РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И Е
№ 208/23.1.2020г.
гр. Пловдив, 23.01.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХІІІ състав в открито
заседание на шестнадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ
ПАСКОВ
при секретаря Д. Й. и прокурор А. Т., като разгледа докладваното от
съдията ГЕОРГИ ПАСКОВ административно дело № 3350 по описа за
2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и следващите от АПК, във връзка с чл.
1, ал. 2 от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
Образувано е по искова молба на В.Н.М. ***, чрез адв.
П.,*** с адрес на призоваване гр. ***за присъждане на обезщетение в размер на
30 лева, представляващо обезвреда за причинените му имуществени вреди,
претърпени в резултат на административен акт - принудителна административна
мярка (ПАМ), обективирана в констативен протокол № 0041016
от 13.07.2019 г., обявена за нищожна по съответния ред с влязло в законна сила
съдебно решение. Претендира присъждане на разноски, съгласно представен списък.
Ответникът – Община Пловдив оспорва така заявената исковата претенция с
основание в чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за
вреди /ЗОДОВ/, както и искането за присъждане на разноски в хода на настоящото
съдебно производство. Претендира юрисконсултско
възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за
основателност на исковата претенция за имуществени вреди. Прави възражение за прекомерност
на претендираното адвокатско възнаграждение.
Не е спорно между страните, че със съдебно решение № 1880 от 09.10.2019г.
по адм. дело № 2171/2019 г. по описа на
Административен съд Пловдив, ХV състав е обявена по жалба на М. нищожността на
ПАМ, обективирана в констативен протокол № 0041016 от
13.07.2019 г.
Съдът счита, че ищецът е формулирал редовна претенция във връзка с чл. 1,
ал. 1 от ЗОДОВ, като твърди, че от незаконосъобразен акт на ответника при или
по повод изпълнение от негови служители на административна дейност, са
произлезли твърдените от него вреди.
Следва да се посочи в тази връзка, че в исковото производство/и по АПК/
това е напълно достатъчно, тъй като е важно какво е твърдението на ищеца, а в
случая то е такова, че сочи дейността, свързана с обявената за нищожна ПАМ, за
административна, поради което и незаконосъобразността му представлява укоримо поведение, от което ищецът твърди да са настъпили и
описаните в неговата сфера вреди.
Дали това твърдение е вярно, съдът може и следва да отговори само с
решението си по делото, тъй като в исковото производство /дори и по АПК, в
който няма особени правила в тази насока/ това е въпрос по същество на правния
спор, а никога по неговата допустимост.
Преди всичко следва да се посочи, че не е спорно, че за да се реализира
отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ следва да са налице предпоставките,
посочени в цитираната новела, а именно: настъпили вреди /от имуществен или
неимуществен характер/, признати за незаконосъобразни актове, действия или бездействия
на органи или длъжностни лица, част от държавния или общински апарат, но
действащи при или по повод осъществявана от тях административна дейност, а също
така и наличие на причинно-следствена връзка между вредите в сферата на
увреденото лице и незаконните актове, действия или бездействия на лицата,
осъществили конкретната административна дейност.
Що се отнася до изискването за наличие на вина като предпоставка за
възникването на задължението за обезвреда, то тук
такава не е необходимо да се установява, доколкото последната не е законоворегламентирана предпоставка по ЗОДОВ, т.е.
изследване субективното отношение на лицето, осъществило незаконосъобразната
административна дейност било като е издало дефектен административен акт, било
като е осъществило незаконно действие или е бездействало неоправдано, не е
необходимо. Или в последната насока е налице пълно сходство с хипотезата на чл.
49 от ЗЗД, при която говорим за т.нар. „обективна” отговорност, при която виновно
поведение не се търси, тъй като това не е част от фактическия състав на
съответния вид специална деликтна отговорност.
Следва да бъде съобразено също така, че досежно
предпоставките за процесуална допустимост на исковете по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ,
които по силата на ал. 2 на същия член се разглеждат по реда, установен в АПК,
е необходимо да е налице: ако вредите са от незаконосъобразен административен
акт – отмяната му по съответния за това ред, докато при незаконосъобразно
действие или бездействие – същите се установяват от съда, пред който е предявен
искът за обезщетение.
От тази гледна точка е безспорно, че ищецът е физическо лице, поради което
се покрива изискването на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
От друга страна ответник е Община Пловдив, която съобразно чл. 14 от Закона
за местното самоуправление и местната администрация /ЗМСМА/ е юридическо лице с
право на собственост и самостоятелен бюджет и може принципно да отговаря /да е
ответник/ по искове по чл. 1 от ЗОДОВ, тъй като съобразно правилото на чл. 7 от
последния закон, искът следва да се предяви срещу органите по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени
вредите, като съобразно чл. 205 от АПК ответникът следва да има и качеството на
юридическо лице.
От изложеното следва, че както ищецът, така и ответникът са легитимирани да
бъдат страни в производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, т.е. са надлежни страни в
процесуалното правоотношение, като изводът дали същите са такива и в
материалното /по възникване на фактическия състав на отговорността/ следва и
може да се направи само с решението по същество на правния спор.
В случая цитираният акт – ПАМ е издаден на дата 13.07.2019 г. от служители
на ОП „Паркиране и репатриране“ в Община Пловдив.
При това положение на нещата, основният момент, с оглед преценката за
основателността за исковата претенция, съобразно отговора на въпроса кое
юридическо лице следва да понесе евентуалната отговорност, е къде точно
организационно или бюджетно е включен административният орган, от чийто
незаконосъобразен акт, действия или бездействия, са произтекли тези вреди. В
случая ОП „Паркиране и репатриране“ е било и понастоящем е в състава именно на
юридическото лице Община Пловдив, съгласно изрично посоченото в чл. 52 от ЗОС,
поради което то може и следва да понесе, ако са налице и останалите
предпоставки, отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за евентуални причинени
вреди на М. от негови незаконосъобразни актове.
На следващо място следва да бъде съобразено, че в разпоредбата на чл. 204
от АПК са въведени специални предпоставки за допустимост на предявените искове
по Глава ХІ от АПК, наред с общите предпоставки за допустимост на исковете,
предвидени в ГПК. Така, съгласно разпоредбата на чл. 204, ал. 1 от АПК, иск
може да се предяви след отмяната на административния акт по съответния ред.
Изключение от това правило е предвидено в разпоредбите на ал. 3 и 4, където
липсва изискване за предварително произнасяне с влязъл в сила административен
акт или съдебно решение относно нищожността на административния акт, респ.
незаконосъобразността на действието или бездействието. Така, съгласно изричното
правило на чл. 204, ал. 3 и ал. 4 от АПК, нищожността на акта, респ.
незаконосъобразността на действието или бездействието се установяват пред съда,
пред който е предявен искът за обезщетение. Т.е., когато твърдените вреди са
настъпили от нищожен административен акт, незаконосъобразни действия или
бездействия на административен орган или длъжностни лица, при или по повод
изпълнение на административна дейност, предварителното установяване на
нищожността или незаконосъобразността, не е процесуална предпоставка нито за
завеждане на делото, нито за ангажиране на отговорността. Необходимо е обаче, в
исковото производство сезираният съд да установи нищожността на акта, респ.
незаконосъобразността на действието или бездействието, което може да стане по
два начина: преюдициално в мотивите на решението, а
когато има обективно съединяване на иск за обезщетение с оспорване на
административния акт по чл. 149, ал. 5 от АПК и/или с искане по Глава ХV от дял
III на АПК, съдът се произнася с един съдебен акт.
В случая от ищеца се претендират имуществени вреди, които се твърди, че са
произтекли от незаконосъобразен административен акт – принудителна
административна мярка, обективирана в констативен
протокол № 0041016 от 13.07.2019 г., обявена за нищожна по съответния ред с
влязло в законна сила съдебно решение.
Съдът намира, че по делото се установява наличието и на следващата
предпоставка, а именно - отменен по съответния ред административен акт, от
който ищецът твърди, че са произлезли претендираните
от него вреди. Налице е в тази връзка съдебно решение № 1880/09.10.2019 г.,
постановено по адм. дело № 2171/2019 г. по описа на
Административен съд Пловдив, ХV състав, което е влязло в законна сила на 10.11.2019
г.
Следователно, дължима е преценка установяват ли се от доказателствената
съвкупност по делото претърпени имуществени вреди и при положителен отговор на
този въпрос – намират ли се имуществените вреди в пряка причинна обусловеност
от отменения административен акт.
По делото от страна на ищеца – В.М. е представено заверено копие на
фискален бон № 000998, издаден на 13.07.2019г. /л. 11/, който фигурира и в
констативния протокол, за заплатена сума в размер на 30,00 лв. с посочено
основание „ПАМ БЛОКИР. КОЛЕЛО“.
Или иначе казано, от данните по делото по несъмнен начин се установява, че
в случая горните материални предпоставки по отношение на претендираното
обезщетение за причинените на ищеца имуществени вреди са налице -
принудителната административна мярка, каза се, е прогласена за нищожна със
съдебен акт, налице е и настъпил вредоносен резултат, представляващ заплащане
на сумата в размер на 30 лв. от В.М. на ОП „Паркиране и репатриране“ - Пловдив
за блокиране на автомобила, за което по делото са представени заверено копие
фискален бон за извършено плащане (обстоятелства неспорни между страните),
налице е също така и причинна връзка между разпоредения
административен акт и настъпилата вреда, тъй като, ако принудителната
административна мярка не би била наложена, ищецът не би заплатил събраната
такса за освобождаване на автомобила.
В тази връзка от страна на ответника /с писмения му отговор на л. 18-19 от
делото/ се направиха възражения, които обаче, очевидно носят бланкетен характер, тъй като не коментират никакви
конкретни за случая факти.
При това положение ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
търсената сума от 30 лева за причинените имуществени вреди.
На основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, на ищеца ще следва да бъдат присъдени
сторените в настоящото производство разноски в размер на 310 лв. – заплатените
държавна такса за образуване на съдебно производство в размер на 10 лв. и
възнаграждение за един адвокат в размер на 300,00 лв. В случая, и с оглед
възражението на представителя на ответната страна и становището на
представителя на Окръжна прокуратура Пловдив за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, съгласно договора за правна защита и съдействие, следва да се
посочи, че възнаграждението не е прекомерно, като не са налице основания за
присъждането на по-нисък размер на разноските в тази им част, по смисъла на чл.
78, ал. 5 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК. Съгласно разпоредбата на чл. 36,
ал. 2 от Закона за адвокатурата, размерът на възнаграждението се определя в
договор между адвоката и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и
обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия
адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Посочената правна норма, каза
се, въвежда ограничение единствено относно минималния размер на адвокатското
възнаграждение, който не може да бъде по-нисък от предвидения в наредбата на
Висшия адвокатски съвет, но не и относно договорения му размер, който, разбира
се, следва да е справедлив и обоснован, с оглед фактическата и правна сложност
на казуса и осъщественото процесуално представителство. Съгласно чл. 8, ал. 1,
т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с
определен материален интерес възнаграждението е: при интерес до 1000 лв. - 300
лв. Минималният размер на адвокатските възнаграждения обаче, е само долна
граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната
от тях правна помощ, а самият размер (на
адвокатското възнаграждение) се определя по свободно договаряне въз основа на
писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният минимален размер (на
адвокатското възнаграждение) не е равнозначен на „обоснован и справедлив“
размер по смисъла на чл. 36, ал. 2 от ЗА. В конкретния случай, оказаната от
адвокат П. правна помощ по настоящото дело се изразява в изготвяне на искова
молба и осъществена процесуална защита, посредством проведено пълно главно
доказване. Ето защо, в процесния случай уговореният и
заплатен от ищеца размер на адвокатското възнаграждение, който каза се, е
300,00 лв. за настоящата съдебна инстанция, е в законоустановения
минимум, поради което и следва да се определи като съразмерен и съответстващ на
критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата – „справедлив и
обоснован“.
Мотивиран от гореизложеното, Пловдивският административен съд, ХІІІ състав,
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Община Пловдив с адрес на призоваване гр. Пловдив,
ул. “С. Стамболов“ № 1 да заплати на В.Н.М., ЕГН ********** ***, обезщетение в
размер на 30 /тридесет/ лева, представляващо обезвреда
за причинените му имуществени вреди, претърпени в резултат на незаконен
административен акт - принудителна административна мярка, обективирана
в констативен протокол № 0041016 от 13.07.2019 г., обявена за нищожна по
съответния ред с влязло в законна сила съдебно решение № 1880/09.10.2019 г. по адм. дело № 2171/2019 г. по описа на Административен съд
Пловдив, ХV състав.
ОСЪЖДА Община Пловдив с адрес на призоваване гр. Пловдив,
ул. “С. Стамболов“ № 1 да заплати на В.Н.М., ЕГН ********** ***, сумата в размер
на 310 /триста и десет/ лева,
представляваща направени по настоящето дело разноски.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за
неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: