РЕШЕНИЕ
№ 444
гр. Пловдив, 11.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. П.
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330103410 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от И. П. П., ЕГН **********, починал в хода на
процеса, с конституирани наследниците по закон Р. Б. П., ЕГН **********, Г. И. П.,
ЕГН ********** и П. И. П., ЕГН ********** против „Креди йес“ ООД, ЕИК
*********, с която са предявени обективно съединени установителни искове в
условията на евентуалност с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с
чл.11, чл. 19, чл.33 ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните възникнало облигационно правоотношение
по договор за паричен заем № ..... от 17.12.2019 г., което било недействително на
основание чл. 22 ЗПК. Излага съображения за нарушения на чл. 11, ал. 1, т.9 и т.10; чл.
10, ал. 1 ЗПК.
Уговорената възн. лихва надхвърляла повече от 3 пъти законната, а уговорката
за дължимостта й – била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка също била
нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й
функции. Чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита и водела до
неоснователно обогатяване за кредитора. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били
нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на
обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48. Прехвърляла
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, при което се стигало
до допълнително увеличаване размера на задълженията. Неустойката била включена
като обезщетение за кредитора и предвидена в размер, който не съответствал на
вредите от неизпълнението, т.к. била съизмерима с предоставената сума по кредита.
Клаузата била уговорка във вреда на потребителя. Била нищожна на осн. чл. 26, ал. 1
1
ЗЗД.
Поради невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният
лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от
неустойката. Нищожността на неравноправна клауза в договора, сочеща неверен ГПР,
водела до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на изискванията
на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването на т.9 от сочената
разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден относно действителния размер на лихвения
процент. Поради това и договорът бил недействителен.
С оглед изложеното се моли за прогласяването му за такъв, а в условията на
евентуалност – за прогласяване на клаузите на чл. 6 и на чл. 8 за дължимост на
неустойка за недействителни, поради противоречие с добрите нрави, заобикалящи
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между
страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
исковете.
Неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение поставяло
кредитора в риск от неизпълнение от страна на длъжника, който иначе щял да бъде
покрит от обезпечението. Тя не била част от печалбата, а договорено обезщетение за
неспазване на задължение от заемополучателя, който – ако бил предоставил
гаранцията, кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да търпи вреди от
неизпълнението. Неоснователни били твърденията, че възн. лихва била нищожна,
доколкото представлявала цена на предоставената услуга, кредиторът имал право да
определя същия. Изискването на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК не било приложимо, т.к. се
прилагал фиксиран годишен лихвен процент. Клаузата за възн. лихва не противоречала
на добрите нрави – размерът й бил резултат от свободно договаряне между страните,
не бил прекомерен и водещ до противоправно обогатяване на кредитора.
Размерът на ГПР също не бил надвишен и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК било
спазено, като при изчисляването му бил взет предвид и размерът на лихвата.
Нарушение на добрите нрави не било налице, т.к. цената на услугата била ясно и точно
посочена. Изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 и т. 11 ЗПК също били спазени. Предвид
изложеното се твърди, че договорът е действителен, както и клаузата за дължимост на
неустойка, която била индивидуално уговорена. Моли се за отхвърляне на исковете.
Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Относно твърдяната цесия в ОИМ – именно ответникът е процесуално и
материалноправно легитимиран да отговаря по исковете, т.к. договорът за заем е
сключен с него. Ирелевантно е спрямо тези искове и в отношенията с ищеца, дали
вземания по договора са прехвърлени. Ищецът има интерес да установи със СПН дали
правоотношението е действително или не именно спрямо насрещната страна по
договора, поради което и възраженията в ОИМ не се споделят.
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е
2
подписан договор за паричен заем № 932384 от 17.12.2019 г., по който предоставената
сума е усвоена /вж. Определение по чл. 140 ГПК в о.с.з./.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите
писмени доказателства.
При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с искове
като процесните, вкл. и с такива по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, съдът не само може, но е и
длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните
основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011
г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. №
4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г.
на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване
на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018
г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/
2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се вземат предвид освен наведените от ищеца доводи за
недействителност на договора за заем, а също и да се извърши проверка налице ли е
друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът следи
служебно.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на
договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9,
ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода
редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
3
ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на
последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но
той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
Съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е
недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В представения договор /л.6/ никъде не е посочен размер на дължима
възнаградителна лихва, нито е упоменат приложимият годишен лихвен процент.
Същевременно, в СЕФ – изрично се сочи, че по договора има фиксиран годишен
лихвен процент от 39,96, а заемът следва да бъде върнат ведно с договорна лихва в
размер на 233,36 лева.
Тази информацията от СЕФ за горепосочените елементи, част от същественото
съдържание на правоотношението, по никакъв начин не кореспондира и не се
съдържа в процесния договор за заем, което води до съществено нарушаване правата
на потребителя и въвеждането му в заблуждение. За факта, че отв. дружество всъщност
е начислило и принципно счита за дължими и други суми, освен главницата,
свидетелства ССЕ и данните, че с извършени плащания са погасявани и договорна
лихва и неустойка за непредоставено обезпечение.
В договора няма посочен годишен лихвен процент, не е ясно по какъв начин е
формирана лихвата, няма яснота и параметри за условията за прилагането на
посочения в СЕФ такъв от 39,96 %. Липсва уточнение за базата, върху която се
начислява този лихвен процент, не е ясно как е разпределян във времето, а оттам - и
как е формирана възнаградителната лихва. Без значение дали лихвеният процент е
фиксиран или променлив, в договора трябва да са посочени условията /начините/ за
прилагането му. Това изискване не е изпълнено. Ето защо, нарушение на
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.
Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е
недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, т.к. в него
не е посочен приложимият от кредитора лихвен процент. Липсва съответствие между
СЕФ и договора.
Налице са и други нарушения.
Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
4
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо
по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсва /вкл. в ОУ и СЕФ/ обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 48,005 %/. По този
начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на
оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, т.к. посоченият в договора ГПР от 48,005 % и
общата сума на плащанията от 1733,35 лева, не съответстват на действителните.
Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.8
неустойка да се плаща разсрочено във времето /предвидена изначално в погасителния
план/, заедно със седмичните вноски, които ще възлизат на 310 лева. Въведеното
изискване за предоставяне на две кумулативни обезпечения – гарант, отговарящ на
условията по чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ, както и с – ипотека върху НИ, особен залог, банкова
гаранция или ценна книга, съдържа множество изначално поставени ограничения и
конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия
срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на
практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя
се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчител, т.к. същият следва
да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от
допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и
относно ипотека, особен залог, а и банковата гаранция – която трябва да е в размер на
два пъти общата сума за плащане /гл. и лихва/ и за период 6 месеца след падежа на
последната вноска,, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи,
одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо
съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се
5
кумулира към погасителните вноски /извод, напълно съвпадащ с данните по делото –
според ССЕ, с извършеното плащане, е погасена сума и за неустойка – таблица 2/,
следва, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло
извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към
сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение
за погасяване на заетата сума. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за
обезпечаване на главното задължение.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се
явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
заемодателя. Така, при плащането на всички задължения, се получава едно
допълнително възнаграждение. Ето защо, посоченият в договора годишен процент на
разходите от 48,005 % не отговаря на действителния такъв, след като стойността на
допълнителните плащания представлява 49,78 % спрямо предоставената сума
/(746,65/1500)*100/.
С оглед горното и поради липса на част от задължителните реквизити на т.9 и
т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на
Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.
№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.
11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
6
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя
страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати
потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение №
1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени посочените изисквания на
ЗПК, поради което договорът за паричен заем е недействителен.
Предявеният главен иск следва да бъде уважен като основателен. Не са налице
процесуалните условия за разглеждане на евентуалните искове.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
ищците – 99,20 лв. – ДТ; 200 лв. – деп. ССЕ и 800 лева – платено адв. възн. съгл. ДПЗС
/по отношение на което не е направено възражение за прекомерност до преклузивния за
това срок – приключване на устните състезания по делото – направеното в ПЗ на отв.
не се приема, като несвоевременно релевирано/.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Р. Б. П., ЕГН
**********, Г. И. П., ЕГН ********** и П. И. П., ЕГН ********** – в качеството им
на правоприемници – наследници на починалия в хода на процеса ищец И. П. П., ЕГН
********** и „Креди йес“ ООД, ЕИК *********, че сключеният между И. П. П. и
„Креди йес“ ООД договор за паричен заем № ... от 17.12.2019 г. е недействителен.
ОСЪЖДА „Креди йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12 да плати на Р. Б. П., ЕГН **********, с
адрес: ...... Г. И. П., ЕГН **********, с адрес: ......и П. И. П., ЕГН **********, с адрес:
..... – в качеството им на правоприемници – наследници на починалия в хода на процеса
ищец И. П. П., ЕГН **********, сумата от общо 1099,20 лева /хиляда деветдесет и
девет лева и двадесет стотинки/ - разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7