№ 65
гр. гр. Д. , 07.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Д. в публично заседание на шестнадесети юни, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Галатея П. Ханджиева Милева
Членове:Галина Д. Жечева
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Жечка Н. Маргенова Томова Въззивно
гражданско дело № 20213200500183 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК, образувано по въззивна
жалба вх.№261207/22.01.2021г. на П. М. К. с ЕГН ********** от гр.Д., ул.“К.
№**, действаща чрез процесуален представител –адв.Е.Т.-ДАК, срещу
решение №260018/11.01.2021г. по гр.д.№1231/2020г.на ДРС, с което се
ОТХВЪРЛЯТ предявените от нея срещу „Водоснабдяване и канализация Д. „
АД град Д. с ЕИК ********* искове на основание чл. 124 , ал. 1 от ГПК във
вр. с чл. 439 от ГПК за установяване ,че ищцата П. М. К. в качеството и на
длъжник по изпълнително дело №20157390400363 на ЧСИ С.С. с район на
действие ДОС не дължи на ответника „Водоснабдяване и канализация Д. „
АД и взискател по изпълнителното дело сумите по изпълнителен лист от
08.01.2015 г. ,издаден по ч. гр.д. № 3645/2014 г. по описа на Д.ки районен съд
като погасени по давност , както следва :
-2797.37 лева –стойност на консумирана питейна вода за периода
31.01.2005 г. -26.08.2014 г. ,ведно със законната лихва от 15.12.2014 г. до
окончателното изплащане ;
-1767.89 лева –обезщетение за забава за периода 04.03.2005 г. –
1
15.12.2014 г. ;
-91.31 лева – разноски в производството по ч. гр.д. № 3645/2014 г. по
описа на Д.ки районен съд .
Въззивникът намира решението за материално незаконосъобразно,
необосновано, немотивирано и постановено в противоречие със събраните по
делото доказателства. Оспорва изводите на съда относно приложимостта на
чл.117, ал.2 от ЗЗД, както и , че давността по отношение вземанията , предмет
на ч.гр.д.№3645/2014г. на ДРС е прекъсната с насочване на изпълнението
чрез налагане на запор на трудово възнаграждение на длъжника. Обосновава
неприложимостта на същата разпоредба с доводи относно характера на
заповедното производство и последиците му. Заповедта за изпълнение по
чл.410 или чл.417 от ГПК нямали последиците на съдебното решение.
Влязлата в сила заповед за изпълнение имала единствено преклудиращ ефект
и препятствала оспорването на задълженията въз основа на обстоятелства или
доказателства, които били известни на длжника и с които е разполагал или е
можел да се снабди до изтичане на срока за възражение. Влизането на
заповедта в сила не създавало сила на присъдено нещо между страните, както
вязлото в сила съдебно решение, а единствено пораждало изпълнителна сила.
Производството по чл.410 и сл. от ГПК имало за цел да се разреши
принудително изпълнение, а не да се разрешат спорове относно граждански
права. Съдът в това производство признавал права не въз основа на пълна
проверка на фактическия състав, а само въз основа на твърденията на
заявителя. Извод , основан на ограничена проверка по чл.411 от ГПК не
можел да се ползва със сила на присъдено нещо. В този смислбила била и
практиката на ВКС и други съдилища, която посочва.. В смисъл, че влязлата в
сила заповед за изпълнение се ползва само с изпълнителна сила, а със сила на
присъдено нещо едва решението по чл.422 от ГПК било и ТР №4/2013г. на
ОСГТК на ВКС. В мотивите на ТР №2/2015г. на ОСГТК на ВКС било
пояснено, че ГПК урежда заповедното производство като част от
изпълнителния процес и затова подаването на заявление за издаване на
заповед за изпълнение не прекъсва давността. Погасителната давност се
прекъсвала с предявяване на иска по чл.422, ал.1 от ГПК, което имало
обратно действие само ако е спазен срока по чл.415, ал.1 от ГПК. Процесните
парични вземания били за консумирана през периода м.януари2005г-м.август
2
2014г. вода, които са други периодични плащания по смисъла на чл.111,
б.“в“ЗЗД. за тях бил приложим специалния давностен срок от 3 г. След
отмяната на ППВС №3/1980, съгласно мотивите на ТР №2/2015г. по време на
изпълнителния процес давността не се спира. Прекъсването на давността
било подчинено на общите правила на чл.116 б.“а“, „б“ и „в“ от ЗЗД. В
хипотезата на чл.116, б.“в ЗЗД давността се прекъсвала с предприемане на
действия по принудително изпълнение и само доколкото с тях се реализира
един или повече изпълнилни способа. Обосновава извод относно липсата на
такива в случая, доколкото единствените валидни изпълнителни действия по
налагане на запори по банкови сметки на длъжника били извършени след
погасяване на задълженията по давност.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор по въззивната жалба е
подаден от насрещната страна, която намира решението за правилно и иска
потвърждаването му. Към датата на предявяване на настоящите искове
17.06.2020г.вземанията на „ВиК Д.“АД не били погасени, както правилно въз
основа на събрания доказателствен материал преценил съдът. С
предприемане на изпълнителни действия по изп.д.№363/2015г.на ЧСИ Сл.С.
давността била прекъсната, като от прекъсването и започнала да тече нова
такава по смисъла на чл.117, ал.1 от ЗЗД.
При данни, че постановеното неизгодно за въззивника решение му е
съобщено на 18.01.2021г., въззивната жалба, депозирана на 22.01.2021г. се
явява подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирано
лице, с правен интерес от обжалване на неизгодното за него
първоинстанционно решение, отговаря на регламентите на чл.260-261 от
ГПК.
По повод жалбата Д.кият окръжен съд разгледа съдържащите се в нея
оплаквания и с оглед на тях и събраните по делото доказателства провери
обжалваното решение и основателността на исковете, като приема за
установено следното:
Предмет на настоящото производство са предявени с искова молба вх.
№9783/17.06.2020г. от П. М. К. с ЕГН ********** от гр.Д., ул.“К.№**, срещу
„Водоснабдяване и канализация Д.“ АД гр. Д. с ЕИК *********, искове по чл.
124 , ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 439 от ГПК, за установяване ,че ищцата-
3
длъжник по изп. дело №20157390400363 на ЧСИ С.С. с район на действие
ДОС, не дължи на ответника-взискател по същото изп.дело, сумите по
изпълнителен лист от 08.01.2015 г. ,издаден въз основа на заповед за
изпълнение №269/16.12.2014г. по ч. гр.д. № 3645/2014 г. на Д.ки районен съд ,
а именно: 2797.37 лева –стойност на консумирана питейна вода за периода
31.01.2005 г. 26.08.2014 г. ,ведно със законната лихва от 15.12.2014 г. до
окончателното изплащане ;1767.89 лева –обезщетение за забава за периода
04.03.2005 г. – 15.12.2014 г. ;91.31 лева – разноски в производството по ч.
гр.д. № 3645/2014 г. по описа на Д.ки районен съд, поради погасяването им по
давност .
В исковата молба се твърди, че въз основа на подадено от ответника
заявление по чл.410 от ГПК е образувано ч. гр.д. № 3645/2014 г. на Д.ки
районен съд и издадена заповед за изпълнение, която влязла в сила на
16.12.2014г. поради неподаване на възражение по чл.414 от ГПК от длъжника.
Издаден бил изпълнителен лист и въз основа на него образувано изп. дело
№20157390400363 на ЧСИ С.С. с район на действие ДОС . Образуването на
изпълнително дело не било изпълнително действие и не прекъсвало давността
в който смисъл били дадените разяснения по с т.10 от ТР №2/26.06.2015г.по
т.д.№2/2013г.на ОСГТК на ВКС. От влизане в сила на заповедта за
изпълнение не били предприети изпълнителни действия нито от взискателя,
нито от ЧСИ изпълнителни действия, които да прекъсват давността. С
изтичането на тригодишна погасителна давност по чл. 111 ,б.“в „ от ГПК за
периода 08.01.2015г.-08.01.2018 г. били погасени вземанията по издадения
изпълнителен лист.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е изразил становище за
неоснователност. Дългът бил предявен по чл.410 от ГПК, не било постъпило
възражение, след издаването на изпълнителен лист на 08.01.2015г. започнал
да тече давностен срок, който се подновявал при всяко предприето
изпълнително действие. На 09.10.2018г. било изпратено запорно съобщение и
осъществен запор към Инвестбанк АД, както и в Райфайзенбанк БГ ЕАД. На
08.10.2018г. бил осъществен запор на сметки в Експресбанк АД, а на
27.08.2019г. запор на трудово възнаграждение към работодател „Съншайн
Холидейс“.
Няма спор между страните по фактите относно инициираното от
4
„Водоснабдяване и канализация Д.“ АД със заявление вх.№21092/16.12.2014г.
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и приключило с
издаването на заповед за изпълнение, заповедно производство по ч.гр.д.
№3645/2014г.на РС-Д.. Издадена е заповед за изпълнение на парично
задължение № 269/16.12.2014 г. по ч. гр.д. № 3645/2014 г. по описа на Д.ки
районен съд , с която е разпоредено длъжникът П. М. К. за заплати на
кредитора следните суми : -2797.37 лева –стойност на консумирана питейна
вода за периода 31.01.2005 г. -26.08.2014 г.,ведно със законната лихва от
15.12.2014 г. до окончателното изплащане ;-1767.89 лева –обезщетение за
забава за периода 04.03.2005 г. – 15.12.2014 г. и разноски в размер на 91.31
лева .
Заповедта е връчена на длъжника на 19.12.2014г. лично. В
двуседмичния срок по чл. 414 , ал.2 от ГПК/в редакцията преди изменението
и –ДВ, бр.100 от 2019г./ не е подадено възражение срещу заповедта за
изпълнение, при което заповедта за изпълнение е влязла в сила при условията
на чл. 416, предл. 1 от ГПК на 05.01.2014г.. Въз основа на влязлата в сила
заповед, на 08.01.2015 г. е издаден изпълнителен лист .
По молба на кредитора „Водоснабдяване и канализация Д.“ АД на
02.07.2015 г. е образувано изпълнително дело № 20157390400363 по описа
на ЧСИ С.С. с район на действие ДОС. С молбата за образуване на
изпълнително производство е поискано проучване на имущественото
състояние на длъжника и налагане на запор върху банкови сметки,движимо
имуществото, възбрана върху недвижими имоти, запор върху други вземания
на длъжника. На 06.08.2015г. е връчена на длъжника покана за доброволно
изпълнение, с която е уведомен и за насрочения на 07.09.2015г. опис на
движими вещи. На 18.08.2015г. длъжника е подал заявление /вх.№04482/, че
внася 100лева и се задължава всеки месец да внася по 100лева, както и,че за
погасяване на задълженията е извършил плащане и директно на взискателя.
Заявлението е придружено с документ за внасяне по сметка на ЧСИ на сумата
от 100лева. зискателят е уведомил ЧСИ за извършено директно на него
плащане на сумата от 50лева за погасяване на дълга. С молба от 17.03.2016г.
взискателят е поискал налагане на запор върху вземане от трудово
възнаглаждение на длъжника от трето лице –„Уолтън асошийтс
България“ООД. Запорното съобщение е връчено на 21.03.2016г.Третото лице
5
е уведомило ЧСИ с писмо от 25.03.2016г. за липсата на вземане поради
прекратяване на трудовото правоотношение с длъжника, считано от
02.07.2015г. След връчване на 21.08.2017г. на призовка за принудително
изпълнение-опис на движими вещи, насрочен за 18.07.2917г., с декларация от
22.08.2017г. длъжника писмено е заявил готовност за погасяване на дълга с
внасянето на 50лева всеки месец, като приложил и документ за внасянето по
сметка на ЧСИ на сума от 50лева. Заявление в същия смисъл е депозирано и
на 20.10.2017г., след връчване на 19.10.2017г. на призовка за принудително
изпълнение чрез опис на движими вещи, насрочен за 09.11.2017г., като е
извършено и плащане по сметка на ЧСИ на сумата от 100лева. С молба вх.
№06771/15.08.2018г. взискателят е поискал проверка в регистър на банкови
сметки и сейфове, воден от БНБ и при установяване наличието на такива-
налагане за запор върху вземанията. Установено е наличието на такива в три
банки-„Райфайзенбанк България“ЕАД „Сосиете Женерал Експресбанк“АД,
„Инвестбанк“АД. Предприети са действия по налагане на запор. На
10.10.2018г. е връчено запорно съобщение и на трите банки, т.е. приложен е
изпълнителния способ съгласно чл.450, ал.2 от ГПК. На 17.10.2018г.
длъжника отново писмено е заявил готовност за внасяне по 100лева на месец.
Сума в такъв размер е и внесъл на 23.10.2018г..Суми от по 50лева е внесъл на
26.11.2018г.и на 27.02.2019г. След повторно проучване относно трудовата
заетост на длъжника, по молба на взискателя от 14.07.2017г., и установяване
наличието на трудов договор с работодателя „Съншайн Холидейс“ЕАД, на
30.08.2019г. е връчено запорно същообщение за налагане на запор върху
вземането на длъжника от трудово възнаграждение. Повторно писмено
деклариране на готовност за погасяване чрез плащане по 100лева до 30-то
число на месеца е извършено от длъжника на 18.09.2019г., последвало е и
внасяне на сума от 100лева на 19.09.2019г., 50лева на 29.10.2019г.. С молба от
04.03.2020г. взискателят е поискал повторно проучване на имущественото
състояние на длъжника и при установяване на вземания и
движимо/недвижимо имущество-налагане на запор/възбрана. На 28.07.202 г. е
насрочен опис на движими вещи в дома на длъжника, за което е уведомен на
02.06.2020г..
При така установената хронология на фактите, на първо място следва да
се отговори на спорния по делото въпрос дали в случая намира приложението
чл. 117, ал. 2 ЗЗД за погасяване по давност на процесните вземания,
6
установени с влязла в сила заповед за изпълнение.
При условията на противоречивото разрешаване от съдилищата на
въпроса за приложение на чл. 117, ал. 2 ЗЗД по отношение на вземания,
установени със заповед за изпълнение, настоящият състав е на становището,
че по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на
влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД, и текстът да бъде приложен по отношение на процесните
парични задължения, т.е. макар и вземанията да представляват такива по
чл.111, б.“в“ от ЗЗД, при установяването им влязлата в сила заповед за
изпълнение, погасителната давност спрямо същите е общата 5-годишна
давност. Това е така, тъй като по същността си правните последици на
влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на
влязлото в сила съдебно решение.
Съгласно разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД, ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет
години. Характерно за влезлите в сила решения е тяхното установително
действие в отношенията между страните - след влизане в сила на решението
страните не могат да продължават спора. Правното положение е установено и
страните са длъжни да съобразяват своето поведение с решението. Те не
могат да се позовават на факти и обстоятелства възникнали до приключване
на устните състезания след които решението е влязло в сила - такива факти са
преклудирани. Изключение представляват институтите на отмяна на влязло в
сила решение и случаите на настъпили след устните състезания нови факти,
даващи право на нов иск за спорното право. Аналогично е положението при
влезлите в сила заповеди за изпълнение. Съгласно практиката на ВКС
длъжника по заповедта не може да оспорва вземането с възражения, основани
на факти или обстоятелства, които са му станали известни или са могли да му
станат известни до изтичане на срока за възражение по чл. 414 ГПК.
Следователно влязлата в сила заповед има установително и преклудиращо
действие. Осъдителните решения имат изпълнителна сила, каквато имат и
заповедите за изпълнение по чл. 410 ГПК /след влизането им в сила/ и тези по
чл. 417 ГПК. Както при съдебните решения, така и по отношение на
заповедите има възможност за преразглеждане на съществуването или
дължимостта на вземането само на строго лимитирани основания - по реда на
7
чл. 423 ГПК /аналогичен на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК/, чл. 424 или чл. 439 ГПК.
Редът по чл. 439 ГПК е приложим при нововъзникнали обстоятелства, които
както при съдебните решения могат да се релевират чрез иск щом са
настъпили след приключване на устните състезания и съответно не се
преклудират. Основанията по чл. 424 ГПК са аналогични на основанията за
отмяна на влезли в сила решения по чл. 303, ал. 1, т. 1 с особеност, че се
релевират по исков ред. Следователно законодателят е придал на влязлата в
сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането,
доколкото атакуването на същата е ограничено аналогично, до степен в
каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения. Следва да се
отбележи и, че правните последици на акта по чл.242 ГПК /отм./, с който се
разпорежда издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително
основание, не се приравняват на тези на влязло в сила съдебно решение,
постановено в исков процес, поради което и срокът на давността по чл.117
ал.1 от ЗЗД съвпадаше с давностния срок за погасяване на вземането и
разпоредбата на чл.117 ал.2 от ЗЗД не намираше приложение. В действащия
ГПК, с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против
заповедта за изпълнение, се получава крайният ефект именно на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Стабилитетът на
заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за
разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК /отм./. В
този смисъл виждането на въззивника, че процесните вземания, които са с
периодичен характер и дефинитивно се погасяват с кратката, 3 годишна
давност, са покрити от нея, тъй като с всяко нейно прекъсване започва да
тече, съгласно чл. 117 ал. 1 от ЗЗД нов, но също 3 годишен давностен срок,
понеже тези вземания не са установени със съдебно решение и не може да се
приложи разпоредбата на ал. 2 на този текст, не може да бъде споделено.
Така в случая 5-годишната давност е започнала да тече с влизане в сила
на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу
ищеца, т.е на 05.01.2015г./или най-късно с издаването на изпълнителния лист
на 08.1.2015г., както твърди ищеца/. Изпълнително дело №20157390400363
по описа на ЧСИ С.С. за принудително събиране на вземанията е образувано
на 02.07.2015 г., т.е.при действието на Тълкувателно решение №2/26.06.2015
г. по тълк.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, даващо ново разрешение на
въпроса за погасителната давност по време на висящо изпълнително
8
производство, и би следвало да изтече на 05.01.2020г./образуването на
изпълнително дело не прекъсват давността/, но не е изтекла, защото е
прекъсната с признаване на дълга от длъжника и с предприемането на
действия за принудителното му събиране. Според задължителните разяснения
по т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по т.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 от ЗЧСИ/:
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитор, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, разсрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на
парични суми от проданта или на плащания от трети задължения лица.
Искането да бъде приложен изпълнителен способ също прекъсва давността,
тъй като съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, съгласно ТР
№2/2015г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно същото тълкувателно решение не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
На плоскостта на задължителното за съдилищата тълкуване, в
настоящия случай, от установеното по-горе е видно, че в хода на
изпълнителното производство не е изтекла погасителната 5 годишна давност
за вземанията поради многократното и прекъсване при условията на чл.116,
б."а" ЗЗД и чл.116, б."в" ЗЗД. С предприемането на всяко от поредицата
действия по принудително изпълнение- запор на банкови сметки на
10.10.2018г., запор върху трудово възнаграждение на 30.08.2019г., които са от
категорията на посочените в тълкувателното решение действия, петгодишната
давност по отношение на вземанията се прекъсва на основание чл.116, б."в"
ЗЗД и започва да тече нова давност, също 5 годишна. Същият прекъсващ
9
ефект предизвикват и писмените изявленията на длъжника от дата
18.08.2015г, 22.08.2017г., 20.10.2017, 17.10.2018г., 18.09.2019г., че ще
извършва плащане на части и действията му плащане на суми от по 100лева и
от по 50лева по сметка на ЧСИ, както и директно на взискателя,
манифестиращи в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретния дълг към кредитора, поради което и с характер
на признание на дълга по смисъла на чл.116, б."а" ЗЗД. Така в хода на
изпълнителния процес 5-годишната давност, започнала да тече на
05.01.2015г. не е изтекла нито към датите 18.08.2015г., 22.08.2017г. или
20.10.2017, когато длъжника недвусмислено е признавал, че е задължен за
дълга и ще го изпълнява с ежемесечното внасяне на суми, или към датата
10.10.2018г. когато са наложени трите запора върху банковите му сметки,
нито до най-късно извършеното от всички действия по чл.116 ал.1 б.“в“от
ЗЗД-налагане на запор върху трудово възнаграждение на 30.08.2019г., или
към датата 18.09.2019г.-поредното признание на дълга по смисъла на чл.116
ал.1 б.“а“от ЗЗД, респ. 5-годишния давностен срок, прекъсван по посочения
начин не е завършен до 17.06.2020г., когато са предявени настоящите
отрицателни установителни искове от длъжника, а по време на висящността
на настоящия съдебен процес същата не тече по смисъла на чл.115 ал.1 б.“ж“
от ЗЗД. Това е така, защото след предявяване на отрицателен иск от длъжника
кредиторът нито може да предяви положителен установителен иск, че
вземането му не е погасено по давност и правото му на принудително
изпълнение съществува /поради липса на правен интерес/, нито може да
изисква извършване на изпълнителни действия с ефект да прекъснат
давността. Общото правило е, че давността е правна последица и санкция за
бездействието на кредитора, когато той е задължен и има възможност да
действа, за да упражни правото си. Ако не е задължен и няма правна
възможност да действа, давност не тече. Предявяването от длъжника на
отрицателен установителен иск, че вземането е погасено по давност, при
поддържано от ответника - взискател по изпълнението насрещно възражение
за неизтекъл давностен срок, е действие прекъсващо давността, защото след
предявяване на отрицателния установителен иск от длъжника взискателят -
кредитор не може да противопостави насрещен положителен иск със същия
предмет, прекъсващ давността. Това следва от установеното в правната
теория и съдебната практика, че един и същ правен спор може да даде повод
10
за положителен или отрицателен установителен иск в зависимост от това коя
страна е инициирала съдебното му разрешаване. Делата по двата иска са
тъждествени, като се получава една и съща защита и санкция в зависимост от
това твърдението на коя страна отговаря на действителното правно
положение. Да се уважи отрицателният установителен иск е равнозначно да
се отхвърли положителният установителен иск и обратно. В случая
решението, с което се отхвърля отрицателният установителен иск на
длъжника, че паричното вземане на кредитора е погасено по давност,
установява със сила на пресъдено нещо, че вземането не е погасено по
давност и съществува правото на принудително изпълнение в полза на
взискателя. С влизане в сила на отхвърлителното съдебно решение по
отрицателния иск на длъжника, което е равнозначно на решение за
установяване съществуване на изпълняемото право в полза на взискателя по
изпълнението, ще започне да тече нова погасителна давност - чл. 117, ал. 2 от
ЗЗД /така решение № 257/30.04.2020 г. по гр. д. № 694/2019 г. III ГО на ВКС/.
Следователно предявените искове са неоснователни и подлежат на
отхвърляне. В тази връзка настоящата инстанция препраща и към мотивите на
районния съд, обосновал правен извод за неоснователност на предявените
искове и постановил правилно и законосъобразно решение, което на
основание чл.272 от ГПК следва да бъде потвърдено, вкл. в частта за
разноските на ответника, възложени в тежест на ищеца.
На основание чл. 78, ал.3 от ГПК ответникът, заел позицията на
въззивник, има право на разноски за въззивното производство под формата на
юрисконсултско възнаграждение, тъй като е подал отговор на въззивна жалба
чрез надлежно упълномощен юрисконсулт, който е извършил
действия/писмено, с подаване на отговор на въззивната жалба и с явяване в
едно открито съдебно заседание/ по процесуално представителство и защита в
хода на производството. Размерът на дължимото юрисконсултско
възнаграждение за една инстанция се определя по правилото на чл. 78, ал. 8
изр. 2 от ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25,
ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ. В случая следва
да се определи възнаграждение за въззивна инстанция в размер на 100 лева
при граници на същото от 100лева до 300лева при дела с определен
материален интерес съгласно чл. 25, ал. 1 от НЗПП.
11
С оглед гореизложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260018/11.01.2021г. по гр.д.
№1231/2020г.на Д.ки районен съд.
ОСЪЖДА П. М. К. с ЕГН ********** от гр.Д., ул.“К.№**, ДА
ЗАПЛАТИ на „Водоснабдяване и канализация Д.“АД гр. Д. с ЕИК
*********, разноски за въззивното производство в размер на 100.00лева
юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 от
ГПК .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12