Р Е Ш Е Н И Е
№
V- 87 22.06.2021 г. Град Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
На първи юни две
хиляди и двадесета година
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЯРА
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. ВАНЯ ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 486 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Община Бургас, ЕИК
*********, с адрес: гр.Бургас, ул. “Александровска“ № 26, представлявана от
кмета Димитър Николов, против Решение №3203 от 25.11.2019г. по гр.д.№5447/2019
г. по описа на Бургаския районен съд.
С него Община Бургас е осъдена да заплати на „ДОРС“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ж. к.
„Владиславово”, бл. 10, вх. 1, ет. 2, ап. 18, сумата от 9340,19 лева,
представляваща причинени вреди от лишаване от правото на приспадане на данъчен
кредит върху платените такси за експлоатиране на девет рекламно-информационни
елементи, поставени в общински поземлени имоти, по разрешения № 2505/15.06.2016
г., № 2506/15.06.2016 г., № 2507/15.06.2016 г., № 2508/15.06.2016 г., №
2509/15.06.2016 г., № 2510/15.06.2016 г., № 2511/15.06.2016 г., №
2512/15.06.2016 г. и № 2513/15.06.2016 г., издадени от директора на дирекция
„Икономика и стопански дейности“ при Община Бургас, за периода от 15.06.2016 г.
до 03.04.2019 г., за които не са издадени поисканите данъчни фактури, заедно
със законната лихва върху сумата от предявяването на иска- 08.07.2019 до
окончателното изплащане на задължението, както и направените по делото разноски
в размер на 1454,00 лева.
Въззивникът изразява недоволство от
постановеното решение и претендира отмяната му като неправилно, постановено в
противоречие с материалния закон, както и
като необосновано. Моли да бъде постановено ново, въззивно решение, с
което исковата претенция да бъде отхвърлена.
Твърди се, че решението на БРС е
неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, както и необосновано.
Излага се становище за необоснованост на
лаконичния и необоснован извод на съда, че публичните вземания са изчерпателно
изброени в ДОПК и процесните такси за поставяне на рекламно-информационни
елементи върху недвижими имоти общинска собственост не попадат сред тях. Сочи,
че съгласно чл.162, ал.2, т.3 от ДОПК публични са държавните и общински
вземания за държавни и общински такси, установени по основание със закон.
Процесните такси са установени с нормите на чл.72 и 79 от ЗМДТ, съгласно които
се дължат такси за ползване на тротоари, площади, тържища и др., както и терени с друго предназначение, които са
общинска собственост. Така посочените законови такси са възприети от Общински
съвет Бургас в Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и
цени на територията на Община Бургас и в Тарифата за местните такси от ЗМДТ.
Редът за издаване на разрешенията за поставяне на РИЕ върху недвижими имоти е
уреден в Наредбата за рекламната и информационна дейност на територията на
Община Бургас, приета на основание чл.56, ал.2 от ЗУТ. Твърди, че този вид
такси за общински вземания имат публичен характер, като се прави аналогия с
местните данъци, които се определят от общинските съвети въз основа на законова
делегация за това – чл.9 от ЗМДТ.
Въззивникът навежда доводи, че
правоотношенията межди общината и ищцовото дружество са административно-правни,
тъй като възникват от административен акт – разрешение за поставяне на
рекламно-информационни елементи, в които се отразява, че вземането е за такса,
т.е. с публичен характер, а не се основава на договор за наем.
Изразява се несъгласие и с извода на съда,
че процесните такси не са освободена доставка и че общината се явява данъчно
задължено лице. Според въззивника, в случая не става дума за рекламни услуги,
както е посочил съдът, тъй като разпоредбата на чл.3, ал.5, т.1, б.“к“ от ЗДДС
се отнася за изградени от държавата или местните органи площи /пана, билбордове
и др./. Разрешението за РИЕ се издава за поставяне на рекламна площ,
собственост на лицата, получили разрешение, т.е. рекламните услуги не се
извършват от общината, а от лицата, получили съответното разрешение. Общината
не е собственик на рекламно-информационния елемент, а е собственик само на
недвижимия имот, не е налице наемно правоотношение и общината не е данъчно
задължено лице. Съдът не е съобразил разграничението в Наредбата за
определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община
Бургас и Тарифата по ЗМДТ: 1. когато общината извършва стопанска дейност чрез
отдаване под наем на собствени рекламни площи – приложение 3 на горецитираната
наредба и 2. когато се издава разрешение за поставяне на рекламно съоръжение
върху терен общинска собственост – Приложение 6 от Наредбата. Позоваването на
чл.26, ал.3 от ЗДДС в решението е неправилно, тъй като общината не е данъчно
задължено лице и съответно няма задължение да издаде фактура за процесните
такси. Липсва причинно-следствена връзка между действията/бездействията на
общинската администрация, от които се претендира настъпването на вредоносен
резултат и се извежда правото на обезщетение. В противоречие с мотивите си,
според които ищецът не е доказал вредите относно нереализираните възможности за
ползването на процесната сума, съдът е уважил осъдителния иск срещу общината и
е приел сумата от 9340,19 лв. за справедливо обезщетение за претърпените вреди
от лишаване правото на приспадане на данъчен кредит.
Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК
е постъпил писмен отговор от „ДОРС“ ООД, представлявано от управителя
Стефан Съботинов, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Въззиваемото
дружество счита, че обжалваното решение е правилно и обосновано. По делото е
безспорно установено, че дружеството експлоатира 9 бр. рекламни съоръжения, за
които има издадени Разрешения за поставяне на РИЕ, като ежемесечно дружеството
е заплащало наемни вноски, определени от общината като местна такса и за които
плащания дружеството е получавало само приходна квитанция и то ако плащането е
извършено в брой. Изразява несъгласие с доводите на въззивника, които са били
поддържани от Общината при всички срещи с нейни представители и ищцовото
дружество, в кореспонденцията между страните по повод опитите за извънсъдебното
уреждане на спора.
Цитира писмо на Министерство на финансите, според коeто, когато се отдават под наем държавни или общински недвижими
имоти и сгради, включително за поставяне на рекламен елемент, то съответния
орган има качеството на данъчно задължено лице по смисъла на чл.3, ал.5, т.1,
б.“м“ от ЗДДС. Позовава се и на становището в друго писмо на МФ за сроковете за
упражняване на правото на данъчен кредит и съответно – за погасяването му,
както и че съгласно чл.3, ал.5, т.1, б.“к“ ЗДДС в посочените в нормата хипотези
държавата и общината не действат като орган на държавна и местна власт, а като
равнопоставени гражданско- правни субекти и имат качеството на данъчно
задължено лице по смисъла на ЗДДС. Анализирана е и практиката в други общини,
при което е изведено заключение, че всички, с изключение на Община Бургас
приемат доставката за облагаема, независимо от наименованието ѝ- наем,
такса, месечно плащане за РИЕ или РС, и издават фактури с начислено ДДС. Затова
намира, че Община Бургас е нарушила разпоредбите на чл.114 и чл.115 от ЗДДС
като не е издала фактури, поради което с бездействието на Кмета и съответните
длъжностни лица към общината, ищцовото дружество е било лишено от правото си да
приспадне данъчен кредит в размер на 9340,19 лв. и съответно е претърпяло вреди
в този размер. Счита, че е налице причинна връзка между нарушението, допуснато
от длъжностните лица на Община Бургас и причинените на дружеството-ищец вреди,
понеже неиздаването на фактура е единствената причина за лишаването му от
правото на приспадане на данъчен кредит и ползването на сумата.
Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
В проведеното от въззивната инстанция открито съдебно
заседание процесуалните представители на страните поддържат съответно жалбата и
отговора.
Пред въззивната инстанция не са ангажирани
доказателства.
По допустимостта на производството Бургаският окръжен
съд приема следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок
надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от
обжалването.
Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и
е допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.
Предявени са следните обективно
съединени искове: 1/ за обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие
незаконосъобразно бездействие на служители на администрацията на Община Бургас,
които не издали фактури за заплатените от ищцовото дружество суми за
предоставеното от Общината право на ползване на общински имоти за разполагане
на рекламни съоръжения- иск с правно основание чл.49 от ЗЗД и 2/ акцесорна
претенция за законна лихва от подаването на исковата молба, с правно основание
чл.86 от ЗЗД.
Ищецът сочи, че експлоатира девет броя
рекламни съоръжения, находящи се в общински поземлени имоти, за които има
издадени разрешения за поставяне на рекламно-информационни елементи с номера от
№2505 до 2513 /включително/, всички- издадени на 15.06.2016г. Срокът на
разрешенията бил за периода от 15.06.2016г. до 3.04.2019г. Ежемесечно,
дружеството заплащало наемни вноски /неправилно наричани от Общината „местна
такса” с оглед измененията на ЗДДС в ДВ, бр.97 от 6.12.2016г., в сила от
1.01.2017г./, определени от Община Бургас. Като разходооправдателен документ за
плащанията си и то единствено при плащане в брой, дружеството получавало само
приходна квитанция, но не и фактура. За периода от м. април 2018г. до м. март
2019г. дружеството платило общо 46700,92 лв. Същото било регистрирано по ЗДДС
от 2002г. Същото било сред учредителите на сдружение с нестопанска цел,
основано за да защитава и представлява интересите на дружествата, осъществяващи
дейност в сферата на външната реклама. В качеството си на председател на
сдружението, ищецът провел среща с Кмета на Община Бургас, на която присъствал
и Заместник- кмета по финанси, на която бил обсъден механизма за съставяне на
счетоводни и разходооправдателни документи за заплащания наем, включително за
съставяне на предвидения в чл.116, ал.4 от ЗДДС Протокол за анулиране на
погрешно съставените счетоводни документи. Ответната страна категорично
отказала съставянето на такъв протокол. При всичките си срещи с представители
на общинската администрация, ищцовото дружество застъпвало тезата, че
отдаването под наем на част от недвижими имоти е облагаема доставка и общината
следва да издава фактури за същата, но ответната страна отказвала да стори
това, под предлог, че предоставя услуга, за която се дължи такса. По тази
причина ищецът сезирал Министерството на финансите с искане за тълкуване и
указания по въпроса дали при конкретните обстоятелства е налице облагаема
доставка и дали е лишен от правото да ползва данъчен кредит, като получил утвърдителен
отговор, аргументиран с практика на СЕС. Получил и отговор, че Общината, като
орган на местна власт има качеството на данъчно задължено лице по смисъла на
чл.3, ал.5, т.1, б.”к” от ЗДДС, касаещ доставки, свързани с дейности на
организации за търговско осведомяване, рекламни услуги, включително отдаване
под наем на рекламни площи. След получаването на тези писма била организирана
отново среща с Кмета на Община Бургас, но на ищеца отново било отказано
издаването на фактури за направените плащания.
Сочи, че правото на приспадане на
данъчен кредит възниква при едновременното изпълнение на условията по ЗДДС,
едно от които е данъчнозадълженото лице да притежава данъчен документ /фактура,
известие или протокол/, съставен в съответствие с изискванията на чл.114 и
чл.115 ЗДДС, в който данъкът добавена стойност да е посочен на отделен ред. За
процесните доставки Кметът на ответната община и съответните длъжностни лица
нарушили изискванията на закона и не издали фактура или друг данъчен документ.
С бездействието си те станали причина за липсата на възможност на ищцовото
дружество да упражни правото си да приспадне данъчен кредит в размер на 9340,19
лв. Така същите виновно причинили вреда на ищцовото дружество- загуби в размер
на 9340,19 лв. Ищецът счита, че поведението на ответника е противоправно, като
е налице причинна връзка между нарушението, допуснато от длъжностните лица на
общината и причинените на ищеца вреди, тъй като именно неиздаването на данъчен
документ по ЗДДС било единствената причина за лишаването му от правото на
приспадане на данъчен кредит и ползване на процесната сума.
Ето защо претендира ответника да бъде
осъден да му заплати исковата сума, ведно със законната лихва от подаването на
исковата молба. Ангажира доказателства, претендира разноски.
В устните състезания пред районния съд
процесуалният представител на ищеца пояснява твърденията си във връзка с
претърпените вреди, а именно- че според чл.62 от ЗДДС ако е посочена цена, без
изрично да е посочено, че е начислено ДДС, то се приема, че обявената цена е с
ДДС.
В своевременно подадения отговор на
исковата молба ответната Община Бургас, представлявана от юрисконсулт Алексиев,
е оспорила исковете като неоснователни.
Сочи, че с цитираните от ищеца
разрешения, издадени от Директора на дирекция „Икономика и стопански дейности“
при общината, е дадено право на ищцовото дружество да постави върху имоти-
общинска собственост, на утвърдени от главния архитект позиции в рамките на
тротоари, улични платна и други терени общинска собственост, рекламни елементи
тип „Пиза“, с размери ¾ метра срещу дължима месечна такса за ползване и
дължима сума за разходване на ел.енергия от източник- собственост на Община
Бургас. Касаело се за рекламни елементи по смисъла на §5, т.81 от ДР на ЗУТ,
представляващи преместваеми обекти със самостоятелна или полусамостоятелна
конструкция, закрепващи се временно върху терен, сграда или друг обект, при
необходимост с фундамент, и служат за извършване на реклама. Обектите, за които
на ищеца били издадени разрешенията попадали в обхвата на Наредбата за
рекламната и информационната дейност на територията на Община Бургас /НРИДТОБ,
която за краткост по-надолу в изложението ще бъде наричана Наредбата/, приета в
изпълнение на чл.57, ал.1 от ЗУТ с решение на Общински съвет – Бургас. Съгласно
чл.1, ал.2 от Наредбата, рекламно-информационните елементи /РИЕ/ на територията
на общината се разполагат след издадено разрешение за поставяне по реда,
установен в Наредбата, а за държавни и общински имоти- и въз основа на схема,
одобрена от главния архитект на общината. Според чл.30, ал.1 от Наредбата,
заявленията се разглеждат от комисия, назначена със заповед на кмета на
общината, включваща длъжностни лица от общинската администрация, общински
съветници и представители на сдружения с нестопанска цел. По аргумент от ал.4
на чл.30 комисията се произнася по заявленията, като предлага на директора на
дирекция „Икономика и стопански дейности“ при общината да уважи заявлението,
като издаде разрешение за поставяне на РИЕ, или да откаже издаването му. В
7-дневен срок от изготвянето на протокола на комисията, директорът на дирекция
„Икономика и стопански дейности“ се произнася с решение, с което уважава или
отказва да уважи заявлението, като при произнасянето си е обвързан със
становището на комисията. В случая, разрешенията на ищеца били издадени при
спазване изискванията на чл.57, ал.1 ЗУТ и чл.32, ал.1 от Наредбата.
Заявява, че в случая не се касае за
отдаване под наем на недвижим имот, т.е. за наемно правоотношение, а за
заплащане на такса по Закона за местните данъци и такси. Сочи, че дължимата
такса е гласувана в цитираната по-горе Наредба, както и че същата е предвидена
в Глава Трета, Раздел Втори „Местни такси“ от ЗМДТ. По аргумент от чл.72 и
чл.73 от ЗМДТ тази такса се заплаща за ползване на тротоари, площади, улични
платна, места, върху които са
организирани пазари /открити и покрити/, тържища, панаири, както и терени с
друго предназначение, които са общинска собственост, в зависимост от зоната, в
която се намират терените, които зони се определят от общинския съвет. В тази
връзка в Тарифата за местните такси по ЗМДТ, приета от Общински съвет- Бургас, бил
определен размер на таксата за ползване на общински терен за поставяне на
рекламно съоръжение, както и три рекламни зони. В същия смисъл била и разпоредбата
на чл.33, ал.1 от Наредбата. Сочи, че окончателният административен акт, с
който се констатира правото на физическо или юридическо лице да постави РИЕ
върху терен- публична общинска собственост е разрешението за поставяне на РЕИ,
поради което в самите разрешения, издадени на ищцовото дружество е записано
„такса- публично вземане“, а не наем и основанието е самото разрешение.
Горепосоченото правоотношение наподобявало наемното, но изпълнението на
административната процедура по чл.57, ал.1 ЗУТ, изискваща разрешение за
поставяне, не представлявала сключване на наемен договор. Тъй като възниквали
по повод издаден административен акт, правоотношенията между страните били
административноправни, а не такива между равнопоставени субекти. Задължението
за плащане на таксата произтичало от административния акт /разрешението за
поставяне на РИЕ/ и било нормативно определено. Общината изпълнила задължението
си да предостави на ищцовото дружество услугата за процесния период, за което
ищцовото дружество- ползвател било задължено да заплаща цената на това право.
Основанието за заплащането на претендираните от ищеца суми били
административният акт и правилата, разпоредени от законодателя- чл.57 от ЗУТ,
Наредбата и ЗМДТ. Намира за неотносими писмата от МФ, на които се позовава
ищеца, понеже се отнасяли до хипотези, при която е налице гражданско
правоотношение. Предвид статута на имотите, месечната такса за ползване не
подлежала на свободно договаряне, а се определяла от Наредбата, която била
специална по отношение на общия ред по ЗЗД. След като между страните не бил
сключван договор за наем, издаденото разрешение за поставяне на РИЕ не
формирало наемно правоотношение между общината и търговското дружество. В
Тарифата, издадена във връзка с ЗМДТ съществувало разграничение между случаите,
когато общината извършва стопанска дейност чрез отдаване под наем на собствени
рекламни площи и тези случаи, когато се издавало разрешение за поставяне на
рекламно съоръжение върху терен- общинска собственост, в които стопанската
дейност се извършвала от лицето, в полза на което било издадено съоръжението. Процесният
казус попадал във втората хипотеза. Това разграничение било прокарано и в
Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги
на територията на Община Бургас, приета с решение на ОС- Бургас по чл.6, ал.1
от ЗМДТ. В Приложение №3 била отразена Тарифата на местните такси по чл.6, ал.1
за услуги, предоставяни от Общината, а в Приложение №6 била регламентирана
друга тарифа на цени на услуги и права по чл.6, ал.2 от ЗМДТ, предоставени от
общината чрез общинските предприятия. Ето защо ответникът счита, че ищецът
неоснователно смесва гореописаните различни хипотези, застъпвайки погрешна
позиция, че в случая е налице отдаване под наем на недвижим имот, което
представлява облагаема доставка, за която общината следва да издава фактура.
Вторият спорен въпрос, според ответната
община, е дали в случая Община Бургас е данъчно-задължено лице по смисъла на
ЗДДС, респективно- следва ли да издава фактури на ищеца за извършените доставки.
Счита, че в случая намира приложение нормата на чл.3, ал.5 от ЗДДС- че не са
данъчно задължени лица държавата, държавата и местните органи за всички
извършвани от тях дейности или доставки, в качеството им на орган на държавна
или местна власт, включително и в случаите, когато събират такси, вноски или възнаграждения
за тези дейности или доставки. Според ответника, конкретният случай не попада и
в изключенията по т.1 и т.2 от цитираната разпоредба. Според него, чл.3, ал.5, т.1, б.“к“ касае
извършвани рекламни услуги и отдаване под наем на рекламни площи, като
рекламният елемент бил носителят на рекламната услуга и представлявал
отдадената под наем рекламна площ. В случая общината не била собственик на
рекламния елемент и по отношение на същата нямало отдаване под наем, а била
само собственик на недвижимия имот, върху който бил поставен рекламния елемент.
Неприложима била и хипотезата на б.“м“, тъй като не се касаело за отдаване под
наем. Затова счита, че няма задължение по чл.113, ал.1 от ЗДДС да издаде на
ищеца фактура за извършената доставка на стока или услуга. Сочи, че на
основание чл.7, ал.2 ЗМДТ, при плащане в брой се издава само приходна
квитанция, което е сторено.
В заключение сочи, че липсват
доказателства за наличието на надлежно установени по вид и размер вреди,
настъпили за ищеца, както и липсва установена причинно- следствена връзка между
твърдяното незаконосъобразно бездействие на кмета и/ или общинската администрация и тези вреди.
Моли исковете да бъдат отхвърлени. Ангажира доказателства. Претендира разноски.
Пред районния съд са приети многобройни
писмени доказателства, приета е без възражения на страните съдебно- счетоводна експертиза.
С обжалваното решение Бургаският районен
съд е приел, че деликтната отговорност е обусловена от вредоносния резултат,
като се отчита причинната връзка за това увреждане. Приел е също, че не могат
основателно да се слушат възраженията на ответната страна, че в конкретния
случай общината не е данъчно задължено лице, понеже доставката не е облагаема,
поради което и не следва за нея да се издават фактури. Позовал се е на
разпоредбата на чл.3, ал.1 ЗДДС, че данъчно задължено лице е всяко лице, което
извършва независима икономическа дейност, без значение на целите и резултатите
от нея. Намира за недоказано твърдението на ответника, че вземането за таксата
за процесните РИЕ, поставени в общински поземлени имоти за процесния период-
15.06.2016г. - 3.04.2019г. има публичен характер, като е посочил, че публичните
вземания са изчерпателно изброени в ДОПК, а процесните са извън обхвата му.
Акцентирал е, че се касае за отношения между частни субекти. Като аргумент в
подкрепа на извода, че общината има качеството на данъчно задължено лице в
правоотношението е посочил разпоредбата на чл.26, ал.3 от ЗДДС, в която е
предвидено, че таксата е част от данъчната основа. Така е приел за установена
причинно-следствената връзка между деянието и вредоносния резултат- лишаването
от правото на приспадане на данъчен кредит. Приел е също, че не се доказват
вреди относно нереализираните възможности за използването на сумата, нямало
въведени твърдения и събрани доказателства за пропуснати ползи.
Относно размера на вредите съдът, въз
основа на данните от приетата съдебно- счетоводна експертиза, е приел, че за
процесния период от м.април 2018г. до м.март 2019г., за направените плащания за
процесните 9 бр. РИЕ, са издадени приходни квитанции, подробно описани по
номер, дата и суми. Фактът на плащанията бил признат от общината, като същите
общо възлизат на 46700,92 лв. Данъкът ДДС в размер на 20% върху тази стойност
бил 9340,19лв. Затова, отчитайки характера и степента на увреждането, съобразно
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът е счел, че исковата сума представлява
справедливо обезщетение претърпените вреди от лишаването от правото на
приспадане на данъчния кредит. Затова е уважил предявените искове за главницата
и законната лихва.
При проверката на обжалваното решение Бургаският
окръжен съд намира, че същото е валидно, тъй като е постановено от законен
съдебен състав, в предписаната от закона форма, със съдебен акт, който отговаря
на изискванията за съдържание на чл.236 ГПК. Волята на съда е ясна и
разбираема.
Решението е допустимо. Постановено по допустими искове,
в рамките на предметната компетентност на гражданските съдилища. Делото не е
подсъдно на административния съд, независимо от съществуващия ред по чл.128,
ал.1, т.6 от АПК, тъй като правният спор, съобразно твърденията в исковата
молба е частноправен, а не публичноправен. Правоотношението, от което се
твърди, че са произлезли вредите за ищеца е гражданскоправно /твърди се, че
ищецът е заплащал наемни вноски/, независимо, че е възникнало с административен
акт /разрешение за поставяне на рекламно-информационни елементи/, издаден от
общински орган.
По същество въззивната инстанция намира следното от
фактическа и правна страна:
По делото не се спори, че в периода от 15.06.2016 г.
до 03.04.2019 г. ищцовото дружество е експлоатирало девет броя
рекламно-информационни елементи, поставени от него в поземлени имоти на Община
Бургас, въз основа на разрешения № 2505/15.06.2016 г., № 2506/15.06.2016 г., №
2507/15.06.2016 г., № 2508/15.06.2016 г., № 2509/15.06.2016 г., №
2510/15.06.2016 г., № 2511/15.06.2016 г., № 2512/15.06.2016 г. и №
2513/15.06.2016 г., издадени от директора на дирекция „Икономика и стопански
дейности“ при Община Бургас, приложени по делото.
В разрешенията е посочена и дължимата от дружеството
месечна такса:
- 480 лв. по Разрешения с номера 2505/15.06.2016 г., №
2506/15.06.2016 г., № 2507/15.06.2016 г., № 2508/15.06.2016 г., №
2510/15.06.2016 г., № 2511/15.06.2016 г.
и № 2513/15.06.2016 г.,
- 240 лв. по Разрешение с номер 2509/15.06.2016 г.;
- 384 лв. по Разрешение с номер 2512/15.06.2016 г.
Съгласно посоченото в разрешенията, месечната таксата
се дължи за срока на разрешенията съгласно Тарифата за местните данъци и такси
за съответната календарна година, приета от Общински съвет- Бургас и се заплаща
не по-късно от 5 дни преди започването на месеца.
Не се спори също, че за процесния период- април 2018
г. до март 2019 г. ищцовото дружество е заплатило на Община Бургас общо сумата
от 46700,92 лв. за поставените в нейните имоти РИЕ, като плащанията са
извършени в периода от м.април 2018г. до м.март 2019г.
За всяко от получените плащания в брой за този период Община
Бургас е издала приходна квитанция, като същите са приложени към делото /л.101-409
от делото на БРС/. Видно от отразяванията в приходните квитанции, в графата
„наименование на стоката/услугата“ е посочено „такса“ /за съответния месец/ .
Посочена е и стойността /480 лв., 240 лв. или 384 лв. в зависимост от РИЕ, за
който е платена/, която съответства на действително заплатената сума в графа
„всичко“. Не е начислен ДДС.
Горното се потвърждава и от заключението на приетата и
неоспорена отстраните съдебно-счетоводна експертиза, изпълнена от в.л.Карчева,
което се кредитира от съда като обективно. Според експертът в счетоводството на
община Бургас издадените на ищцовото дружество приходни квитанции за платени
такси общо в размер на 46700,92 лв. са осчетоводени като приходи от такси. За извършените плащания няма фактури, начислен и внесен ДДС. Експертът е
посочил още, че приходните квитанции са осчетоводени от ищеца по дебита на
счетоводна сметка 602 „Разходи за наеми“ и по кредита на сметка 501 „Каса“. В
съдебно заседание експертът е посочил, че всички начисления в счетоводството на
Община Бургас са като такса, а не като наемна цена.
Не следва да се обсъждат подробно приетите от
първоинстанционния съд писмени доказателства- л.64-67 /фактури, издавани от
Община Варна/, както и тези на л.421-491, описани подробно в молба на л.420 от
делото на БРС /фактури, Наредба на Община Пловдив и два акта за установяване на
нарушения на община Пловдив/, тъй като същите са неотносими към предмета на
делото- касаят правоотношения между други страни.
Не следва да се обсъждат и представените два броя писма
от министерство на финансите, Дирекция „Данъчна политика“ до Стефан Съботинов
като Председател на Управителния съвет на „Черноморска асоциация за външна
реклама“ гр. Бургас, тъй като същите нямат доказателствена стойност за правно
релевантните факти по делото, а имат характер на правни становища по
съществуващия между страните по делото спор, които не са задължителни за съда
при неговото решаване.
Останалите документи- л.69 до л.73, установяват
единствено твърденията на ищеца, че е търсил извънсъдебно разрешаване на спора
с Общината.
С протоколно определение от с.з. на 13.11.2019г.
/л.492, гръб/, районният съд е приел за безспорно между страните
обстоятелството, че ищецът е искал от Община Бургас да му бъдат издадени
данъчни фактури за извършените плащания.
Не се спори между страните, че за процесния период
между тях не е сключван договор за наем.
При така установената фактическа обстановка,
Бургаският окръжен съд приема следните правни изводи:
Съгласно чл.3, ал.1 от ЗДДС, данъчно
задължено лице е всяко лице, което извършва независима икономическа дейност,
без значение от целите и резултатите от нея. В чл.3, ал.5 ЗДДС /редакция- ДВ
бр.97/16г., в сила от 1.01.2017г./ е посочено, че не са данъчно задължени лица
държавата, държавните и местни органи за всички извършвани от тях дейности или
доставки в качеството им на орган на държавна или местна власт, включително в
случаите, когато събират такси, вноски, или възнаграждения за тези дейности или
доставки, с изключение на дейностите или доставките, описани в т.1 и т.2 от
същата норма. В това изключение, според чл.3, ал.5, т.1, б. „к“ ЗДДС попадат
дейности на организации за търговско осведомяване, рекламни услуги, включително
отдаване под наем на рекламни площи, а според б.“м“ от същата норма /редакцията
й към ДВ бр.96 от 2017г., в сила от 1.01.2018г./- стопанисването на магазини,
столове и други търговски обекти, отдаване под наем на сгради, части от тях и
търговски площи, както и възлагането или предоставянето на концесия за
строителство, за услуга или за добив.
В §1, т.7 от ДР
на ЗДДС е дадена легална дефиниция на понятието „дейности или доставки,
извършвани от държавата, държавните и местните органи в качеството им на орган
на държавната или местната власт“- това са дейностите или доставките, извършени
от лице, създадено със закон, когато:
а) се извършват в
изпълнение на правомощията му, произтичащи от нормативен акт, и не могат да се
извършват от търговец, освен ако това му е възложено със закон;
б) е установена
такса с нормативен акт.
Очевидно е, че в случая не е налице
хипотезата на б. „а“, а и ответната страна се позовава на втората хипотеза /б.
„б“/.
Действително, както се твърди от Община
Бургас, с нормативен акт- Закона за местните данъци и такси и по-конкретно
чл.72 от същия е установена по основание такса,
дължима за ползването на тротоари, площади, улични платна, места, върху
които са организирани пазари /открити или покрити/, тържища, панаири, както и терени с друго предназначение, които са
общинска собственост.
В чл.20, ал.1 от Наредбата за
определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на
територията на Община Бургас /НОАМТЦУТОБ/, е прието, че Общинският съвет
определя такса за ползване на тротоари, площади, улични платна, места, върху
които са организирани тържища, панаири, както и терени с друго предназначение,
които са общинска собственост. Таксите се определят на квадратен метър за ден
или месец в зависимост от зоната, в която се намират терените, а последните се
определят от Общинския съвет /чл.20, ал.2 и ал.3/. Таксите се заплащат от
физическите или юридическите лица в зависимост от зоната, в която се намират
терените, посочени в ал.1 /чл.20, ал.4/. При ползване на мястото повече от
месец, таксите се плащат месечно, но не по-късно от 5 дни преди започването на
месеца /чл.20, ал.6/. Конкретните
размери на тези такси са определени в Приложение №3 към Наредбата- раздел I, т.6. Видно от записите в таблицата от приложението,
в тези такси не е включен ДДС, за разлика от таксите събирани в хипотезите по
Приложение №6 от наредбата, в които случаи самата община, чрез съответните
общински предприятия, извършва рекламни услуги.
След съвкупна преценка на фактите по
делото и като съобрази приложимия закон, въззивният съд намира, че с процесните
9 броя разрешения на ищеца е било предоставено право да постави
рекламно-информационни елементи, т.е. да ползва общинските имоти за тази цел,
поради което и заплащаната от него сума не представлява наемна вноска, а местна
такса по чл.20, ал.1 от НОАМТЦУТОБ за доставка, тъй като при извършването на
тази доставка/услуга Общината е действала като орган на местна власт, при което
е събирала местна такса, определена по основание със закон /ЗМДТ и НОАМТЦУТОБ/.
Същевременно не са налице изключенията
на чл.3, ал.5, б. „к“ или б. „м“, тъй като общината не е извършвала от свое име
и за своя сметка рекламни услуги, включително отдаване под наем на рекламни
площи, нито е отдавала под наем собствените си поземлени имоти, върху които са
били разположени процесните РИЕ.
Само за пълнота на изложението следва
да се посочи, че не е налице и изключението по чл.13, §1, ал.3 от Директива
2006/112/ ЕО на Съвета от 28.11.2006г. относно общата система на данъка върху
добавената стойност, тъй като предоставянето за ползване на терен общинска
собственост не е сред дейностите, посочени в Приложение I по тази Директива.
Ето защо не може да се направи
обоснован извод, че в конкретния казус и за конкретния период общината има
качеството на данъчно задължено лице по ЗДДС, нито, че предоставеното право на
ищеца да разположи РИЕ представлява облагаема доставка по смисъла на 12, ал.1
от ЗДДС. Следователно, за Общината не е възникнало задължение да начислява ДДС
върху платените от ищеца месечни такси за ползването, нито да му издава
фактура.
От събраните доказателства по несъмнен
начин се установи и това, че Общината не е начислявала ДДС върху плащаните от
ищеца месечни такси, както и че ищецът не е плащал ДДС. В случая е неприложима
презумпцията, заложена в чл.67, ал.2 от ЗДДС, тъй като не се касае за
договорена между страните цена на доставка/ услуга, а определена по основание и
размер с нормативен акт местна такса, която съгласно чл.162, ал.1, т.3, предл.2
от ДОПК представлява публично вземане.
При това положение не се установяват
твърденията на ищеца да е претърпял каквито и да било вреди / респективно
пропуснати ползи/ от невъзможността да ползва данъчен кредит.
В обобщение следва да се посочи, че не
са налице предпоставките на деликтната отговорност- противоправно бездействие
на органите на Община Бургас да издадат фактури за предоставеното на ищеца
право да разположи в общински имоти свои рекламно информационни елементи, нито
увреждане /пропуснати ползи/ на ищцовото дружество от това, че не е могло да
ползва данъчен кредит.
Следователно главният иск с правно
основание чл.49 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Последица от
това е отхвърлянето на акцесорната претенция за присъждане на законна
лихва.
Тъй като правните изводи на двете
инстанции не съвпадат, обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло, а
вместо него да се постанови ново, с което исковете да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
Ето защо, на основание чл.78, ал.1 ГПК
на ищеца не се дължат разноски. Същият, на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да
заплати на ответника разноските по делото, общо в размер на 786,80 лв. Същите
включват д.т. от 186,80 лв. за въззивното обжалване, както и юрисконсултско
възнаграждение в размер на по 300 лв. за всяка от инстанциите, определено на
основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.25 от Наредбата за заплащане на правната
помощ.
Мотивиран от гореизложеното и на
основание чл.271, ал.1, предл.2 от ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №3203 от 25.11.2019г. по гр.д.№5447/2019 г. по
описа на Бургаския районен съд, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „ДОРС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Варна, ж. к. „Владиславово”, бл. 10, вх. 1, ет. 2, ап.
18 за осъждане на Община Бургас, ЕИК *********, гр.Бургас, ул.“Александровска“
№26, представлявана от Кмета Димитър Николов да заплати на ищеца сумата от 9340,19
лева, представляваща причинени вреди от лишаване от правото на приспадане на
данъчен кредит по ЗДДС и ползването на сумата, съобразно платените такси за
периода от м.април 2018г.- м.март 2019г., общо в размер на 46700,92 лв. за девет броя
рекламно-информационни елементи, поставени в общински поземлени имоти, по
разрешения № 2505/15.06.2016 г., № 2506/15.06.2016 г., № 2507/15.06.2016 г., №
2508/15.06.2016 г., № 2509/15.06.2016 г., № 2510/15.06.2016 г., №
2511/15.06.2016 г., № 2512/15.06.2016 г. и № 2513/15.06.2016 г., издадени от
директора на дирекция „Икономика и стопански дейности“ при Община Бургас, за
периода от 15.06.2016 г. до 03.04.2019 г., за които не са издадени поисканите
от ищеца данъчни фактури, както и обективно съединения иск на дружеството за
присъждане на законната лихва върху главницата от предявяването на иска-
08.07.2019г.
ОСЪЖДА „ДОРС“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ж. к.
„Владиславово”, бл. 10, вх. 1, ет. 2, ап. 18 да заплати на ОБЩИНА БУРГАС, ЕИК *********, гр.Бургас,
ул.“Александровска“ №26, представлявана от Кмета Димитър Николов, сумата от
786,80 лв., представляваща общ размер на деловодните разноски за първата и
въззивната инстанции.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.