№ 15673
гр. София, 18.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 58 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛАНА Й. БЪЧЕВА
при участието на секретаря МАГДАЛЕНА ИВ. РАНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Й. БЪЧЕВА Гражданско дело №
20241110109963 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от Г. Ч. Т. срещу „МММ
********г“ ЕООД искове с правно основание както следва:
чл. 128, т. 2 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от
5 231,32 лева, представляваща сбор от дължими нетни трудови
възнаграждения за месеците декември 2021 г., януари 2022 г., февруари
2022 г. и април 2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба в съда – 22.02.2024 г. до окончателното плащане;
чл. 221, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата
от 1 590 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие в
размер на брутното трудово възнаграждение за един месец, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда –
22.02.2024 г. до окончателното плащане;
чл. 224, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата
от 2 524,41 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 22.02.2024 г. до окончателното плащане;
чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 228, ал. 3 КТ за осъждане на ответника да плати
на ищцата обезщетение за забава върху посочените главни вземания в
размер на 1 119,77 лева /след допуснато изменение на размера на иска
чрез неговото намаляване/.
В исковата молба се твърди, че по силата на Трудов договор
№16/02.03.2020 г. е съществувало трудово правоотношение между ищцата и
ответника за длъжността „счетоводител“ в периода от 02.03.2020 г. до
24.08.2023 г., когато трудовото правоотношение е било прекратено по молба
1
на ищцата, поради забава в изплащането на трудовите възнаграждения и на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. На 01.02.2021 г. е сключено допълнително
споразумение към трудовия договор за изменение на основното месечно
възнаграждение, като считано от 01.02.2021 г. същото е в размер на 1 590 лева
месечно. Ищцата не е получавала фишове за начислената и дължима работна
заплата, като по устна уговорка между страните възнаграждението се е
изплащало месечно, като към възнаграждението работодателят изплащал
бонуси за определени месеци. По изрично искане от страна на ищеца, преди
излизането й по майчинство /10.07.2022 г./, работодателят й бил изпратил по
имейл фишове за работната заплата за м. юни и м. юли 2022 г. На 10.07.2022 г.
ищцата излязла в законоустановен отпуск поради бременност и раждане. Към
този момент работодателят е бил в неизпълнение за плащане на трудовото й
възнаграждение за м. декември 2021 г., м. януари 2022 г., м. февруари 2022 г. и
м. април 2022г. Въпреки проведените разговори с работодателя, до изтичането
на отпуска й по майчинство, а и след това, на ищцата не били платени тези
трудови възнаграждения. По тази причина на 24.08.2023 г. ищцата е подала
заявление до работодателя с вх. № 61/24.08.2023г. за прекратяване на
трудовото й правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, в отговор на
което работодателят е издал Заповед №62/24.08.2023 г. за прекратяване на
трудовия договор на основание чл. 327, ал.1, т. 2 КТ, считано от 24.08.2023г.
Заповедта е връчена срещу подпис на ищеца на същата датата. В заповедта е
посочено, че работодателят дължи на служителя: по чл. 224, ал. 1 КТ
(обезщетение за неизползван платен годишен отпуск) - 2524,41 лева; по чл.
221, ал. 1 КТ (обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение
без предизвестие) – 1 590 лева. Ищцата подала сигнал до Инспекцията по
труда, по повод на което била уведомена от Дирекция „Инспекция по труда“ за
дадени на работодателя предписания за изплащане на дължимите й
възнаграждения в срок до 30.01.2024г. До датата на подаване на исковата
молба ищцата не е получила възнагражденията си. С допълнителна молба от
04.04.2025 г. и по повод допуснатото по делото обезпечение на искове, от
страна на ищеца е заявено признание за получено на 22.03.25 г. плащане на 2
288,17 лева като обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, както и на 28.03.25 г. –
получено плащане на сума в размер на 5 354,49 лева с посочено основание за
плащане „ 2, 3, 4, и 3 от Предписания на ИТ“. Предвид изложеното, моли за
уважаване на предявените искове. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Излага
твърдения, че претендираното обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ е изплатено на
28.03.2024 г., като поддържа, че само това задължение се признава от
ответника, че е дължимо и неизплатено към датата на подаване на исковата
молба. Дължимото за м.12.2021 г. трудово възнаграждение е било изплатено
също след датата на подаване на исковата молба, а дължимите за м. 1.2022 г. и
м. 2. 2022 г. трудови възнаграждения са били платени по време на
съществуване на трудовото правоотношение, като повторно същите са били
изплатени на ищеца само поради предписанието на Дирекция „Инспекция по
труда“. Поддържа, че в периода 23.11.2020 г. - 26.07.2022 г., е изплатил на
2
ищцата суми, които общо надхвърлят дължимия размер на трудовите
възнаграждения и твърди, че през по-голяма част от периода е плащал
авансово дори преди месеца на полагане на труд. Поради това, изразява
становище за неоснователност на заявеното от служителя основание за
прекратяване на трудовия договор, като твърди, че към датата на получаване
на заявлението за прекратяване 24.08.2023 г. не е имало „нито един лев
неизплатено трудово възнаграждение“. Работодателят обаче е бил длъжен да
прекрати договора на посоченото основание, независимо от своето различно
становище, също поради което счита, че не е възникнало основание за
обезщетение по чл.221 КТ. Поради това, моли за отхвърляне на предявените
искове.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства,
намира от фактическа и правна страна следното:
Между страните е безспорно съществуването на трудово
правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността
„счетоводител“ в периода от 02.03.2020 г. до 24.08.2023 г., когато трудовото
правоотношение е прекратено по нейна молба, на основание чл. 327, ал. 1, т. 2
КТ, както и че на 22.03.2025 г. ищцата е получила плащане на сума в размер на
5 354,49 лева с посочено основание за плащане „2,3,4 и 6 от предписания на
Инспекцията по труда“, които според предписанията следва да са плащания за
трудови възнаграждения за месец декември 2021 г., януари и февруари 2022 г.,
и обезщетения по чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 224 ,ал. 1 КТ.
Разликата в твърденията на страните се състои в това, че според ищцата
към датата на подаване на исковата молба в съда не й е изплатено дължимото
трудово възнаграждение за месеците декември 2021 г., януари,февруари и
април 2022 г. и съответно са били налице предпоставките за прекратяване на
трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, а според
ответника на ищцата са изплатени дължимите трудови възнаграждения, без
това за месец декември 2021 г., и не е било налице основание за прекратяване
на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Ищцата
поддържа, че към датата на подаване на исковата молба й се дължи заплащане
на претендираните суми за трудово възнаграждение, както и обезщетение за
неспазен срок на предизвестие, а ответникът поддържа, че на ищцата не се
дължат суми за трудово възнаграждение за месец януари и февруари 2022 г. и
не е налице основание за заплащане на обезщетение за неспазено
предизвестие.
По исковете с правна квалификация чл. 128, т. 2 КТ:
Видно от Протокол за извършена проверка № ПР2339640/15.01.2024 г.
(л.48-50 от делото), при извършена такава в ответното дружество е
установено, че на ищцата Г. Ч. Т. е начислено, но не е изплатено трудово
3
възнаграждение за месеците декември 2021 г., януари и февруари 2022 г. и на
ответника „МММ ********г“ ЕООД, на основание чл. 404, ал. 1, т. 12 КТ са
дадени задължителни предписания за изплащане на дължимото трудово
възнаграждение в срок до 30.01.2024 г. От представеното Определение №
12033/16.07.2024 г., постановено по а.д. № 6269/2024 г. по описа на
Административен съд – София – град, 23 състав (л.106-109), потвърдено с
Определение № 13066/03.12.2024 г., постановено по а.д. № 11031/2024 г. на
Върховен административен съд, Шесто отделение (л.114-116) се установява,
че задължителните предписания по т. 2, 3, 4, 5 и 6 са обжалвани по
административен ред пред директора на Изпълнителна агенция „Главна
инспекция по труда“, като жалбата е отхвърлена, и поради необжалването на
предписанията от закона в срок пред съда, същите са влезли в сила на
16.03.2024 г.
По своята правна същност задължителните предписания по чл. 404, ал. 1
КТ представляват индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21
АПК. Доколкото ответникът е бил страна в административното производство,
в хода на което са издадени предписанията и същите са влезли в сила, по
аргумент от разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК съдът не разполага с
правомощия да извършва инцидентен съдебен контрол за законосъобразност
на този индивидуален административен акт и съответно да пререшава
разрешени с него въпроси. В случая не е налице хипотезата на чл. 404, ал. 3
КТ, тъй като задължителните предписания са дадени на работодателя с акт от
15.01.2024 г. и са подлежали на изпълнение до 30.01.2024 г., като обжалването
не е основание за спиране на тяхното изпълнение, а исковата молба е подадена
в съда на 22.02.2024 г., т.е след като предписанията са дадени и е изтекъл
срокът за тяхното изпълнение. В случая, правният интерес на ищцата да
предяви иск за вземанията си е породен именно от неизпълнението на
задължителните предписания от страна на ответника в срок. Поради това,
задължителните предписания представляват влязъл в сила индивидуален
административен акт и съдът следва да се зачете неговата обвързваща сила по
отношение на констатираното неизпълнение на задължението на работодателя
да заплати трудово възнаграждение за месеците декември 2021 г., януари 2022
г. и февруари 2022 г.
По отношение на трудовото възнаграждение за месец април 2022 г.
съдът намира, че доколкото от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза (л.126) се установява, че същото е заплатено на ищцата, то в тази
част предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен като такъв.
Съдът намира за необходимо да посочи, че наведените в Отговора на
исковата молба твърдения за наличие на суми, които са заплатени в повече на
ищцата от полагащото й се трудово възнаграждение за целия срок на договора,
поради което не й се дължи заплащане на трудово възнаграждение за
претендираните от нея месеци, представляват по своята правна същност
възражение за извършено извънсъдебно прихващане. Съгласно чл. 105 ЗЗД не
могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не
се допуска принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени
непозволени действия и вземания за данъци. Съгласно установената съдебна
4
практика правилото на чл. 105 ЗЗД е валидно и когато работодателят прави
възражение за прихващане не с текущи или бъдещи, а с изискуеми вземания
по трудово правоотношение на работника, тъй като в противен случай би се
дало възможност от собственото си неправомерно поведение (неплащане в
срок на дължимите заплати) той да черпи благоприятни последици,
изразяващи се в преодоляване на забраната да компенсира такива вземания (в
този смисъл например Решение № 295/18.06.2012 г. по гр.д. № 251/2012 г., IV
г.о. на ВКС).
По силата на разпоредбата на чл. 446, ал. 1, т. 1 ГПК, ако изпълнението е
насочено върху трудово възнаграждение или върху каквото и да е друго
възнаграждение за труд, чийто размери са в границите между минималната
работна заплата и двукратния размер на минималната работна заплата, може
да се удържи само една трета част, ако лицето е без деца и една четвърт част,
ако лицето е с деца, които издържа. В този смисъл е и специалната
разпоредбата на чл. 272, ал. 2 КТ.
Предвид обстоятелството, че ищцата, след приспадане на дължимите
данъци и задължителни осигурителни вноски, е получавала трудово
възнаграждение в границите между минималната работна заплата и нейния
двукратен размер, то поначало е било възможно, при липса на основание за
получаване на надплатените суми да се извърши прихващане. Съгласно чл.
104, ал. 1 ЗЗД обаче материално правното прихващане се извършва чрез
изявление на едната страна, отправено до другата. В случая, по делото липсват
твърдения, а и доказателства, че ответникът е отправил до ищцата изявление
за прихващане на заплатените в повече суми и че тя е получила същото, както
и относно това, каква част от полученото от ищцата възнаграждение е била
секвестируема.
Поради това, и доколкото в настоящото производство не е направено
възражение за съдебно прихващане, съдът намира, че не следва да се
произнася по евентуалната възможност за компенсиране на заплатените в
повече на ищцата суми с тези, дължими като трудово възнаграждение.
Доколкото от заключението на съдебно-счетоводната експертиза (л.124-
125) се установи, че дължимите на ищцата суми за трудови възнаграждения за
тези месеци съвпадат с претендираните, то към момента на подаване на
исковата молба в съда предявените искове са били основателни за месеците
декември 2021 г., януари и февруари 2022 г., но в хода на процеса е извършено
плащане, което на основание чл. 235, ал. 3 ГПК съдът следва да съобрази като
новонастъпило обстоятелство. Доколкото ищцата претендира и законна лихва
върху главницата за трудови възнаграждения от датата на подаване на
исковата молба в съда – 22.02.2024 г., а плащане е постъпило на 28.03.2024 г.,
то за периода 22.02.2024 г. – 27.03.2024 г. ответникът дължи законна лихва
върху сумата от 3 923,49 лева, представляваща дължимите и трудови
възнаграждения за месеците декември 2021 г., януари и февруари 2022 г.,
която на основание чл. 162 ГПК съдът, използвайки калкулатора за
изчисляване на законна лихва на НАП, изчислява в размер на 52,61 лева.
Поради изложеното, извършените от ответника плащания следва да бъдат
отнесени за погасяване на задълженията за трудово възнаграждение и законна
5
лихва за посочения период, като ответникът следва да бъде осъден да заплати
остатъка от 52,61 лева, а в останалата част искът следва да бъде отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за обезщетение в размер на
1 590 лева:
Извод за дължимостта на обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ следва от
посочено от ответника в документа на издадената от него Заповед №
62/24.08.2023 г. за прекратяване на трудово договор № 16/02.03.2020 г. –
посочено е от ответника, като не е оспорена в срока за отговор истинността на
изявлението, че на ищцата се дължи обезщетение за неспазено предизвестие в
размер на 1 590 лева, поради което документът се ползва с обвързваща
доказателствена сила против ответника за посочения факт, като обуславя
извод за дължимостта на обезщетението към датата на подаване на исковата
молба. Доводите на ответника, че не е било налице основание за прекратяване
на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ съдът
намира за несъстоятелни, доколкото самият ответника като работодател в
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е посочил това
основание, и след нейното влизане в сила не е налице правна възможност за
изменение на основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение.
По отношение на размера на дължимото обезщетение:
Съгласно чл. 221, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото
правоотношение с работника или служителя без предизвестие на основание
чл. 327, ал. 1, т. 2,3 и 3а работодателят му дължи обезщетение в размер на
брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието – при безспорни
трудови правоотношения. Съгласно чл. 228, ал. 1 КТ брутното трудово
възнаграждение за определяне на обезщетенията по този раздел е полученото
от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца,
предхождащ месеца, през който е възникнало основанието за съответното
обезщетение, или последното получено от работника или служителя брутно
трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Съгласно чл. 17,
ал. 1, т. 3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата в
брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за
платен годишен отпуск или на обезщетенията по чл. 228 КТ се включват
допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата или с друг
нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор, или с
вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер.
Поради това, че в чл. 4 от Трудов договор № 16/02.03.2020 г. страните са
уговорили, че работникът получава допълнително възнаграждение за
придобит трудов стаж и професионален опит 0,60 % за всяка година трудов
стаж при настоящия работодател/за всяка година трудов стаж на същата,
сходна или със същия характер работа, длъжност или професия, и вещото лице
е констатирало, че дължимото на ищцата допълнително трудово
възнаграждение за трудов стаж/професионален опит е в размер на 6,6 %, а
съгласно Допълнително споразумение от 01.02.2021 г. към трудов договор №
6
16/02.03.2020 г. основната заплата на ищцата възлиза на 1590,00 лева, съдът
намира, че на основание чл. 228, ал. 1 КТ размерът на брутното трудово
възнаграждение следва да бъде определен от уговореното брутно трудово
възнаграждение от 1590 лева и възнаграждението за трудов стаж и
професионален опит на основание чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ, в размер на 6,6 %
от работната заплата – 104,94 лева. Така брутният размер на трудовото
възнаграждение, от което следва да бъде определено обезщетението възлиза
на 1 694,94 лева. С оглед диспозитивното начало съдебното произнасяне е
ограничено до размера на претенцията 1 590 лева. В този смисъл съдът не
кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза в частта, в която
е констатирано, че дължимото БТВ възлиза на 1 463,81 лева. Като взе предвид
факта, че между страните не се спори, че на 28.03.2024 г. ответникът е
заплатил на ищцата сума в общ размер на 5 354,49 лева за погасяване на
задължения за трудово възнаграждение за три месеца по 1 307,83 лева –
3 923,49 лева, и обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, съдът намира, че сумата,
която е изплатил ответникът на ищцата като обезщетение е 1 431 лева.
Следва, че ответникът дължи неизплатената разлика в размер на 159 лева (над
платените 1 431 лева до пълния претендиран размер на обезщетението 1 590
лева). Освен това, на ищцата се дължи и законна лихва върху сумата от
1 431,00 лева за периода на забава 22.02.2024 г. – 27.03.2024 г., която съдът на
основание чл. 162 ГПК, използвайки калкулатора за изчисляване на законна
лихва на НАП изчисли в размер на 19,19 лева. Отчитайки извършеното
плащане и констатираните като дължими суми, съдът намира, че предявеният
иск е основателен и следва да бъде уважен за сума в общ размер на 178,19
лева, а в останалата част следва да бъде отхвърлен поради извършено
плащане в хода на процеса.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:
По отношение на размера на обезщетението, извод както за
дължимостта на обезщетението по чл. 224, така и относно неговия размер
следва от посочено от ответника в документа на издадената от него Заповед №
62/24.08.2023 г. за прекратяване на трудово договор № 16/02.03.2020 г. –
посочено е, че на ищцата се дължи обезщетение за неползван платен годишен
отпуск в размер на 2 542,41 лева. Заключението на съдебно-счетоводната
експертиза също установява такъв размер на обезщетението (л.125). Предвид
изложеното, и доколкото на ищцата на 22.03.2024 г. е заплатено обезщетение
на това основание в размер на 2 288,17 лева, то ищецът следва да бъде осъден
да заплати остатъка от дължимото обезщетение в размер на 254,24 лева.
Отделно от това, на ищцата се дължи и законна лихва върху сумата от 2 288,17
лева от датата на подаване на исковата молба в съда – 22.02.2024 г. до датата,
предхождаща извършеното плащане – 21.03.2024 г., което съдът на основание
чл. 162 ГПК, използвайки калкулатора за изчисляване на законна лихва на
НАП изчисли в размер на 25,42 лева. Поради това, предявеният иск следва да
бъде уважен за сумата от 279,66 лева, а в останалата част следва да бъде
отхвърлен.
7
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Предвид основателността на исковете за заплащане на трудово
възнаграждение за месеците декември 2021 г., януари 2022 г. и февруари 2022
г. към датата на подаване на исковата молба, основателни са и исковете за
обезщетение за забава върху неизплътеното възнаграждение. Видно от
представения Трудов договор № 16/02.03.2020 г. (л.9) страните са уговорили
месечно заплащане на трудовото възнаграждение, поради което изискуемостта
на вземането настъпва с изтичане на месеца, през който е положен трудът.
Поради това, периодът, за който се иска начисляване на законна лихва върху
изискуемите суми за трудово възнаграждение съвпада с исковия период. На
основание чл. 162 ГПК, и при използване на калкулатора за изчисляване на
законна лихва на НАП съдът изчисли, че дължимата лихва върху сумата от 1
307,83 лева за периода 01.02.2022 г. – 21.02.2024 г. възлиза на 310,18 лева,
върху същата сума за периода 01.03.2022 г. – 21.02.2024 г. възлиза на 300 лева,
а за периода 01.04.2022 г. – 21.02.2024 г. възлиза на 288,74 лева, или общо
898,92 лева. Съдът не кредитира заключението в частта, в която е посочено, че
размерът на законната лихва върху дължимите трудови възнаграждение е
946,88 лева, тъй като същото е изготвено по периоди, различни от тези,
заявени в петитума на исковата молба.
По отношение на законната лихва върху обезщетенията по чл. 221, ал. 1
КТ и чл. 224, ал. 1 КТ разпоредбата на чл. 228, ал. 3 КТ постановява, че
обезщетенията по този раздел, дължими при прекратяване на трудовото
правоотношение се изплащат не по-късно от последния ден на месеца,
следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, освен ако в
колективния трудов договор не е уговорен друг срок. Поради това, и
обстоятелството, че съгласно Заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение (л.13) същото е прекратено, считано от 24.08.2023 г., то
ответникът е изпаднал в забава по отношение на изплащането на тези
обезщетения, считано от 01.10.2023 г. На основание чл. 162 ГПК, и при
използване на калкулатора за изчисляване на законна лихва на НАП съдът
изчисли, че размерът на дължимата лихва за периода 01.10.2023 г. – 21.02.2024
г. върху сумата от 1 590 лева – обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ възлиза на
84,98 лева, а върху сумата от 2 542,41 лева сумата от 135,88 лева.
Поради това, предявените искове са основателни и следва да бъдат
уважени в пълния предявен размер от 1 119,77 лева.
По разноските:
При този изход на спора и предвид обстоятелството, че дължимите суми
са заплатени на ищцата от ответника в хода на производството, то ответникът
дължи разноски съразмерно на частта, в която са били основателни исковете
към датата на подаване на исковата молба, както и държавна такса.
Ищцата е доказала разноски в размер на 1 300 лева за адвокатско
8
възнаграждение. Съразмерно на основателната част от исковете към датата на
подаване на исковата молба, ответникът следва да бъде осъден да й заплати
разноски в размер на 1 137,82 лева.
Претенцията на ответника за разноски е основателна за 187,13 лв. от
претендираните и доказани разноски в размер на 1500 лв. /1200 лв. адв.
Хонорар; 300 лв. – ССЕ/.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на съда сума за държавни такси за уважените искове в общ
размер на 572,23 лева, от които за пет иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД по 50 лева
всеки – 250 лева, за три иска по чл. 128, т. 2 КТ по 52,31 лева всеки – 156,93
лева, за иска по чл. 224, ал. 1 КТ – 101,70 лева и за иска по чл. 221, ал. 1 КТ -
63,60 лева. Дължими са и 175,05 лв. – част от изплатеното от бюджета на съда
възнаграждение за вещо лице по ССЕ. Или общо дължими към съда – 747,28
лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „МММ ********г“ ЕООД с ЕИК: ***** да заплати на Г. Ч. Т.
с ЕГН: ********** на основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 224, ал.
1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: 52,61 лева, представляваща дължим
остатък от трудово възнаграждение за месеците декември 2021 г., януари 2022
г. и февруари 2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 22.02.2024 г. до окончателното плащане; 178,19 лева
– дължим остатък от обезщетение за неспазен срок на предизвестие, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 22.02.2024
г. до окончателното плащане; 279,66 лева – дължим остатък от обезщетение за
неползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда – 22.02.2024 г.; сумата от 1 119,17 лева –
обезщетение за забава в плащането на всяка от дължимите главници, както и
сумата 1 137,82 лева – съдебни разноски.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Г. Ч. Т. с ЕГН: ********** срещу „МММ
********г“ ЕООД, ЕИК: ***** искове: по чл. 128, т. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ,
чл. 224, ал. 1 КТ - за разликата над 52,61 лева до пълния предявен размер
от 5 231,32 лева и която разлика представлява трудово възнаграждение за
месеците декември 2021 г., януари, февруари и април 2022 г.; за разликата
над 178,19 лева до пълния предявен размер от 1 590 лева – обезщетение за
неспазен срок на предизвестие; за разликата над 279,66 лева до пълния
предявен размер на 2 542,41 лева - обезщетение за неползван платен
годишен отпуск.
ОСЪЖДА Г. Ч. Т. с ЕГН: ********** да заплати на „МММ ********г“
ЕООД с ЕИК: ***** сумата 187,13 лв. – съдебни разноски.
9
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „МММ ********г“ ЕООД,
ЕИК: ********** да заплати по бюджетната сметка на Софийски районен съд
сумата 747,28 лв., от която: 572,23 лева - държавна такса; 175,05 лв. – част от
изплатен от бюджета депозит за вещо лице.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд с
въззивна жалба в 2-седмичен срок от връчването му в препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10