Р Е Ш Е Н И Е
№ 25.01.2021 година гр.София
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд , Гражданско отделение ,
II “Б” състав , в публично
заседание на осемнадесети януари през две хиляди и двадесет и първа година , в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА
АНАСТАСОВА
Мл.съдия ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при секретар Д.Шулева
като разгледа докладваното от съдия Василев въззивно гражданско дело №7482
по описа на 2020 година ,
за да се произнесе взе предвид
следното :
Производството
е по чл.258 – чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №7482/2020 г по
описа на СГС е образувано по въззивна жалба на В.Ц.П. ЕГН ********** от гр.София срещу
решение №30054 от 31.01.2020 г постановено по
гр.д.№36088/18
г на СРС , 28 състав ; с което е отхвърлен му с правно основание
чл.124 ал.1 ГПК срещу Г.П.Б. ЕГН ********** *** да се признае за установено , че е собственик на основание давностно
владение от 01.07.2007 г до 25.05.2018 г / на поземлен имот №2736 кв.36 в
гр.София ж.к.Люлин-3 с идентификатор №68134.4361.311 с площ от 283 кв.м.
Въззивникът излага доводи за
неправилност на решението на СРС , тъй като трябва да се кредитират показанията
на св.Х.К., който дава ясни показания без да е необходимо да помни детайли за
събития преди 15 години . Имотът е бил затворен и е упражнявано продължително и
несмущавано владение . Давността върху имота не е прекъсвана и ищецът не е
отстраняван от имота . Достроена е сграда с масивна конструкция и са извършвани
подобрения върху имота
Въззиваемата страна Г.П.Б. не е подал отговор на въззивната жалба
. В о.с.з . оспорва въззивната жалба .
Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на
въззивника на 12.02.2020 г и е обжалвано в срок на 28.02.2020 г .
Налице е правен интерес на въззивника
за обжалване на решението на СРС .
След преценка на доводите в жалбите и доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
За да отхвърли иска СРС е приел следното . Процесният имот е възстановен по ЗСПЗЗ на
наследниците на В.П. Стоянов и е закупен от ответника с нотариален акт за
покупко-продажба №40 том II нотар.дело №198/17 г на нотариус №065 . Ищецът се позовава на
придобивна давност за периода 01.07.2007 г до 25.05.2018 г . Според СРС
са налице противоречия в показанията на св.К. , защото според него след 2004 г
павилионът е бил само офис , а претенциите са били преди това , когато е бил
заведение . Среща между реституираните собственици и ищеца е имало през 2008 г ,
след което ищецът не можел да бъде намерен според свидетелите О.М.и Н.М.т.е.
липсвало явно владение . Имотът не е бил ограден и поред СРС не е доказано явно
, необезпокоявано и непрекъснато владение . Имало е и фактическо прекъсване на
владението , защото собствениците на имота са искали съдействие от
административни органи . Придобивната давност е прекъсвана неколкократно през
2007 г и през 2008 г имотът не е придобит по давност .
Решението на СРС е правилно , при следните уточнения и изрични мотиви по доводите във
въззивната жалба.
Законосъобразно първоинстанционният
съд е приел , че ищецът не е доказал несъмнено , явно и непрекъснато владение.
Преди всичко по делото няма категорични доказателства , че ищецът е
установил владение върху имота като физическо лице . Според разрешение за поставено преместваемо
съоръжение №45 от 06.04.2004 г на гл.архитект на р-н „Люлин“ ползвател на имота е „Л.К.Е.“ ООД на
дъщерята на ищеца /според св.А. и К. / , а не ищецът като физическо лице ,
който е бил такъв , но в предходен момент . Категорични данни , че ищецът е завладял
и е владял имота за себе си като
физическо лице липсват по делото , още повече , че ищецът признава , че
имотът е ползван за заведение и офис върху него т.е. за търговска дейност
, като в исковата молба е посочено и търговско дружество на ищеца .
Сградата /павилион/ с временен статут безспорно вече е премахната и не
съществува . Тази
сграда не е и предмет на делото . Сам
по себе си фактът , че е имало павилион с временен статут и други
премахнати вече подобрения върху имота не обосновава владение върху процесния поземлен
имот , а евентуално владение върху право на строеж , обаче право на строеж за преместваем
и временен обект поначало не възниква . Според св.А. и св.О.М.поземленият имот никога не е бил ограден
, от което следва че не доказано владение върху него , още по-малко несъмнено ,
явно и безспорно владение . На практика всеки минувач и жител на ж.к.Люлин -3 е
можел да преминава и да ползва свободната площ от поземления имот . Паркирането на автомобили върху празното място
в зона на преобладаващи общински имоти и отреден за озеленяване не е
равнозначно на владение – можело е и други лица да паркират върху имота . Св.К. и А. не знаят площта на процесния имот
и къде точно се намира свободната площ ,
поради което свидетелските им показания са без доказателствена стойност по
отношение на ползването на поземления имот. Св.О.М.посочва , че е имало преговори
за евентуално закупуване на имота от ищеца , което отново показва , че не е
имало явно владение от последния .
След като не е установено явно и пълно
владение върху имота и без значение дали ищецът впоследствие се е укривал от
ответника и праводателите му . Настоящият съд не споделя мотивите на СРС , че е имало прекъсване на владението чрез
жалби до административни органи или посещение на обекта от собствениците му .
Както е посочено в решение №376 от 12.03.2013 г по
гр.д.№260/12 г на ВКС , I ГО според чл. 116 ЗЗД, приложим съответно към института на
придобивната давност съгласно чл. 84 ЗС, давността се прекъсва с признаване на
вземането от длъжника, с предявяване на иск или възражение или на искане
за почване на помирително производство и с предприемане на действия за
принудително изпълнение. Други действия, вън от ограничително посочените,
не могат да прекъснат течението на започналата придобивна давност. Така
например различните покани - устни, писмени, нотариални; фактическите смущения
на владението, извършвани от собственика, които не са се изразили в отнемане на
владението за повече от шест месеца, не водят до прекъсване на придобивната
давност /чл. 81 ЗС/.
В случая обаче не е от значение дали
ответникът е доказал прекъсване на владението , защото доказателствената тежест е на ищеца и той не е доказал , че е
владял имота в необходимия по чл.79 ал.1 ЗС 10-годишен давностен срок .
Налага се изводът , че решението на
СРС трябва да бъде потвърдено . С оглед изхода на делото в тежест на въззивника
са разноските на въззиваемата страна пред СГС – адвокатско възнаграждение .
По
изложените съображения , СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №30054 от 31.01.2020 г постановено по гр.д.№36088/18 г на СРС , 28 състав .
ОСЪЖДА В.Ц.П. ЕГН ********** от гр.София да заплати на Г.П.Б.
ЕГН ********** *** сумата от 900 лева разноски пред СГС .
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.