Р Е
Ш Е Н
И Е
№
2215 02.07.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII
граждански състав, в публично заседание на девети юни две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка
Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело №13391 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация по чл. 422 ГПК, във връзка с чл.415, ал.
1, т. 2 ГПК, чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска” №
19, представлявана от и.д. В.С. и Д.Н., чрез пълномощника си юрк. Ф., е
предявил против Е.Д.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, иск за признаване на
установено, че ответникът дължи на ищеца присъдените със заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3330/2019 г. на Районен
съд Пловдив, II
бр.с. суми от 671,10 лева /шестстотин седемдесет и един лева и десет стотинки/
– неплатена главница, дължима по договор за кредит 18.04.2008г., сключен между
Банка ДСК ЕАД и Б.Б.Б., починала на *** и оставила за законен н. Е.Д.Т., 198,28
лева /сто деветдесет и осем лева и
двадесет и осем стотинки/ - договорна лихва от 07.04.2017г. до 26.02.2019г.,
91,70 лева /деветдесет и един лева и
седемдесет стотинки/ - санкционираща лихва за периода от 14.04.2017г. до 26.02.2019г.,
155 лева /сто петдесет и пет лева/ -
разход при изискуем кредит/ такси, 30 лева /тридесет лева/ - такси производство
по чл. 51 от ЗН, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в
съда – 27.02.2018 г. до окончателното погасяване.
В исковата молба се твърди, че по
Договор за кредит за текущо потребление от 18.04.2008г, „БАНКА ДСК“ ЕАД е
предоставила на Б.Б.Б., ЕГН ********** /наследодател на ответника/, кредит в
размер на 3 500 лева. Срокът на договора бил 120 месеца, а крайния падеж –
18.04.2018г., Кредитът бил усвоен изцяло
по разплащателната сметка на кредитополучателя на 18.04.2008г. Кредитът
следвало да се погасява на 7-мо число на месеца съобразно погасителен план. На
19.04.2017 г., кредитополучателят починал, като оставил за свой законен
наследник ответницата. В периода от 18.04.2008г. до 28.03.2017 г. по договора
били заплатени 5975,25 лева. На 18.04.2018г. е настъпил крайния падеж на
вземането. Ищецът подал заповед за изпълнение, по което било образувано ч.гр.д.
№ 3330/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив. Издадена била заповед за
изпълнение срещу Е.Д.Т., но заповедта била връчена по чл. 47, ал. 5 ГПК, което
обуславяло правния интерес от предявяването на настоящия установителен иск.
Моли се за уважаването на иска, претендират се и разноските по делото.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът, чрез особения си представител адвокат Р., е депозирал писмен
отговор, с който оспорва иска по основание и размер.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, и с оглед изявленията на страните, от фактическа и правна страна,
намира следното :
Видно от приложеното ч.гр.д. №
3330/2019 г. по описа на ПдРС, в полза ищцовата банка „Банка ДСК” ЕАД против Е.Д.Т. е издадена Заповед № 2342 за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 18.03.2019 г. по ч.гр.д. № 3330/19 г. на
ПдРС за следните суми: 671,10 лева – неплатена главница, дължима по договор за
кредит 18.04.2008г., сключен между Банка ДСК ЕАД и Б.Б.Б., починала на
19.04.2017г. и оставила за законен наследник Е.Д.Т., 198,28 лева - договорна лихва от 07.04.2017г. до
26.02.2019г., 91,70 лева -
санкционираща лихва за периода от 14.04.2017г. до 26.02.2019г., 155 лева -
разход при изискуем кредит такси, 30 лева - такси производство по чл. 51 от ЗН,
ведно със законната лихва върху
главницата от 27,02,2019 г.. Заповедта е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК,
като в предоставения на ищеца от съда едномесечен срок за това е подадена
настоящата искова молба.
Ето защо и, установителните искове по
реда на чл. 422 ГПК са допустими, тъй като са предявени в срок в резултат на
това, че заповедта за изпълнение е била връчена на длъжника по чл. 47, ал. 5 ГПК.
За успешното провеждане на исковете, при условията на
пълно и главно доказване, ищецът следва да установи следните правопораждащи
факти, а именно основанието, от което произтича претенцията му – наличието на
валидно правоотношение по
договор за текущо
потребление от 18.04.2008 г., по който на кредитополучателя е
предоставена в заем определена парична сума, но той, както и неговия наследник
– ответника, не са изпълнили задълженията си по погасяване на кредита в
уговорените срокове и при условията на договора. Наред с това, следва да докаже и конкретните
размери на дълга за главница и за лихва.
От приетите по делото писмени
доказателства се установява, че между „Банка
ДСК” ЕАД като кредитор и трето за спора лице – Б.Б.Б., като кредитополучател е сключен договор за кредит за
текущо потребление от 18,04,2008 г., по силата на който банката е предоставила
на Б.Б.Б. сумата от 3500 лв., с краен падеж: 14.04.2018 г., която сума е изцяло
усвоена от посоченото по-горе лице. Страните по кредита са се съгласили
погасяването на кредита да бъде извършено в уговорения срок, съгласно
приложения към Договора погасителен план за 120 погасителни месечни анюитентни
вноски, с падеж 7-мо число на месеца и размер от 53,19 лв. Вноските включват
главница, лихви и такси.
Съгласно чл. 7 от договора,
уговореният годишен лихвен процент по кредита към датата на сключване на
договора, възлиза на 13,45 %. В чл. 8 е уговорен годишен процент на разходи по
кредита – 16,41, който може да бъде променян при предпоставките посочени в
ОУ/общите условия/.
На същата
дата, на която е сключен кредита- 18,04,2008 г. е сключен и
договор за поръчителство между ищеца и ответника.
Падежът на договора
за кредит е настъпил 14,04,2018 г. и не е бил обявяван за предсрочно изискуем.
Относно сключения договор за кредит за текущо
потребление от 18,04,2008 г.,
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В чл. 9,
ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане.
Съгласно
чл. 22 от ЗПК
освен при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20
и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/.
Съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не
противоречи на закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за
вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит,
по което длъжникът има качеството на "потребител", от което следва,
че съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на
ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в
конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от основните защити в политиките на
Европейския съюз. В това отношение Законът за защита на
потребителите реципира редица норми от европейското законодателство и в
частност от Директива 93/13 за неравноправните клаузи в
потребителските договори и Директива 98/27/ЕО на ЕП и Съвета за
исковете за защита на потребителите.
Клаузите на общите условия са неравноправни, ако предвиждат
обективна отговорност и санкциониране на потребителя без вина. За да бъде
нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е необходимо същата да
бъде неравноправна. Общите уговорки, клаузите в Общите условия не са
неравноправни сами по себе си, извън основанията по чл. 143 ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1
ЗЗП включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/ клауза, която води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т.
19 ЗЗП са посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на доставчика и
потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на доставчика в
зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля /т.
3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори ако търговецът или
доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Процесният договор е сключен в писмена форма и отговаря на
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9
ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената
сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на
разходите, годишния лихвен процент по кредита, представен е погасителен план, в
който са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. С оглед изложеното,
съдът приема, че процесният договор за потребителски кредит е действителен.
От заключението на в.л. Л.К. по
назначената съдебно-счетоводна експертиза, прието като обективно и компетентно
дадено, се установява, че на 18,04,2008 г. кредитът в размер на 3500 лева е
усвоен изцяло по банкова сметка ***. Към датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК – 26,02,2019 г. дължимите суми по процесния кредит са : 671,10
лв. главница, 198,28 лева неплатена редовна лихва от 07.04.2017г. до
26.02.2019г., 91,70 лв. неплатена наказателна лихва от 14.04.2017г. до
26.02.2019г., 155 лв. заемни такси.
Към датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 27,02,2019 г. е била настъпила изискуемост на процесния
кредит.
Видно от удостоверение
за наследници изх. № ГР-254/05,07,2017 г.
Б.Б.Б. е починала на *** г. ,като е оставила един свой законен наследник
– Е.Д.Т.. Ето защо ответницата се явява универсален правоприемник на кредитополучателя и отговоря
съобразно наследствения си дял, а именно за целия дълг.
Относно размера на
исковата претенция, съдът намира следното:
В.л. в заключението си е посочило, че
кредитът е усвоен от наследодателя на ответника, като задължението на ответника
в качество си на универсален правоприемник към ищеца са 671,10 лв. главница, 198,28 лева неплатена редовна лихва от 07.04.2017г. до
26.02.2019г., 91,70 лв. неплатена наказателна лихва от 14.04.2017г. до
26.02.2019г., 155 лв. заемни такси.
В тежест на ответника е да установи, че е
платил претендираните от ищеца суми,
като такива доказателства не са представени.
Законната лихва се дължи и от предявяване на
претенцията в съда- 27.02.2018 г. по арг.от чл.422 ГПК до пълното изплащане на вземането по главницата.
Досежно искането да бъдат присъдени 30
лева - такси в производство по чл. 51 от ЗН, съдът намира това искане за
неоснователно по следните съображения. Съгласно
разпоредбата на чл. 81 от ГПК, с всеки акт, с който се приключва делото в
съответната инстанция, съдът се произнася и по отношение на разноските по
правилото на разпоредбата на чл. 78 от ГПК. Ето защо ищецът е следвало да иска
тези разноски от съда който е разгледал процедурата по чл. 51 ЗН.
По
отношение на разноските:
При този резултат и двете
страни имат право на деловодни разноски на основание чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Поради частичното уважаване на предявените установителни
искове за вземанията, за които ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 3330/19 г. на РС – Пловдив, следва да бъдат редуцирани и разноските
присъдени по производството по последното до размера на сумата от 73,04 лв.
На ищеца му се дължат
разноски за заплатена държавна такса по установителния иск в размер на 25 лева,
за експертиза – 130 лева и депозит за особен представител – 300 лв. Освен това
на същия му се дължи юрк.ско възнаграждение. Понастоящем е в сила изменената
разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК, според която в полза на юридически лица или
еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако
те са били защитавани от юрк., като размерът на присъденото възнаграждение не
може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда
на чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към
Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25, ал. 1,
предвижда възнаграждение за исковото – от 100 до 300 лева. Съгласно чл. 25, ал.
2 от Наредбата, за защита по дела с материален интерес, продължила повече от
три съдебни заседания, или когато материалният интерес е над 10 000 лева,
възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално
предвидения размер по ал. 1. Съгласно чл.1 от Наредбата съдът следва да определи
възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената работа.
Съдът като съобрази горното в полза на ищцовото дружество, следва да се
определи и присъди юрк.ско възнаграждение в размер на 100 лева.
Така
общият размер на разноските за производството, направени от ищеца възлизат на
555 лева, от които по съразмерност следва да му се присъдят разноски в размер
на 540,47 лева.
Ответникът не претендира разноски и
такива не му се дължат.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че със
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2342/
18.03.2019 г., издадена по частно гр. дело № 3330/ 2019 г. на ПдРС, Е.Д.Т., ЕГН
**********, с адрес: ***, ДЪЛЖИ на „Банка
ДСК” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ул.
„Московска” № 19, представлявана от и.д. В.М.С., ЕГН: ********** и Д.Н.Н., ЕГН:
**********, сумата
от 671,10 лева /шестстотин седемдесет и един лева и десет стотинки/ – неплатена
главница, дължима по договор за кредит 18.04.2008г., сключен между Банка ДСК
ЕАД и Б.Б.Б., починала на 19.04.2017г. и оставила за законен наследник Е.Д.Т.,
198,28 лева /сто деветдесет и осем
лева и двадесет и осем стотинки/ - договорна лихва от 07.04.2017г. до
26.02.2019г., 91,70 лева /деветдесет
и един лева и седемдесет стотинки/ - санкционираща лихва за периода от
14.04.2017г. до 26.02.2019г., 155 лева /сто
петдесет и пет лева/ - разход при изискуем кредит/ такси, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 27.02.2018 г. до окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ предявения
иск в частта за признаване за установено на вземане за сумата от 30 лева
/тридесет лева/ - такси в производство по чл. 51 от ЗН, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Е.Д.Т., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Московска” № 19, представлявана от и.д. В.М.С.,
ЕГН: ********** и Д.Н.Н., ЕГН: **********, направените по делото разноски в
размер на 540,47 лева, както и направените
по частно гр. дело № 3330/ 2019 г. на ПдРС, разноски в общ размер на 73,04 лева,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
съразмерно с уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
РЦ