Р Е Ш Е
Н И
Е № 4861
гр. Пловдив, 17.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XX състав, в публичното заседание на 15.11.2019
г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 14556 по описа
за 2018 г. и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на
чл.422, вр. с чл.415 ГПК.
Образувано е по искова молба
от „***“, рег. № ***, регистрирано
със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от у. И.Т. срещу „***“ ООД.
В
исковата молба и в допълнителна молба от 18.01.2019 г. се излага твърдение, че
в периода 24.09.2007г. до 25.05.2017 г., в период от 10 години, ищецът е
предоставил на ответника, чрез преводи по банкова сметка ***3 000 лева.
Така се твърди, че от 24.09.2007 г. е налице устен договор за заем. Целта на
тези преводи била спомагане развитието и постигането на бизнес целите на „***“
ООД. Твърди се, че всяка една получавана сума е потвърждавана от подписваните
ежемесечно от у. Е. А. изявления за размера на предоставените суми. Твърди се,
че в полза на ответника са предоставени 1320 евро, като превода на тази сума е
извършен на 15.04.2015г. по банковата сметка на ответника и сумата в размер на
1300 евро, като превода на тази сума е извършен на 07.05.2015г. Твърди се, че
сумите са предоставени в заем. Твърди се, че договора за заем е сключен като
безсрочен такъв. Не е предвиден срок за връщането на сумите, поради което ищеца
е изпратил покана за доброволно изпълнение за връщане на така получените суми.
Поканата е връчена на ответника на посочения от него електронен адрес на дата
30.06.2018г. В настоящото производство се претендира сума в общ размер на2620 евро, представляваща сбор от предоставени в заем
парични средства, от които 1320 евро на 15.04.2015 г. и 1300 евро на 07.05.2015
г. Твърди се, че за посочените
заемни суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по частно гражданско дело № 17095/2017г. по описа на Районен съд-Пловдив,
ХХІ граждански състав. Излагат се твърдения, че претендираните суми не са
заплатени от страна на ответника и с оглед изложеното е предявен установителен
иск за установяване на вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение.
В срока
по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с която на
първо място, заявява, че иска е
недопустим и неоснователен, доколкото се твърди в обстоятелствената част на
исковата молба наличието на договор за заем от 24.09.2007г. в размер на
2 053 000 лева, а в петитума на исковата молба се претендира
връщането на суми в размер на 2 620 евро, предоставена на 15.04.2015г. и
1300 евро, предоставена като заем на 07.05.2015г. Счита, че има разминаване
между фактически твърдения и наведени искания. Твърди се недопустимост, предвид
обстоятелството, че в петитума са заявени два иска един установителен и един
осъдителен иск и не ставало ясно дали е предявен установителен или осъдителен
иск. По основателността на иска, се твърди, че така изложената обстановка е
невярна, непълна и неточна, а по същество искът е неоснователен и недоказан.
Оспорва всички фактически твърдения, изложени в исковата молба, като твърди, че
са неверни и неотговарящи на обективната действителност. На първо място
оспорват изцяло твърденията за сключен устен договор за наем от 24.09.2007г. в
размер на 2 053 00 лева със заемодател
ищеца – „***“ ЛИМИТИД и заемател ответника - „***“ ООД. Твърди се, че
такъв договор никога не е съществувал, никога не е било постигано съгласие за
предоставяне на суми под формата на заем. Оспорва се и получаването в заем на
сумите, претендирани в исковата молба, а именно сума в размер 1320 евро,
предоставена в заем и преведена по банков път на 15.04.2015г., както и сума в
размер на 1300 евро, преведена на 07.05.2015г.Твърди се, че ответникът не е обективирал съгласие за сключване на
заем, не е поел такова задължение да връща претендираните суми, посочени в
исковата претенция, нито е получавал
подобни суми от ищеца- „***“ ЛИМИТИД. Оспорва се твърдението, че получаването на всяка една
сума е потвърдено от подписаните ежемесечно от у. Е. А. изявления в размера на
предоставените суми. Твърди се, че това твърдение е невярно. Оспорва се
твърдението, че договора за заем е безсрочен, тъй като подобен договор липсва и
никога не е бил сключван. Оспорва се твърдението, че от страна на ищеца е
посещавано седалището на ответника, с цел връчване на покана за доброволно
изпълнение. Оспорва се съдържанието на декларацията за посещение, която не
отговаря на обективната истина и в нея са отразени неверни факти. Оспорва
се полагането на подписите в
декларацията. Оспорва се като цяло да е получена покана за доброволно
изпълнение, включително и по електронен адрес, доколкото такъв адрес ответника
няма и не се управлява от страна на дружеството. Оспорва се съдържанието и
автентичността на приложената разпечатка на имейл. Оспорва се представителната
власт на адв. И.П., като се твърди, че тя не е била упълномощена да отправя
подобни изявления, в частност, да отправя покана за връщане на заем от името на
"***„ ЛИМИТИД. Оспорва се и твърдението, че „***“ ООД е получавало
претендираните суми. Излагат се твърдения, при положение, че се приеме, че
ответникът е получил претендираните суми, те не са били получени на твърдяното
основание, а именно договор за заем за потребление, доколкото между
страните съществуват множество договори
за продажба и износ на стоки, произведени от ответника. Ако се приеме, че
подобни суми са постъпили в ответното дружество, се твърди, че те са били
плащани към ответника по повод продадена и получена продукция. Твърди се, че
липсват елементите на фактическия състав на сключен договор за заем за
потребление. А, ако се приеме, че такъв договор е сключен, се прави възражение
за ненастъпил падеж и изискуемост на вземането, прави се възражение за изтекла
погасителна давност. С оглед изложеното се иска прекратяване на производството
като недопустимо, ако се приеме, че е допустимо, то тогава следва иска да се
отхвърли като недоказан, необоснован и неоснователен.
Предвид всичко изложено
оспорват предявените искове като
недопустими и неоснователни.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 17095/2017 г. по описа на ПРС, вземанията по настоящото производство съответстват
на тези по заповедта за изпълнение. Заповедта е връчена на длъжника по реда на
чл.50, ал.4 ГПК. След проведена процедура по чл.423 ГПК е прието възражението
на длъжника. Исковете, по които е
образуван настоящият процес, са предявени в едномесечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
Видно от
приложеното по делото заповедното дело в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение за сумата в общ размер на 2620 евро, представляваща сбор от
предоставени в заем парични средства, от които 1320 евро на 15.04.2015 г. и
1300 евро на 07.05.2015 г.
Предмет на
настоящото исково производство са същите тези парични преводи, претендирани
като предоставени в заем. Обстоятелството, че са изложени твърдения, че е сключен
един устен договор за заем от 24.09.2007 г., не променят обстоятелството, че се
търсят конкретни суми, платени на определени дати, които съответстват на
вземанията за които е издадена заповедта за изпълнение и които се претендират
на основание заем. Наред с това от изложените обстоятелства в исковата молба съдът
приема, че се касае до сключване на множество договори за заем в периода от
2007 г до 2017 г., а не до едно правоотношение, като се има предвид и характера
на договора за заем като реален договор, който се счита за сключен от момента
на предаване на заемната сума и съгласие на заемодателя да я върне. Твърденията
за договор за заем от 2007 г. по-скоро е твърдение за обещание за даване на
заем, доколкото се твърди, че суми са превеждани в период от 10 години с
отделни преводи.
Предвид
изложеното съдът приема, че претендираните суми в исковото производство са
същите, за които е издадена заповед за изпълнение. Основанието е едно и също –
заем.
По същество:
Предявени са положителни установителни искове с правна
квалификация чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД, а именно признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в общ размер на 2 620
евро, от които 1300 евро, преведена на 15.04.2015г. и сумата в размер на 1320 евро,
преведена на 07.05.2015г., предадени в заем.
За да бъдат уважени предявените
искове ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване
валидно възникнало заемно правоотношение, в това число като елемент на
фактическия състав на договор за заем е реалното предаване на сумите
претендирани като заемни такива в исковата молба, наличие на задължение на
заемателя да върне предоставените заемни суми, настъпването на изискуемост. С
оглед възражението на ответника за изтекла погасителна давност, то следва да
наведе обстоятелства за спирането и прекъсването на давността.
Видно
от представеното по делото платежно нареждане от 15.04.2015 г. /л.10-11/ на
същата дата ищцовото дружество е наредило превод в полза на ответника на сумата
в размер на 1320 евро, като основание на превода е посочено – „изплащане на
акционерен заем“.
Видно
от представеното по делото платежно нареждане от 07.05.2015 г. /л.13-14/ на
същата дата ищцовото дружество е наредило превод в полза на ответника на сумата
в размер на 1300 евро, като основание на превода е посочено – „изплащане на
акционерен заем“.
По
делото е изслушана и приета Съдебно-счетоводна експертиза на вещо лице Ш.,
което дава заключение, след проверка в счетоводството
на ответното дружество, че сумите и по двете платежни са постъпили по сметка на
ответното дружество с по 5 евро разлика – такса удръжка за сметка на
получателя, и са осчетоводени при него по дебитна сметка 504, която е сметка за
плащания във валута и по кредитна сметка 499 „Други кредитори“, като и за двата
превода в ответното дружество е записано като основание „превод“.
В
съдебно заседание, проведено на 15.11.2019 г. /л.149/ вещо лице Ш. уточнява, че
на посочените дати няма други постъпили преводи от ищеца към ответника, а
единствено процесните. Вещото лице уточнява, че сметка 499, в която са
осчетоводени от ответника процесните суми е разплащателна сметка, по която
принципно постъпват плащания, които не са обичайни за дейността на дружеството
и е сметка за задължения към трети лица. Тази сметка не е предназначена за
заеми. Вещото лице пояснява, че сметката, която е предназначена за заеми е друг
вид сметка, но няма пречка в сметка 499 да се осчетоводяват заеми.
Следва
да се посочи, че договорът за заем е реален договор, има сложен фактически състав,
като елемент от него е предаване на парична сума в заем и наличие на волеизявление за връщане на дадената парична сума, като
договорът се счита сключен от момента на осъществяване на предаването на
сумата, респективно даване съгласието за връщането й като заем, което от двете
се осъществи последно.
В
случая съдът приема, че по делото не се установи при условията на пълно и
главно доказване, че между страните е възникнало заемно правоотношение. Липсва
изрично волеизявление на ответника за връщане на преведените суми.
Следва
да се посочи, че представените от страна на ищеца платежни документи, сами по
себе си представляват частен документ. Записаното в тези платежни документи
основание на превода не обвързват ответника, ако същият не ги е приел
недвусмислено. Същите не носят подпис на представител на ответника и не
представляват разписка. Наред с това, при липса на писмен документ, от начина
по който е посочено основанието на превода – „акционерен заем“, не може
еднозначно да се приеме, дали сумата се предоставя като заем или представлява
връщане на заем от ищеца към ответника, доколкото и ответникът не е акционерно дружество, няма акционери.
Наред
с това обстоятелството, че ответникът е осчетоводил постъпилите от ищеца суми
не води до извод, че той е приел и се е съгласил да ги върне като заем.
Ответникът от своя страна е посочил като основание за преводите „превод“.
Сумите не са осчетоводени като „заем“, за да се приеме, че ответникът е приел
основанието посочено в платежните нареждания от ищеца и се е съгласил да върне
предоставените му суми. В този изричен смисъл са и Решение № 390/20.05.2010 г. по
гр.д. № 134/2010 г., IV ГО, Определение № 305/24.09.2015
г. по гр.д. № 159/2015 г., III ГО.
Съдът
не споделя довода на ищцовата страна, изразен в писмените бележки, че в случая
е доказано съгласието на ответника да върне заемните суми, доколкото в
счетоводството му били осчетоводени процесните суми, като се позовава на Решения
№ 62 от 09.07.2012 г. по т.д. № № 733/2011 г. ВКС II TO. Цитираното
от ищцовата страна решение има за предмет различна хипотеза, при която има
сключен писмен договор за заем, има превод на сумата по сметка на заемателя,
има осчетоводяване на сумата, като макар и да не е посочено основанието, в
счетоводството на това дружество има други документи, в които е признато
изрично, че сумата е предоставена в заем – разходен касов ордер. Какъвто не е
настоящия случай.
Действително
друго щеше да бъде, ако преведените суми бяха осчетоводени при ответника с
основание „заем“ или с друг документ се свързва приемането на тези суми като
заем от ответника. Обстоятелството, че сумите са заведени в сметка 499 „Други
кредитори“, не може да установи, че сумите са приети от ответника като
задължение за заем, нито пък се установява тази сметка да е типична за заеми и
в нея да е изключено да се осчетоводяват други задължения или пък да е само за
задължения. Вещо лице Ш. уточни, че е въпрос на счетоводна политика в коя
сметка ще бъдат отразени различни плащания, което зависи от самия търговец. Страните
по делото са търговски дружества и същите могат да участват в множество и
различни правоотношения. Само по себе си счетоводното записване не създава
правоотношения между страните, а е следствие на същите. /В този смисъл Определение
№ 156/11.02.2016 г. по гр.д. № 5796/2015 г., IV ГО ВКС/. Още
повече както беше посочено по-горе, самият ответник не е отразил в
счетоводството си, че сумите са предоставени в заем и подлежат на връщане.
Цитираната от ищеца практика в писмените бележки относно отразяването в сметка
499 касаят различни казуси, при които има в някои от случаите писмен договор за
заем, въз основа на който е извършвано плащане, при осчетоводяването в тази
сметка е посочено и основанието – „заем“, има и други съпътстващи документи,
установяващи заемно правоотношение, поради което и не са съпоставими с
настоящия казус.
Представените
от ищеца потвърждения за получени в заем от ответника суми /л.83 и л.84/ са
неотносими по делото, не касаят процесните претенции, а суми с различен размер
и преведени на различни дати. Още повече същите водят на извод, че в случаите
когато суми са превеждани от ищеца на ответника като заем, последния е издавал
нарочно потвърждение, че преведените суми са предоставени в заем. За процесните
плащания липсват такива потвърждения.
Предвид
всичко изложено съдът намира, че по делото не се доказа от ищеца при условията
на пълно и главно доказване, че сумите предмет на делото са преведени като заем
на ответника, който да се е задължил да ги върне.
Останалите
събрани по делото доказателства, както и направените от страна на ответника
възражения съдът намира за безпредметно да обсъжда. Дали сумите са преведени на друго основание,
на каквото се позовава ответника, не следва да бъде обсъждано, доколкото ищецът
следваше да докаже, че сумите са преведени именно на твърдяното от него
основание - заем и ответникът се е задължил да ги върне.
При
изложените съображения исковете се явяват неоснователни и като такива следва да
бъдат отхвърлени.
По отговорността за
разноските:
С
оглед изхода на спора право на разноски се пораждат за ответника, който е
направил своевременно искане в тази насока. Представен е и списък на разноски
по чл.80 ГПК. Ответникът доказа разноски в общ размер на 1300 лева – платено
адвокатско възнаграждение, за реалното плащане на което се съдържа разписка в
самия договор за правна защита /л.146/, които следва да му бъдат присъдени в
пълен размер на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Така
мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от ***,
рег. № ***, регистрирано със седалище и адрес на управление: *** код ***,
представлявано от И. Т. срещу „***“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив, бул. „Васил Априлов“ № 158, представлявано от Е. Н. А.
– У. положителни установителни искове за признаване за установено, че „***“ ООД,
ЕИК ********* дължи на „***“ Лимитид, рег. № *** в *** сумата в общ размер на
2620 евро, представляваща сбор от предоставени в заем парични средства, от
които 1320 евро на 15.04.2015 г. и 1300 евро на 07.05.2015 г., за които
вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
по ч.гр.д. № 17095/2017 г. по описа на Пловдивския районен съд.
ОСЪЖДА „***“, рег. № ***,
регистрирано със седалище и адрес на управление *** код *** да заплати на „***“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Пловдив, бул. „Васил Априлов“ № 158, представлявано от Е. Н. А. – У., на
основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата в размер на 1300 лева – разноски в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис
от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ