Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.04.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в
публичното съдебно заседание на четвърти октомври две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Адриана Атанасова в. гр. д. № 1630 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
С решение №
525922 от 05.1.2018г., постановено по гр.д. № 36556/2018г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 27-ми състав, е отхвърлен предявеният от ищеца С.Ц.М.
срещу „Ф.И.“ ЕАД иск с правно основание чл. 439, ал. 2 ГПК, че С.Ц.М. не дължи
сумите: 588, 07 лв., главница, договорна
лихва в размер на 147.10лв. за периода от 10.04.2009г. до 10.02.2010г., законна
лихва за забава върху главницата в размер на 140.56лв. за периода от
08.05.2009г. до 08.07.2011г., ведно със законната лихва от 20.07.2011г. до
изплащане на вземането, както и съдебни разноски в размер на 125 лв., въз
основа който било образувано изпълнително дело № 20158410403498 на ЧСИ Н. М.,
рег. № 841 на КЧСИ, с район на действие – СГС.
Със същото решение ищецът е осъден
да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 100 лв. за
юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца С.Ц.М., чрез адв. П.Г. - САК, като счита решението за неправилно и
необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Във въззивната жалба са изложени
твърдения, че давността не е прекъсвана със
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като не е бил предявен
иск по чл. 422 ГПК. Въззивникът се позовава на Тълкувателно решение № 2/2013г. на
ВКС, ОСГТК. Наведени са доводи,че давността е започнала да тече от 08.05.2009г.
и не е спирана и прекъсвана, поради което и при извършването на първото
изпълнително действие от ЧСИ М. – запорно съобщение на 08.04.2015г., тя е била
вече изтекла. Изложени са съображения, че не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването
на покана за доброволно изпълнение , проучването на имущественото състояние на
длъжника, извършването на справки, набавянето на документи и книжа,
назначаването на експертиза, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязло в сила разпределение и др. Сочи се, че всички вземания по
изпълнителния лист от 05.10.2011г. са погасени по давност. Поддържа освен
това,че с погасяването на главното вземане, се погасяват и произтичащите от
него допълнителни вземания, макар и давността за тях да не е изтекла.
Претендират се разноски във въззивното производство.
Въззиваемата страна „Ф.И.“
ЕАД, не изразява становище по
жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата на С.Ц.М.
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се
произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в
обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на
обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен
е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 2 от ГПК от С.Ц.М. срещу „Ф.И.“ ЕАД за признаване
за установено, че ищецът не дължи сумите по издаден изпълнителен лист по гр.д.
№ 845/2011г. по описа на РС – Козлодуй, въз основа на който е било образувано изпълнително дело № 20158410403498
на ЧСИ Н. М., рег. № 841 на КЧСИ, поради погасяване на сумите по давност.
Настоящата
въззивната инстанция намира постановеното от СРС, 27-ми състав, решение за валидно и допустимо, а по
отношение на правилността му намира следното:
В исковата молба
са наведени твърдение, че срещу ищеца бил издаден изпълнителен лист от
05.10.2011г. по заповедно производство по чл.410 ГПК, като твърденията на
заявителя били, че вземането произтича от настъпила предсрочна изискуемост
от 08.05.2009г. на задължения по договор
за паричен кредит PLUS-01162412 от 13.02.2008г. Поддържа се, че на 08.07.2014г.
бил сключен договор за цесия между заявителя и ответника, след което ответникът
образувал изпълнително дело № 20158410403498, по което първото валидно
изпълнително действие било изпращане на запорно съобщение до Банка ДСК ЕАД от
08.04.2015г. Ищецът излага съображения,
че след настъпване на предсрочната
изискуемост е почнала да тече обща погасителна давност, която изтекла преди
образуване на изпълнителното дело, така и към момента на първото изпълнително
действие по отношение на всички вземания.
В
отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявеният иск, като е изложил
съображения, че вземанията не са били
погасени по давност, защото с влизане в сила на заповедта давността е прекъсната и от този момент е започнала
да тече нова давност, която също била прекъсната с наложения запор върху банковите
сметки на ищеца.
По
делото е представена заповед № 773 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от дата 21.07.2011г., с която длъжникът С.Ц.М. е осъден да заплати на „БНП П.П.Ф.“
ЕАД следните суми: 588, 07 лв. – главница до погасяване на кредита; 147,10 лв.
– договорна лихва, представляваща печалба на дружеството по договор за кредит от
10.04.2009г. до 10.02.2010г., законна лихва за забава по т. 9а в размер на
140,56 лв. от 08.05.2009г. до 08.07.2011г. , законна лихва от датата на
подаване на заявлението 20.07.2011г. до изплащане на вземането, както и съдебни
разноски в размер на 25 лв. държавна такса и 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
По делото е представено и заявление за издаване на
заповед на изпълнение по чл. 410 ГПК от
дата 20.07.2011г., депозирано пред РС – Козлодуй.
Видно от сключеният на 13.02.2008г. договор за
потребителски паричен кредит PLUS –***** между ищеца С.Ц.М. и „Д.Ф.И.“
ЕАД., на ищеца е отпуснат кредит в размер на 1031, 20 лв. , като страните са
договорили помежду си, че броят на погасителните вноски е 24 броя.
Представен е и договор за продажба и прехвърляна на
вземания от 08.07.2014г. между „Ф.И.“ ЕАД и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, като към същия е прибавен и
Приложение 1 към Приемо – предавателен протокол от 24.07.2014г., видно от който
вземането по процесния договор за кредит е било прехвърлено на „Ф.И.“ ЕАД.
По
делото с доклада, който не е бил оспорен от страните са отделение следните
факти и обстоятелства като безспорни и ненуждаещи се от доказване:
1.
В полза на праводателя (цедента) на ответника има издаден изпълнителен лист от
дата 05.10.2011г. по ч.гр.д. № 845/2011г. по описа на Районен съд – Козлодуй, издаден въз основа на влязла в сила заповед по чл. 410 ГПК за вземания, произтичащи от настъпила предсрочна изискуемост от 08.05.2009г. на задължения по договор за
паричен кредит PLUS-01162412 от 13.02.2008г.
2. Вземането по изпълнителния лист
е било прехвърлено по силата на договор за цесия от 08.07.2014г. на ответника
(като цесионер) и
3. Въз основа на изпълнителния лист
е било образувано изпълнително дело № 20158410403498 на ЧСИ Н. М., по което
първото изпълнително действие е запорното съобщение от 08.04.2015г.
По делото е ангажирано и като
доказателство по делото заверено копие на заповед № 773/21.07.2011г. и
Определение № 387/11.05.2016г. на ОС-Враца, от които се установява, че
заповедта е влязла в законна сила и правилно е бил издаден изпълнителния лист
от 05.10.2011г.
Съгласно чл.154 от ГПК в тежест на
ответника е да докаже, че разполага с вземане в претендирания размер, което
подлежи на принудително изпълнение, в това число и извършването на действия по
спиране или прекъсване на течащата срещу вземанията погасителна давност по
смисъла на ЗЗД.
От една страна ищецът твърди, че
давността тече от датата на предсрочна изискуемост – 08.05.2009г. на кредита,
защото подаването на заявление по чл.410 ГПК не е прекъснало давността, поради
което към 08.04.2015г. погасителната давност за цялото вземане е изтекла, а от
друг страна ответникът навежда твърдения, че с влизане в сила на заповедта по
чл.410 ГПК от 10.09.2011г. се е прекъснала давността и от този момент е почнал
да тече нов давностен срок, който към 08.04.2015г. не е изтекъл.
Настоящият въззивен състав намира, че са
неоснователни наведените във въззивната жалба оплаквания на въззивника – ищец,
че с настъпване на предсрочната
изискуемост е почнала да тече обща погасителна давност, която е изтекла преди
образуване на изпълнителното дело, така и към момента на първото изпълнително
действие по отношение на всички вземания. Напротив, по делото беше безспорно
установено и доказано, че е налице влезнала в сила заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК от 21.07.2011г., като влизането
на същата в сила е довело до прекъсване на давността и е започнала да тече нова
давност, която на свой ред също е била прекъсна с първото по делото валидно
изпълнително действие – наложен запор на банковите сметки на длъжника- на
08.04.2015г.
Въззивният съд напълно споделя
изложените от първооинстанционния съд доводи относно приложимостта на
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и по отношение на вземане, за което е налице
постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която е влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Настоящият
състав се солидализира напълно с изложените от СРС мотиви в първоинстанционното
решение, които са подкрепени освен това с богато цитирана съдебна практика на
съдилищата в тази насока. /виж решение № 791 от 24.04.2013г. по в.гр.д. № 3948/2012г. по описа на Софийски апелативен
съд; определение № 633/07.11.2017г. по т.д. № 1508/2017г. на ВКС, II TO и др./
Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД
гласи, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата
давност е всякога пет години. В настоящия случай влезналата в сила заповед за изпълнение /по
аргумент на разпоредбата на чл. 416 ГПК при неподадено в срок възражение, заповедта
за изпълнение влиза в сила/ замества съдебното решение като изпълнително
основание. Както в теорията, така и в практиката е прието, макар и да няма
изрична разпоредба в закона в тази връзка, че съществуването на вземането при
влязла в сила заповед за изпълнение /в случай на неподадено възражение по чл.
414 ГПК/ има последици аналогични на
силата на присъдено нещо. Същото е подкрепено от обстоятелството, че
единствената възможност за оспорване на вземането по заповедта в конкретния
случай е предвидения ред по чл. 424 ГПК, който може да се приложи при
новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. Изтичането на
преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение се
приравнява на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на
вземането, като стабилитетът на заповедта произтича от това, че същата влиза в
законна сила., какъвто е и настоящия случай.
С оглед на всичко гореизложено
настоящият въззивен състав намира, че към 08.04.2015г. не е изтекла петгодишната погасителна
давност. Това е така, тъй като както по-
горе бе изложено е налице влезнала в
сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 21.07.2011г., като влизането на
същата в сила е довело до прекъсване на давността и е започнала да тече нова
давност. На свой ред последната също е била прекъсна с първото по делото
валидно изпълнително действие – наложен запор на банковите сметки на длъжника-
на 08.04.2015г. Следователно новата петгодишна давност е започнала да тече от
08.04.2015г. и същата ще се счита за изтекла
на 08.04.2020г. Предвид датата на предявяване на исковата молба, а именно –
05.06.2018г., то давността не е изтекла и предявеният от ищеца иск по реда на
чл. 439, ал.2 ГПК е бил правилно отхвърлен от първоинстанционния съд.
Предвид изложеното поради съвпадането на крайните
изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд
по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и
законосъобразно.
С
оглед неоснователността на въззивната жалба на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
въззивникът дължи да заплати на въззиваемия направените във въззивното
производство разноски. Доколкото обаче въззиваемата страна не е подала отговор
на въззивната жалба, не е изпратила процесуален представител в първото по
делото съдебно заседание, не е претендирала и представила доказателства за
направени разноски във въззивното производство, то такива не следва да й бъдат
присъждани.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т.1 ГПК.
Воден от горното,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
525922 от 05.1.2018г., постановено по гр.д. № 36556/2018г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 27-ми състав.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.