Р Е
Ш Е Н
И Е
№…….....................
гр. София, 07.07.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV Б-състав, в публичното заседание на осемнадесети април, две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
мл.с. БОЖИДАР СТАЕВСКИ
при
секретаря Йорд. Петрова, като разгледа докладваното съдия Станимира Иванова въззивно гр. дело № 5388 по описа за 2021г. на СГС, за да се
произнесе взе предвид следното.
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
20006261/08.01.2021г. по гр.д. № 1499 по описа за 2020г. на Софийски районен съд, 88-ми състав С.О., Булстат ******** с адрес: гр.
София, ул. „********е осъдена да заплати на
О.Д., ЕГН ********** с адрес: *** сумите , както следва: на основание на чл. 55, ал.1 т. 3 от ЗЗД сумата от 200лв., ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба – 27.01.2020г., до
изплащането й, представляващи
платена сума за глоба по наказателно постановление от 29.06.2016г. събрана по
изпълнително дело № 20198490401744 по описа на ЧСИ А.П., преведена на
взискателя въпреки отпадане на право на взискателя СО да я получи; на основание на чл. 59 от ЗЗД сумата от
168,62лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба –
27.01.2020г., до изплащането й, представляващи
платена сума по изпълнително дело №
20198490401744 по описа на ЧСИ А.П. за такси по изпълнението, която сума е
дължима от взискателя СО поради отпадане на правото да получи изпълнение по
наказателното постановление и с която взискател се е обогатил без основание; на
основание на чл. 78, ал.1 от ГПК
съдебни разноски от 374,16лв. С
Решението исковата молба е върната в частта за установителния иск за
недължимост на сумата от 200лв. като О.Д. е осъдена да заплати на СО съдебни
разноски от 35,17лв.
Срещу така постановено решение е депозирана въззивна
жалба вх.№ 25014832/28.01.2021г. по
регистъра на СРС депозирана от ответника
по исковете - С.О.в частта, в която исковете са уважени. Изложил е съображения, че решението е неправилно, като
постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон.
Посочил е, че се касаело за наложено административно наказание глоба с
наказателно постановление за действително извършено нарушение. Това наказателно
постановление било влязло в сила, като били предприети и действия по събирането
на глобата. Глобата вече била събрана и преведена по сметката на Со. Ищецът
имал 5 броя наказателни постановление и не можело да се приеме, че деянието е
случайно или малозначително, че няма умисъл.
Неправилно СРС се позовал на ТР № 2/12.04.2017г., защото то касаело
обикновената погасителна давност. Съществувала обаче и абсолютна погасителна
давност с изтичането на която се погасявало правото на принудително събиране на
задължението. Компетентен да прецени заличаването на публичното задължение би
административно-наказващия орган.
Въззиваемият-ищец
О.Д., ЕГН **********
е оспорил жалбата. Навел е твърдения, че решението в обжалваната част е
правилно. Правилно било прието от СРС, че наказателното постановление не й
връчено в срока от 3 години по чл. 82, ал. 3 от ЗАНН, а и била изтекла
давността по чл. 82, ал.1 буква”а” вр. с чл. 11 от ЗАНН, поради което и
събраната сума от 200лв. била недължимо събрана по невлязло в сила
постановление. ЗАНН не уреждал срок в който следва да се реализира административно-наказателното
производство, нарушителят не можело да се поставя в по-неблагоприятно положение
от извършители на престъпления и приложима била разпоредбата на чл. 80, ал. 1,
т.5 от НК, съгласно която административно наказателното преследване за деяния,
за които се предвижда наказание глоба се погасява с изтичане на 3 години. Така
ако наказателното постановление не е
връчено в срок от 3 години от издаването му, то административно-наказателното
производство се прекратява. Правилно било прието че СО се било обогатило с
размера на разноските по изпълнителното дело, защото те били дължими от него и
така си спестил разходите. Претендирала е разноски.
С Определението по насрочване на делото въззивния съд
е указал на страните, че правната квалификация на исковете е чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
Съдът, след
като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх.№
2000673/13.01.2020г. , уточнена с молба от 12.08.2020г. на О.Д., ЕГН ********** ***, Булстат
******** с която е поискала от съда да осъди ответника за й заплати на основание
на чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 200лв., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба – 27.01.2020г., до изплащането й, представляващи събрана принудително без основание сума за глоба по
наказателно постановление № 275667/29.06.2016г. по изпълнително дело №
20198490401744 по описа на ЧСИ А.П.; сумата от 168,62лв., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба – 27.01.2020г., до изплащането й, представляващи принудително събрана без основание сума по
изпълнително дело № 20198490401744 по описа на ЧСИ А.П. за такси и
разноски по изпълнителното дело, която сума е дължима от взискателя СО и той
спестил разходи за изпълнително дело. Поискала е и да се установи недължимост
на тези суми. Навела е твърдения, че на
13.12.2019г. установила, че преведената й от работодателя заплата е по-ниска от
очакваното и при справка й обяснили, че това се дължи на наложен запор по
изпълнителното дело, като на 17.12.2019г.
й били предоставени наказателно постановление № 275667/29.06.2016г., поканата
за доброволно изпълнение и запорното
съобщение. Така събраните суми следвало да й се върнат. Наказателното
постановление не й било връчено преди 17.12.2019г., то не
било влязло в сила и неправилно било образувано изпълнително дело за събиране
на сумата Нямало основание да се образува изпълнително дело и поради изтичане
на 3 годишния срок от издаване на постановлението до връчването му, което водело до прекратяване на административно
наказателното производство. Живеела на постоянния и настоящ адрес, известен на
СО поради наемно правоотношение между страните, поради което и нямало основание
да се връчи наказателното постановление по реда на чл. 58, ал.2 от ЗАНН. Същото
не й било връчено по приложимия ред по чл. 58, ал.1 от ЗАНН. ЗАНН не уреждал
срок, в който следва да се реализира административно-наказателното
производство, нарушителят не можело да се поставя в по-неблагоприятно положение
от извършители на престъпления и приложима била разпоредбата на чл. 80, ал. 1,
т.5 от НК, съгласно която административно наказателното преследване за деяния,
за които се предвижда наказание глоба, се погасява с изтичане на 3 години.
Така, ако наказателното постановление не
е връчено в срок от 3 години от издаването му, то
административно-наказателното производство се прекратява. Нямало основание за
събиране на сумата. Удръжките от заплатата й започнали от декември 2019г. и
продължили до февруари 2020г., през декември 2019г. била събрана 232,33лв.,
през януари 2020г. – 206,29лв., през февруари 2020г. – 230,78лв. , но надвзета
сума от 300,78лв. й била върната.
Изтекъл бил срока преди сумите да
бъдат събрани принудително. Претендирала е разноски.
Ответникът С.О.е
оспорил исковете. Посочил е, че
наказателното постановление не било обжалвано в срок, поради което и
било влязло в сила, като такова било годно изпълнително основание. Връчването било по чл. 58, ал.2 от ЗАНН.
Наказанието било наложено на 01.03.2017г., тоест преди да изтече 3-годишния срок по чл. 80,
ал. 1,т. 5 от НК вр. с чл. 82 от ЗАНН. Предприел действия по събиране на
глобата преди да изтече погасителната давност за същото. Отговорността на ищеца
за плащане на глобата вече била реализирана. Претендирал е разноски.
С определението по насрочване на делото от 08.10.2020г.
районният съд е посочил правна квалификация на исковете по чл. 55, ал.1, пр.1
от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД, като е обявил доклада за окончателен в проведено първо
по делото о.с.з.
По делото е прието Наказателно постановление № 275667/29.06.2016г. издадено от кмета на СО, с
което на О.Д. е наложена глоба в размер на 200лв. за извършено на 12.06.2016г. нарушение по чл. 18,т.1,
буква 4а”, буква „б”, буква „в” и чл. 35, ал.1 вр. с чл. 24,ал.3 от НРУПОГТТО-пътувала без редовен превозен билет по автобусна линия
А-280 и отказала да закупи карта за еднократно пътуване, продавана от
контрольор по редовността на пътниците.
Приети са удостоверения на постоянен и настоящ адрес
на ищеца, съгласно което същите от 03.06.2016г. са в гр. София, ж.к. ********вх.********ап.
**.
Приета е заповед № РСТ-16-РД66-2/-1.07.2016г. на кмета
на СО, район Студентски, протокол, съгласно които ищцата е настанена под наем в
общинско жилище в гр. София, ж.к. ********вх.********ап. **, като имотът е
предаден на ищеца на 03.06.2016г.
Приет е протокол от 20.02.2017г. от секретар на СО,
район Оборище, сочещо че във връзка с връчване на Наказателно постановление №
275667/29.06.2016г на О.Д. връща същото като неполучено ведно със справка
за адрес.
Приети са заверени преписи от книжа по изпълнително
дело № 20198490401744 по описа на ЧСИ А.П., рег. № 849 на КЧСИ, съгласно които изпълнително дело е образувано по молба
от 07.11.2019г. на СО срещу О.Д. за
събиране на суми по Наказателно постановление № 275667/29.06.2016г в размер на 200лв., като ЧСИ е оправомощен по чл. 18 от ЗЧСИ, на представеното постановление е
за дата 20.02.2017г., както и за дата 05.03.2017г., към него е приложено
удостоверение от 13.02.2017г. за постоянен и настоящ адрес ***, известие за
доставяне до Д. на адрес ***, сочещо че писмо е върнато като неполучено поради
непознат на адреса получател. Покана за доброволно изпълнение и запорно
съобщение до работодателя на О.Д. са изготвени на 29.11.2019г., като са връчени
на работодателя на 07.12.2019г., на
30.12.2019г. длъжникът е поискал да се прекрати делото , сочейки че е узнала за
дело на 16.12.2019г. По изпълнително дело по наложения запор са събрани суми,
както следва: на 23.12.2019г. сумата
от 232,33лв.; на 27.01.2020г. сумата от 206,29лв; на 26.02.2020г. сумата от
230,78лв., от така събраните суми ЧСИ е превел на взискателя сумата от 200лв., като е задържал за такси и разноски по изпълнително дело 168,62лв., а надвнесена сума от
300,78лв. е върнал на длъжника.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от права страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по
валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е
валидно и в обжалваната част е допустимо. Районният съд се е произнесъл по
исковете, съобразно фактите така, като са посочени от ищеца и отправеното
искане, поради което и правната квалификация
на исковете, дадена от СРС не е относима към допустимостта на решението,
а към неговата правилност.
По правилността на решението в обжалваната част:
Предявените искове са с правно основание чл. 55, ал.1,
пр. 1 от ЗЗД. Правното основание на исковете се извежда от твърденията на ищеца
за фактите, на които основава претенциите. Посочването от ищеца на правната
норма като цифрово обозначение, както и на съдържанието на тази норма представляват правна квалификация
на исковете, която не обвързва съда. В случая ищецът твърди, че сумите са събрани принудително по
изпълнително дело в момент, в който не е
съществувало основание за същото – защото наказателното постановление не
било влязло в сила и нямало изпълнителна сила – не й било връчено редовно, а и бил
изтекъл срок от повече от 3 години от издаване на постановлението до връчването
му, което водело до прекратяване на административно-наказателното дело и
невъзможност да се предприемат действия за събиране на глобата. Така наведените твърдения на ищеца
обосновават извод, че правната квалификация на иска е по чл. 55, ал.1 пр.1 от ЗЗД. В хипотезата на чл. 55, ал.1 от ЗЗД са предвидени няколко различни
предпоставки и всяка от тях представлява самостоятелно основание за
претендиране връщане на платената сума, като наведените от ищеца твърдения за
фактите попадат в хипотезата на чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, която квалификация е посочена от въззивния съд с определението
за насрочване на делото.
При така
предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че процесните суми са събрани
от него принудително , че е изтекъл определен срок от извършване на
нарушението, което води по погасяване на правото на ответника за принудително
събиране на наложената като административно наказание глоба.
В тежест на
ответника при така депозирания отговор е да докаже, че основанието на което е събрана сумата е съществувало към момента на
събирането й, че е връчил наказателното постанволение на ищеца и е предприел
действия по налагане на наказанието преди за изтече давността за същото.
В конкретния случай по делото е установено, че на 29.06.2016г. е издадено Наказателно постановление № 275667/29.06.2016г. от кмета на СО, с което на
О.Д. е наложена глоба в размер на 200лв. за извършено на 12.06.2016г. нарушение по чл. 18,т.1, буква „а”, буква „б”, буква
„в” и чл. 35, ал.1 вр. с чл. 24,ал.3 от НРУПОГТТО, на 07.11.2019г. е образувано изпълнително дело при частен съдебен
изпълнител по реда на ГПК за събиране принудително на тази сума, на 07.12.2019г.
е наложен запор върху трудово възнаграждение на ищеца , като принудително са
събрани суми, както следва: на 23.12.2019г.
сумата от 232,33лв.; на 27.01.2020г. сумата от 206,29лв; на 26.02.2020г. сумата
от 230,78лв., от така събраните суми ЧСИ е превел на взискателя сумата от 200лв., като е задържал за такси и разноски по изпълнително дело 168,62лв., а надвнесена сума от
300,78лв. е върнал на длъжника. Тези обстоятелства се установяват от прието по
делото неоспорени от страните писмени доказателства.
Изпълнително
основание съгласно чл. 209, ал.2, т. 5 от ДОПК е само влязлото в сила наказателно постановление.
Съгласно
чл. 64 от ЗАНН наказателните постановления
влизат в сила , ако не подлежат на обжалване, ако не са били
обжалвани в законния срок; ако са били
обжалвани, но са били потвърдени или
изменени от съда.
Съгласно разпоредбата на чл. 58 от ЗАНН препис от наказателното постановление се връчва срещу подпис на нарушителя, а когато нарушителят не се намери на посочения от него адрес, а
новият му адрес е неизвестен, наказващият орган отбелязва това върху
наказателното постановление и то се счита за връчено от деня на отбелязването.
В
конкретния случай наказателното постановление от 29.06.2016г. подлежи на
обжалване, поради което за да се приеме, че същото е годно изпълнително
основание по смисъла на чл. 209 от ДОПК по делото следва да се установи, че е
влязло в сила по смисъла на чл. 64 от ЗАНН. Правилно е прието от районния съд,
че не е установено по делото наказателното постановление да е връчено редовно
на ищеца преди образуването на изпълнителното дело от 07.11.2019г. Не се твърди
и не се установява препис от същото да е връчено лично на ищеца. Приетите по
делото протокол и обратната разписка установяват, че същото е било изпратено на
ищеца на адрес на ул. „Шипка”, като се е върнало като неполучено поради
непознат адресат. Не се установява това да е бил адрес на ищеца към него момент.
Същевременно, установи се по делото от протокола от служител на СО, район
Оборище, приложеното от взискателя по изпълнително дело удостоверение за адрес
на длъжника от 2017г., заповед за настаняване и протокол за предаване на имота,
че на С.О.е бил известен постоянния и настоящ адрес на О.Д. – този на
общинското жилище в което е била настанена под наем от 03.06.2016г. в гр.
София, ж.к. *********, ап. **. Не се установява на този адрес да е направен
дори опит да се връчи на ищеца наказателното постановление. При така
установеното съдът приема, че правилно районният съд е приел, че не са били
налице основанията за връчване на наказателното постановление по реда на чл.
58, ал.2 от ЗАНН. Доколкото не се твърди и не се установява наказателното постановление
да връчено по друг ред и в друг момент на
ищеца преди образуване на изпълнителното дело, то съдът приема, че преди
образуването на изпълнителното дело наказателното постановление не е било
редовно връчено на О.Д. и същото не е било влязло в сила.
Следва да се посочи, че по делото не е
установено към момента на образуване на изпълнителното дело и събирането на
процесните суми С.О.да е имала
възможност да ангажира административно наказателната отговорност на ищеца, като
събере принудително наложената глоба. Административно-наказателната
отговорност и наказателната отговорност могат да бъде
осъществени само чрез съответно административно-наказателния процес и
наказателния процес, от което
следва, че при настъпване на давността по същество се стига до осуетяване на
тази отговорност, а като краен резултат - до нейното погасяване. Препращането
с разпоредбата на чл. 11 от ЗАНН към разпоредбите на НК обосновава
извод, че при липса на правило в ЗАНН, то приложими ще са правилата на НК. Погасяване на
възможността на администрацията да реализира правомощията си и да санкционира
нарушителя е различно от погасяването на възможността й да
реализира правомощията си по изпълнение на наложеното наказание. Макар погасителните основания и в двата
случая да са сходни юридически факти -
по чл. 34 от ЗАНН и по чл. 82 от ЗАНН, в
първия случай те настъпват преди влизане в сила на
правоохранителен акт, а във втория - след влизането му в сила. Отделно те имат различно правно значение - в първия случай
компетентният орган губи възможността да
реализира което и да било от правомощията си по правоотношението, а във втория -
да реализира изпълнението на
наложената санкция. ЗАНН регламентирани
два вида давност: първата е погасителна давност, с изтичането на
която се погасява възможността компетентният орган да реализира правомощията си
по административнонаказателното правоотношение -чл. 34 от ЗАНН; втората е изпълнителската давност, с изтичането на която се погасява възможността
компетентният орган да реализира изтърпяването на наложената административна
санкция - чл. 82 от ЗАНН. ЗАНН не съдържа регламентация, която да е аналогична на
разпоредбата на чл. 81, ал. 3 от НК, уреждаща абсолютната
давност. Тази празнина се преодолява с приложението на чл. 81, ал. 3, във връзка с чл. 80, ал.
1, т. 5 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН.
Предвид липсата
на разпоредба, уреждаща абсолютната давност в ЗАНН и наличието на препращаща
норма на чл. 11 от ЗАНН, уредбата относно погасяването на наказателното
преследване по давност в НК следва да
намери приложение и в административно-наказателното производство. Приемането на обратната теза - че институтът на погасителната
давност, включително и абсолютната такава, не намира приложение при наказателно
преследване за административни нарушения, ще доведе като краен резултат до
неблагоприятно третиране на извършителите на правно запретено поведение с
по-ниска степен на обществена опасност, каквото представлява административното
нарушение, спрямо това на извършителите на общественоопасни деяния с най-висока
степен на обществена укоримост, каквото е престъплението. / В този смисъл Тълкувателно решение 1/27.02.2017г. на ОСК
на НК на ВКС и на І-во и ІІ-ро отд. на ВАС по тълк.д. № 1/2014г. /
В конкретния случай по делото е установено, че
нарушението за което е издадено
наказателното постановление е извършено на 12.06.2016г., наказателно
постановление е издадено на 29.06.2016г. като наказанието е глоба, но в
релевантиня за случая срок от три години след това постановлението не е било надлежно връчено на
нарушителя. При така установеното и по съображения изложени по-горе съдът
приема, че срока на абсолютната давност
за реализиране на СО на правомощията си по административното правоотношение с
ищеца по процесното постановление , определен по реда на чл. 81, ал. 3 от НК, вр. чл. 11 и чл. 82, ал.1 буква „а” от ЗАНН, е 3 години
и той е изтекъл преди да се образува
изпълнителното дело 07.11.2019г. При така възприето съдът приема, че към този момент е било
погасено правомощието на С.О.да санкционира нарушителя
и събраните в хода на образуваното изпълнително дело суми са събрани без основание.
При така възприето и като съобрази установеното
принудително събиране на процесните суми, то исковете за връщането им са
основателни и следва да се уважат.
Доколкото
районният съд е уважил иска, но с правна
квалификация чл. 55, ал.1, пр. 3 и чл. 59 от ЗЗД, като съобрази и че правната
квалификация се отразява в случая само на правилността на решението, то
постановеното от СРС решение следва да се отмени и вместо него следва да се постанови
друго, с което иск завръщане на суми следва се уважи, но на основание на чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема, че разноските следва да се поставят в тежест на
въззивника. За производство пред СГС въззиваемият не е доказал че е направил разноски и такива не му се
следват.
Доколкото
исковете са основателни, то разноските
за производство пред СРС следва да се оставят в тежест на ответника.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 20006261/08.01.2021г. по гр.д. № 1499 по описа за 2020г. на Софийски районен съд, 88-ми състав и вместо това постановява:
ОСЪЖДА С.О.,
Булстат ********
с адрес: гр. София, ул. „********да заплати на О.Д., ЕГН ********** с адрес: *** сумите в размери и на основание,
както следва: на основание на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД сумата от 368,62лв. /триста шестдесет и осем лева и 0,62лв/, ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба – 27.01.2020г., до изплащането й,
представляващи събрана принудително по изпълнително дело № 20198490401744
по описа на ЧСИ А.П. без основание
сума за плащане на глоба по Наказателно постановление № 275667/29.06.2016г и за
такси и разноски по изпълнителното дело; на основание на чл. 78, ал.1 от ГПК съдебни разноски от 374,16лв. за производство пред СРС.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.