03.2011 г. до 12.03.2020 г., с
16.05 лева възнаградителна лихва от 13.03.2020 г. до
13.05.2020 г., с 14.50 лева възнаградителна лихва от 14.05.2020 г. до 09.07.2020 г., с
2.50 лева законна лихва от 10.07.2020 г. до 27.07.2020 г. и 78 лева годишни
такси за поддръжка на карта за 2011 г. и за 2012 г., лежи по делото върху
ответницата (чл. 154, ал. 1 от ГПК). От ЗСИЕ обаче се установи, че същите тя не
е платила на ищеца до приключване на съдебното дирене (л. 80).
Неоснователно е
възражението в отговора на особеният й представител, за погасяване по давност
на вземанията на ищеца за горепосочените главница от 500 лева, с 2648.62 лева възнаградителна лихва от 19.03.2011 г. до 12.03.2020 г., 16.05
лева възнаградителна лихва от 13.03.2020 г. до
13.05.2020 г., с 14.50 лева възнаградителна лихва от 14.05.2020 г. до 09.07.2020 г., и
2.50 лева законна лихва от 10.07.2020 г. до 27.07.2020 г. по процесния кредит. Вярно е, че връщането му е уговорено да
става на минимални погасителни разсрочени вноски, всяка от които платима до 5-то
число на месеца (чл. 18-21 ОУ). Но също така е вярно,
че въпреки това тук не става въпрос нито за периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. „в” ЗЗД, всяко от които да се погасява поради това с кратката
тригодишна давност от уговорения в договора падеж за плащането му, нито за
5-годишната давност по чл. 110 ЗЗД за погасяване на всяко от тези вземания, която
да започва да тече от падежа за плащането му, както неоснователно се поддържа в
отговора. В задължителната си практика ВКС последователно приема, че за разлика
от периодичните плащания, всяко от които е независимо и самостоятелно от
останалите такива, при договорите за заем/кредит задължението е неделимо,
независимо, че е уговорено връщането му на погасителни вноски на определени
дати, защото това не превръща последните в периодични плащания. Договореното
връщане на заема/кредита на погасителни вноски представлява само съгласие на
кредитора да приеме изпълнение от длъжника на части (аргумент за противното
от чл. 66 ЗЗД). Следователно. Не превръща тези договори в такива за
периодични платежи, а представлява само частични плащания по договора. Това
становище съответства изцяло на дадените с ТР № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС
разяснения (така и Р 261-2011-IV г.о., Р 103-2013-II т.о. и Р
38-2019-II т.о.). А само това тълкувателно решение (но
не и посоченото в отговора друго решение по чл. 290 ГПК) е задължителна за
съдилищата съдебна практика (чл. 130, ал. 2 ЗСВ и
чл. 290, ал. 3 ГПК). Поради това главниците по договорите
за заем и кредит се погасяват с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, която,
въпреки неоснователните доводи за противното в отговора, започва да тече и
според нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД от изискуемостта/падежа за връщането им,
който в случая е настъпил с обявяване на процесния
кредит за предсрочно изискуем на 10.07.2020 г. (така и т. 18 от ТР
4-2014-ОСГТК и т. 2 ТР 3/2017 ОСГТК). А от тази дата до
предявяване в съда на 29.07.2020 г. на заявлението за издаване на заповедта и процесните искове с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК,
очевидно не е изтекла петгодишната погасителна давност по чл. 110 ГПК за
връщане на главницата от 500 лева по процесния
кредит. Не е изтекла тази давност и за начислените за ползването й и неплатени
от ответницата договорни/възнаградителни лихви от 2648.62
лева за периода от 19.03.2011 г. до 12.03.2020 г., от 16.05 лева за периода от
13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., и от 14.50 лева за периода от 14.05.2020 г. до
09.07.2020 г.
Вярно е, че според чл.
111, б. „в” от ЗЗД давността за погасяването на лихвите е тригодишна. Но също
така е вярно, че това отделяне на различни давностни
срокове за главницата и лихвите отпада когато последните са капитализирани, защото
в този случай те се погасяват по давност в еднакъв срок с този на главницата,
какъвто е и случая (Р 2648-1978-I г.о.).
При него в чл. 14.2 от ОУ на договора за кредит изрично е уговорено, че банката
капитализира начислените лихви чрез прибавянето им към главницата на
овърдрафта, за което с подписването на договора титулярът
е дал своето изрично съгласие (л. 10). Ето
защо дължимите от ответницата по договора горепосочени вземания за възнаградителни лихви се погасяват в еднакъв петгодишен срок
по чл. 110 ЗЗД с този за погасяването на главницата от 500 лева за връщането на
процесния кредит, който давностен
срок, както се посочи и по-горе, е започнал да тече съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД
от изискуемостта/падежа за връщането им с обявяване на този кредит за
предсрочно изискуем на 10.07.2020 г., от която дата до предявяване на 29.07.2020
г. на процесните искове, с оглед фикцията на чл. 422,
ал. 1 ГПК, очевидно не е изтекла петгодишната погасителна давност по чл. 110 ГПК за връщане и на тези начислени за ползването на процесния
кредит договорни лихви. Не е изтекла най-сетне и тригодишната давност по чл.
111, б. „в“ ЗЗД за погасяване на дължимите от ответницата и претендирани
от ищеца с иска му 2.50 лева законни лихви от 10.07.2020 г. до 27.07.2020 г.,
защото и тяхната изискуемост е настъпила с обявяването на кредита за предсрочно
изискуем на 10.07.2020 г. и не е изтекла до предявяване на иска по делото за
тяхното съществуване. Ето защо съдът намери за неоснователно възражението по
чл. 120 ЗЗД на особеният представител на ответницата в отговора за погасяване
по давност на дължимите се от нея горепосочени главница и договорни и законни лихва
по процесния договор за кредит. Поради това съдът
намери, че последните са възникнали и съществуват към релевантната датата на
приключване на съдебното дирене (чл. 422, ал. 1 ГПК). Поради това и предявените
от ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуването им следва да се уважат,
като основателни така, както са предявени, като се признае съществуването и на
законна лихва върху процесната главница от 29.07.2020
г. до изплащането й (чл. 422, ал. 1 ГПК). Други
релевантни доказателства, които да навеждат на изводи, различни от посочените,
съдът намери, че няма представи по делото.
При този изход на
делото, сторените от ищеца разноски по същото в общ размер от 496.76 лева (от
които 76.76 лева внесена за производството държавна такса, 170 лева внесено
възнаграждение за вещото лице, 100 лева платено възнаграждение на особения
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на ответницата и 150 лева възнаграждение по
чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП, тъй
като ищецът е юридическо лице, защитавано в настоящото производство от
юрисконсулт), следва да бъдат възложени в тежест на ответницата съразмерно
с уважената част от исковете или сумата от 421.93 лева, а сторените от ответницата
разноски по делото, изчерпващи се с платеното от същата адвокатско
възнаграждение от 500 лева, следва да бъдат възложени в тежест на ищеца
съразмерно с отхвърлената част от исковете или сумата от 128.90 лева (чл.
78, ал. 1 и 3 ГПК). При този изход на делото, следва в
тежест на ответницата да се възложат, съразмерно с уважената част от исковете,
и сторените от ищеца разноски в заповедното производство в общ размер от 151.76
лева (от които 76.76 лева държавна такса за същото производство и 75 лева възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 26 НЗПП, тъй като е юридическо лице, защитавано в
заповедното производство от юрисконсулт) или сумата от 75.32 лева (т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК). В заповедното
производство няма данни ответницата да е сторила разноски, нито е налице нейно
искане за присъждането им, поради което такива не й се присъждат (чл. 6, ал. 2 и
чл. 78, ал. 3 ГПК, и т.
12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
Воден
от горните мотиви, С. районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.Т.С., с ЕГН **********, с адрес ***, че дължи
на П., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, сумата от 500 лева за
главница от предсрочно изискуем кредит по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и
предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 002СС-R-000267/07.08.2008
г., с 2648.62 лева договорна лихва от 19.03.2011 г. до 12.03.2020 г., с 16.05
лева договорна лихва от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., с 14.50 лева договорна
лихва от 14.05.2020 г. до 09.07.2020 г., с 2.50 лева законна лихва от
10.07.2020 г. до 28.07.2020 г., със 78 лева годишни такси за поддръжка на карта
за 2011 г. и 2012 г., и законна лихва върху главницата от 29.07.2020 г. до
изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед № 1334/30.07.2020
г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 2781 по описа за 2020 г. на С. районен съд, КАТО ОТХВЪРЛЯ, като
неоснователни, предявените от П. искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за
установено по отношение на Д.Т.С., че му дължи и сумата от 554.25 лева наказателна лихва за забава от
20.03.2011 г. до 12.03.2020 г. в
плащането на главницата по същия договор, с 24 лева разноски за връчване
на предизвестие за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита (кредитен
лимит - овърдрафт).
ОСЪЖДА
Д.Т.С. с п.с., да заплати на П. с п.а., сумата от 421.93 лева за разноски по
настоящото дело и сумата от 128.90 лева за разноски по заповедното ч.гр.д. №
2781 по описа за 2020 г. на С. районен съд.
ОСЪЖДА
П. с п.а., да заплати на Д.Т.С. с п.с., сумата от 75.32 лева за разноски по
настоящото дело съразмерно с отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните
по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: