Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 31.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет и трети април
през 2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 1647 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 19.12.2018
г. на ищеца З.К.С. срещу решението от 17.12.2018 г. по гр. дело № 44464/2018 г.
на Софийския районен съд, 128 състав, с което е отхвърлен изцяло предявения от
жалбоподателя срещу П. на РБ осъдителен иск за сумата от 1 000,00 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от отказ на
прокурор от ВКП да възобнови наказателното производство по нчхд № 912/2007 г.
по описа на РС-Стара Загора, по което ищецът е бил осъден.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно,
тъй като съдът е дал неправилна правна квалификация на иска, като вместо по
чл.1 ЗОДОВ, доколкото се касае до неправомерно бездействие на П.та на РБ, СРС е
квалифицирал иска като такъв по чл. 2 от ЗОДОВ, което е довело и до
неправилните му изводи, че П. на РБ не е пасивно материалноправно легитимирана
да отговаря по иска с правно основание чл.2 ЗОДОВ. На следващо място поддържа,
че неправилно СРС е приел, че предявеният иск е погасен по давност, тъй като в
случая давността започва да тече от прекратяване на неправомерното бездействие,
а именно от внасянето от ВКП на предложението за възобновяване на наказателното
дело от частен характер, по което ищецът е осъден, което е направено едва през
2016 г. Поддържа, че прокурорът, постановил през 2008 г. отказа да поиска възобновяване
на наказателното дело е следвало да се запознае с практиката на ЕСПЧ и да
направи предложение за възобновяване на делото. Поддържат се и доводи за
допуснати от СРС съществени процесуални нарушения, изразяващи се в
непризоваване на контролираща страна в процеса, както и в неконституирането на
Министър на финансите. В останалата част жалбата има характер на молба по
чл.248 ГПК за изменение на решението на СРС в частта за разноските, по която
компетентен да се произнесе е първоинстанционния съд. Предвид изложеното жалбоподателят
моли въззивния съд отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго,
с което да уважи изцяло предявения иск за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 1 000 лв., поради отказ на прокурор от ВКП
да поиска възобновяване на н.ч.х.д.№ 912/2007 г. по описа на РС-Стара Загора,
обективиран в писмо от 11.07.2008 г.
Въззиваемата страна П. на Р.Б.– ответник по
иска, не е депозирала отговор на жалбата и не взема отношение по нея в
откритото съдебно заседание.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Софийски градски съд е бил сезиран от З.К.С. с
искова молба от 20.02.2013 г., уточнена с последващи молби, с която срещу П. на
Р.Б.е бил предявен иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 75 000 лв.,
като впоследствие искът е намален до размер от 1 000 лв.-обезщетение за
неимуществени вреди, настъпили в резултат на неправомерен отказ на прокурор от
ВКП да изготви искане за възобновяване на н.ч.х.д.№ 912/2007 г. по описа на
РС-Стара Загора, по което ищецът е бил осъден с влязла в сила присъда, като по
този начин е нарушено правото му на достъп до ВКС, респективно нормите на
вътрешното законодателство и правото на ЕС, регламентиращи правото на
възобновяване на наказателно дело при допуснати явни и съществени нарушения. С
оглед допуснатото намаление на иска, производството пред СГС е прекратено и делото
е изпратено по подсъдност на СРС за разглеждане на иска срещу П. на РБ за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на
незаконосъобразен отказ на прокурор от ВКС да направи искане за възобновяване
на наказателното дело, на основание чл.422, ал.1, т.5 НПК.
Първоинстанционният
съд е квалифицирал иска като такъв по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и е приел, че
същият е неоснователен, поради липса на противоправно действие или бездействие
от страна на ответника - П.та на РБ. Приел е, че П.та на РБ не би могла да
отговаря в настоящия случай, тъй като тя не е повдигала и поддържала
обвинението по наказателното производство пред РС-Стара Загора, доколкото то е
частно такова и е образувано по тъжба на пострадало лице. Отделно от това,
първоинстанционният съд е приел, че дори и да беше основателен, то искът е
погасен по давност, тъй като от момента на постановяване на отказа за
възобновяване на наказателното дело до датата на предявяване на иска са
изминали повече от 5 години.
При извършената от съда проверка по реда на
чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е
валидно.
Противно на доводите, изложени от въззивника, обжалваното решение е допустимо,
въпреки неправилно дадената от СРС правна квалификация на иска – чл.2, ал.1,
т.3 ЗОДОВ. В конкретния случай СРС е разгледал наведените от ищеца като
основание на иска факти, уточнени в о.с.з. на 21.06.2018 г. и в молба от
12.09.2018 г., а именно незаконосъобразен отказ на прокурор от ВКП, постановен
на 11.07.2008 г., да изготви искане за възобновяване на н.ч.х.д.№ 912/2007 г.
по описа на РС-Стара Загора, по което ищецът е бил осъден с влязла в сила
присъда, с което го е лишил от достъп до ВКС, от който е очаквал справедлив и
безпристрастен процес, но неправилно е квалифицирал иска, като такъв по чл.2,
ал.1, т.3 ЗОДОВ. В тази хипотеза първоинстанционният съд не е разгледал
непредявен иск и не се е произнесъл с недопустимо решение, а е допуснал
нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му.
Въззивният съд в рамките на правомощията си ако установи, че
първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон като е
квалифицирал погрешно иска, е длъжен да разреши материалноправния спор по
същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се
произнесе по основателността му. С оглед наведените от ищеца факти като
основание за възникване на претендираното от него материално право, настоящият
въззивен състав приема, че правната квалификация на иска е чл.49 ЗЗД като
съображенията за това са следните:
Наведените от ищеца факти, пораждащи претендираното от него право на
обезщетение, не покриват нито една от хипотезите, уредени в чл.1 и чл.2 ЗОДОВ, поради
което искът следва да бъде разгледан по общия ред, уреждащ отговорността за
вреди – чл.49 ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД. Въззивният съд не споделя доводите на
въззивника, че претенцията следва да бъде разгледана по чл.1 ЗОДОВ, тъй като за
квалифициране на иска като такъв по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, определяща е не правната
природа на акта, а основният характер на дейността на органа, негов издател. В
случая издател на акта – отказ да се направи искане за възобновяване на
наказателно дело по реда на чл.422, ал.1, т.4 НПК, с което е нарушено правото
на ЕС – чл.13 от КЗПЧОС, регламентиращ правото на ефективни правни средства за
защита и протокол № 7, чл.4, §2 към нея, уреждащ правото на възобновяване на
едно дело при доказателства за нови или новооткрити обстоятелства или за
съществен порок, които са повлияли на неговия изход, е прокурор от ВКП. Съгласно
разпоредбата на чл. 420, ал.1 НПК, искането за възобновяване на наказателно
дело по чл.422, ал.1, т.1-3 може да направи окръжният, съответно военният
прокурор, а по чл.422, ал.1, т. 4-6 е от компетентност на главния прокурор.
Тази компетентност, изразяваща се в преценка за наличието на предпоставките за
възобновяване и отправяне на искане за това, е възложена на П.та на РБ от
върховния закон – чл.127, т.1-4 КРБ и е предвидена в НПК и същата представлява
правозащитна дейност, а не административна такава.
Неоснователни са и доводите на въззивника за
допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо се в неконституиране на П.та
на РБ като контролираща страна в процеса и на Министъра на финансите, като
представител на Държавата. Искът, който е разгледан от СРС като иск с правна
квалификация чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е насочен единствено срещу П. на РБ и
съгласно т. 15 от ТР №3/22.04.2004 г. на ВКС по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК в този
случай, участието на прокурор не е задължително, тъй като качеството на
контролираща страна не се съвместява с качеството на страна, заинтересована от
изхода на делото. Цитираното във въззивната жалба решение на петчленен състав
на ВАС има за предмет отмяна на влязло в сила решение, постановено по чл.1,
ал.1 ЗОДОВ, а предмет на настоящото производство е иск с правно основание чл.49 ЗЗД.
Съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на
друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по
повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на
гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго,
за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл. 45 ЗЗД.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не произтича от вината
на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата. За да бъде ангажирана
отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните
предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен
фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на
работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или
неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/,
3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват
извършването на възложената работа, чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия,
които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така
– ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане
вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в
тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по
несъмнен начин липсата на вина. Противоправността не подлежи на доказване,
доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна
преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на
действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат
от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест.
В конкретния случай по делото няма спор, че с
влязла в сила присъда по н.ч.х.д. № 912/2007 г. по описа на РС-Стара Загора,
ищецът е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.148, ар.2, вр.
ал.1, т.3 вр. чл.147, ал.1 НК.
По повод молба на ищеца, на 11.07.2008 г. прокурор към ВКП е отказал да
изготви искане за възобновяване на наказателното дело, като е приел, че съдът
правилно е приложил закона и не е допуснал съществено нарушение на
процесуалните правила и наложеното наказание е справедливо, т.е. че не
съществуват касационните основания на разпоредбата на чл.348 НПК за съставяне
на искане за възобновяване.
Същевременно по жалба на ищеца с № 18312/08 г. е образувано дело „З.С.
срещу България /№2/“ пред Европейския съд по правата на човека, който с решение
от 12.07.2016 г. е приел, че присъдата за клевета на жалбоподателя представлява
несъразмерна намеса в правото му на свободно изразяване на мнение и
следователно не е „необходима в демократично общество“ и съобразно с това е
налице нарушение на чл.10 от
Конвенцията. С решението му е присъдено обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 3 500 евро.
След влизане в сила на решението на ЕСПЧ, по искане, направено от
главния прокурор на РБ за възобновяване на делото на основание чл.422, ал.1,
т.4 НПК, пред ВКС е образувано н.д. № 1299/2016 г. Съставът на ВКС е приел, че
при установените по делото обстоятелства може да се направи окончателен извод,
че нарушението на чл.10 КЗПЧОС е довело до неправилно приложение на материалния
закон при постановяване на решението в осъдителната му част, което е основание
по чл.422, ал.1, т.5 вр. чл. 348, ал.1, т.1 НПК – за възобновяване на
наказателното дело по решение, непроверено по касационен ред, по които е
допуснат нарушение на закона. Посочено е, че деянието на осъденото лице С. не
съставлява престъпление, тъй като от субективна страна не е действал виновно, а
от обективна страна твърденията му не представляват разгласяване на позорни
обстоятелства, а упражняване от една страна на правото на жалба, от друга – на
излагане на твърдения, в които той е субективно уверен, и които намират своето
потвърждение във фактите по делото. По тези мотиви е възобновено въззивното
производство в осъдителната му част и е отменено решението на ОС-Стара Загора,
както и частично потвърдената с него присъда по н.ч.х.д. № 912/2007 г. по описа
на РС-Стара Загора и ищецът е оправдан по обвинението да е извършил
престъплението по чл.148, ар.2, вр. ал.1, т.3 вр. чл.147, ал.1 НК.
При тези данни, настоящият въззивен състав приема, че в конкретния
случай са налице посочените по го-горе предпоставки за ангажиране отговорността
на П. на РБ като възложител на работата по чл. 49 ЗЗД. Налице е противоправно
поведение на служител на П.та на РБ, изразяващо се в незаконосъобразен отказ да
се отправи искане за възобновяване на наказателно дело от частен характер
поради допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал.1, т.1-3 НПК и по този
начин ищецът е лишен от право на достъп до ВКС, който разглежда искането за
възобновяване на наказателно дело, което представлява нарушение на чл.13 КЗПЧОС,
регламентиращ правото на ефективни вътрешноправни средства за защита и протокол
№ 7, чл.4, §2 към нея, уреждащ правото на възобновяване на едно дело при доказателства
за нови или новооткрити обстоятелства или за съществен порок на процеса, които
са повлияли на неговия изход. Направеното едва през 2016 г. искане от главния
прокурор на РБ искане за възобновяване на наказателното дело на основание
чл.422, ал.1, т.4 НПК поради постановеното решение на ЕСПЧ, с което е
установено нарушение на чл.10 от Конвенцията, което има съществено значение за
наказателното дело, не променя горния извод за противоправно поведение,
изразяващо се в незаконосъобразен отказ за отправяне на искане за възобновяване
на делото, постановен през 2008 г., въпреки наличието на предвидените в чл.348,
ал.1, т.1 НПК основание за това, а именно допуснато нарушение на закона по
н.ч.х.д. № 912/2007 г. по описа на РС-Стара Загора. Незаконосъобразността на
този акт безспорно се установява от постановеното по реда на чл.425, ал.1, т.5 НПК решение на ВКС, с което ищецът е оправдан по обвинението да е извършил
престъпление по чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.3, вр. чл.147, ал.1 НК. Към този
момент искането за възобновяване на наказателното дело по чл.422, ал.1, т.5 НПК
е можело да бъде направено само от главния прокурор, т.е. единственото
предвидено вътрешноправно средство за защита в конкретния случай - процедурата
за възобновяване на наказателно дело от частен характер, не е била директно
достъпна до ищеца, а е зависела от дискреционно действие на прокурор, който е
следвало да извърши преценка налице ли е бил съществен порок на процеса, в
който ищецът е бил признат за виновен в извършване на престъпление. С
постановения през 2008 г. отказ е нарушен чл.13 КЗПЧОС, регламентиращ правото
на ефективни вътрешноправни средства за защита и протокол № 7, чл.4, §2 към
нея, уреждащ правото на възобновяване на едно дело при доказателства за нови
или новооткрити обстоятелства или за съществен порок на процеса, които са
повлияли на неговия изход, като самото нарушение на Конвенцията обуславя
наличието на противоправност, като елемент от деликтния състав на чл. 49 ЗЗД.
Безспорно
в периода от постановяване на отказа на прокурор от ВКП през 2008 г. до
момента, в който е направено искане за възобновяване на делото от главния
прокурор на РБ на основание чл.422, ал.1, т.4 НПК - 2016г., ищецът е търпял
неимуществени вреди, които са в причинна връзка с отказа на прокурор от ВКП да
направи искане за възобновяване на делото поради допуснати нарушения на закона,
които вреди се изразяват в тревожност, влошаване на здравословното състояние, чувство
на огорчение, безсилие и разочарование от лишаването му от право на достъп до
ВКС по реда на чл. 419 –чл.426 НПК, от който съд ищецът е очаквал справедлив и
безпристрастен процес.
При това положение налице са всички
кумулативни предпоставки по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника
П. на РБ, която е възложител по смисъла на чл. 49 ЗЗД по отношение на
прокурорите. Въззивният съд намира, че за така установените неимуществени вреди
на ищеца, съобразено с критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, се дължи обезщетение
в размер на 1 000 лв., поради което искът се явява основателен до пълния
предявен размер.
Неоснователно е направеното от ответната
страна възражение, че искът е погасен по давност.В случая погасителната давност
за реализиране на отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на
правозащитни органи е започнала да тече от постановяване на решението на ВКС, с
което ищецът е оправдан за извършеното престъпление, за което е бил осъден на
наказание по НК, или от 24.01.2017 г., а исковата молба е депозирана на
20.02.2017 г.
С оглед на изложеното обжалваното решение
следва да се отмени изцяло и вместо него да се постанови друго, с което искът
по чл.49 да бъде уважен.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 17.12.2018
г. по гр. дело № 44464/2018 г. на Софийския районен съд, 128 състав, с което е
отхвърлен изцяло предявения от З.К.С. срещу П. на РБ осъдителен иск за сумата
от 1 000,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди
от отказ на прокурор от ВКП да възобнови наказателното производство по нчхд №
912/2007 г. по описа на РС-Стара Загора, по което ищецът е бил осъден, като
вместо него постановява:
ОСЪЖДА П. на Р.Б.да заплати на З.К.С. с ЕГН **********,
с адрес гр.София, ж-к ”Младост ********, на
основание чл.49, ал.1 ЗЗД сумата от 1 000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца
от отказ на прокурор от ВКП да възобнови наказателното производство по нчхд №
912/2007 г. по описа на РС-Стара Загора, по което ищецът е бил осъден, с който
отказ е нарушено правото му по чл.13 КЗПЧОС и протокол № 7, чл.4, §2 към нея на
ефективни вътрешноправни средства за защита във връзка с правото на
възобновяване на делото при наличие на съществен порок на процеса, който е
повлиял на неговия изход.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.