Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 30.11.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и
четвърти март през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 12525 по описа за
2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 183198 от 24.08.2020 год.,
постановено по гр.дело № 12624/2020 г. на
СРС, І Г.О., 41 състав, е признато за установено по искове с правно
основание чл.124, ал.1 вр. с чл.439 ГПК, предявени от А.А.Б., ЕГН **********,
със съдебен адрес:***, срещу „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, че А.А.Б. не дължи на „Т.С.“
ЕАД, сумата от 3595,04 лева главница, представляваща цена за доставена топлинна
енергия в периода месец 06.2008 г. - месец 04.2011 г., законна лихва от
26.04.2012 г. до окончателното плащане, мораторна лихва върху главница за
доставена топлинна енергия в размер на 617,29 лева за периода 31.07.2008 г. –
04.04.2012 г. и разноски по ч.гр.дело № 8317/2012 г. по описа на СРС, 84-ти
състав в размер на 184,25 лева по издаден по последното изпълнителен лист от
28.06.2012 г., поради погасяване на правото на принудително изпълнение на
вземанията с изтичане на предвидения в закона давностен срок. С решението на
съда е осъдено „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на А.А.Б., ЕГН **********, със
съдебен адрес:***, сумата
от 720,86 лева, представляваща разноски за тази съдебна инстанция.
Срещу решението на СРС, 41 с-в е постъпила въззивна жалба от „Т.С.“-ЕАД, гр.София, подадена чрез юрк.А.К.с
искане същото да бъде отменено изцяло, като неправилно и вместо това да бъде
постановено друго, с което предявените отрицателни установителни искове с
правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, бъдат отхвърлени изцяло. В жалбата се
излагат кратки доводи, че решението е неправилно, като постановено
в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна –ищец А.А.Б.,
не взема становище по подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като краен
резултат, но по съображения различни от изложените от първоинстанционният съд.
Крайните изводи на съда
относно основателност на предявените отрицателни установителни искове с правно
основание чл.439 от ГПК са обосновани с оглед данните по делото и събраните по
делото доказателства.
Доводите изложени в жалбата са общи, а разгледани по
същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
В процесния
случай, противно на изложеното във въззивната жалба, съдът приема, с оглед на
събраните по делото доказателства, че петгодишния давностен срок, с оглед
разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД по отношение на процесните вземания е
изтекъл. Т.е. в процесния случай би
могло да се приеме за установено, че е погасено правото на кредитора да иска
принудително изпълнение на процесните суми, за които е издаден изпълнителен
лист на 28.06.2012 г., въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, издадена на 02.05.2012 г. по ч.гр.дело № 8317/2012
г. по описа на Софийски районен съд, 84 състав.
Разпоредбата на чл.439 от ГПК предвижда защита на
длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия
въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда
на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват
със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните
изпълнителни основания по чл.237 от ГПК/ отм./. По тези съображения,
разпоредбата на чл.439, ал.2 от ГПК следва да се прилага и за факти,
настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното
производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда
/определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч.т.дело № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I
т.о./.
В случая ищцата
основава исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за
вземането след образуване на изпълнителното дело. С оглед на това следва да се
приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на
заповедта за изпълнение на парично задължение, което обуславя приложимост на
защитата по реда на чл.439 от ГПК.
Нормата на чл.117,
ал.2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. В процесния случай
вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.дело № 8317/2012 г. по описа на
СРС, 84 състав. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като
изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по
реда на чл.414 от ГПК проверката дали вземането съществува се
извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 от ГПК, когато възражение не
е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична
правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай
е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче
обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата
на чл.414, ал.2 от ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза
в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл.424 от ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови
писмени доказателства. В този смисъл са разясненията, дадени с определение №
480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.дело № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о.,
постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Извън иска по чл.424 от ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с
която да оспорва самото вземане. Ето защо, на основание чл.117,
ал.2 от ЗЗД, давността за вземания, установени със заповед за изпълнение,
влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по
чл.414, ал.2 от ГПК е 5 години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени по
реда на ГПК от 01.03.2008 г., се
ползват със стабилитет и влизат в сила по арг. от чл.424 от ГПК, за разлика от несъдебните
изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК /в този смисъл- определение № 315 от
15.05.2020 г. по т.дело № 2143/2019 г. на II т.о. на ВКС, решение № 37 от
24.02.2021 г. по гр.дело № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г.о./. Когато
длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от
въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.423 от ГПК.
Този режим се различава от регламентирания в ГПК /отм./ във връзка с издаването
на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се
предвиждаше възможност за предявяване на искове – чл.252 от ГПК/ отм./, чл.254
от ГПК/ отм./, чл.255 от ГПК/ отм./, които не се преклудират със специални
срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта за изпълнение на парично задължение се получава
крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно
съществуването на вземането.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не
може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз
основа не несъдебно изпълнително основание по чл.237 от ГПК/ отм./. Въпреки
съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по
ГПК /отм./ и заповедното производство, уредено в Глава ХХХVІІ на
действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо
приравняването им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това,
че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по
чл.237 от ГПК/ отм./. С оглед на това съдебната практика, постановена по
отношение на несъдебните изпълнителни основания, няма отношение към процесния
случай, като следва да намери приложение актуалната задължителна съдебна
практика, постановена във връзка с регламентираното в действащия процесуален
закон заповедно производство.
По изложените
съображения и противно на приетото от първоинстанционния съд в мотивите на
обжалваното решение, съдът намира, че нормата на чл.117, ал.2 от ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е
налице постановена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 от ГПК.
В мотивите към т.10 от задължителните за съдилищата в
Републиката постановки на ТР № 2/25.VІ.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело №
2/2013 г. последователно е разграничено, че исковото производство, като
динамичен фактически състав, е уредено по различен начин от изпълнителното
производство и затова ако ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия
процес /понеже правомощие на решаващият съд е да го движи служебно/, то той,
вече в качеството си на взискател, трябва да поддържа със свои действия
висящността на изпълнителното производство. Възможните проявни форми на тази
предписаната от закона активност са: внасяне на съответните такси и разноски за
извършване на съответните изпълнителни действия, присъщи на конкретно посочения
от него изпълнителен способ, както и като бъде искано повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира защото кредиторът може да избере дали
да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен/, или да не действа /да не иска прилагането на нови изпълнителни
способи/. Предвид изложеното Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния
съд /на НРБ/ следва да се счита изгубило сила. Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл.433, ал.1, т.8 /респективно по
чл.330, ал.1, б. „д ” ГПК-отм./.Това прекратяване – поради т.нар. „перемпция” –
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в
постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога
ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право,
като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по
време валидно изпълнително действие.
На следващо място, с оглед данните по делото и точното
съобразяване на т.10 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки
на ТР № 2/25.VІ.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 2/2013 г. следва да се
констатира, че изпълнително дело № 20138440404143 по описа на ЧСИС.Я., с рег.№
844, е било със сигурност прекратено още
на датата 13.01.2016 г., тъй като липсват данни след 13.01.2014 г. да са били
искани от взискателя или предприемани от частния съдебен изпълнител каквито и
да било изпълнителни действия. Общата 5-годишна погасителна давност е започнала
да тече именно от датата – 13.01.2014 г. и е изтекла на 13.01.2019 г., който
факт е настъпил в течение на изпълнителния процес, преди образуване на исковото
производство по предявените от ищцата отрицателни установителни искове с правно
основание чл.439 от ГПК пред първата съдебна инстанция. В настоящия случай, с
оглед данните по делото и в съответствие със събраните по делото доказателства,
съдът приема, че считано от датата на последното по време валидно изпълнително
действие по изпълнително дело № 20138440404143 по описа на ЧСИС.Я., с рег.№ 844
/налагане на възбрана върху недвижим имот на длъжника, с постановление от 13.01.2014
г. на частен съдебен изпълнител/, че петгодишния давностен срок, с оглед
разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД по отношение на процесните вземания е
изтекъл на 13.01.2019 г. Т.е. в процесния случай, следва да се приеме за
установено, че е погасено правото на кредитора да иска принудително изпълнение
на процесните суми, за които е издаден изпълнителен лист на 28.06.2012 г., въз
основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 8317/2012 г. по описа на СРС, 84 състав.
С
оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции крайни правни
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено изцяло на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С
оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата инстанция. При липса на направено искане за
присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата
страна- ишец по делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 183198 от 24.08.2020 год., постановено по гр.дело №
12624/2020 г. на СРС, І Г.О., 41 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.