№ 2861
гр. Варна, 23.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Камелия Василева
при участието на секретаря Елица Т. Трифонова
като разгледа докладваното от Камелия Василева Гражданско дело №
20223110103778 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл.26,ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК,
вр.чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК от П. С. Й. срещу „ККМ“ ЕАД за признаване за
установено в отношенията между страните, че договор за кредит тип
кредитна линия №3-1-9424-241317 е нищожен.
В условията на евентуалност се отправя искане за прогласяване
нищожността на клаузата на чл.1,ал.2 от договор за кредит тип кредитна
линия №3-1-9424-241317, на основание чл.26,ал.1 ЗЗД вр. чл. 143,ал.1 и
чл.146 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за
кредит тип кредитна линия №3-1-9424-241317. Съгласно същия ищцата
следвало да върне сумата по кредита която се явява сума от 1 884.75 лева, при
сума на получаване 1 500.00 лева, при срок на кредита от 15 месеца, при ГПР
42.89 % и ГЛП 36.00 %. Във връзка с клаузата на чл.1 ал.2 от процесния
договор ищцата сключила Договор за възлагане на поръчителство с „Кредит
Гаранция" ЕООД, с който да се обезпечи първоначално сключеният Договор
за потребителски кредит, за което следвало да заплати допълнително такса за
гарант в размер на 2 060.25 лева, разсрочена на 15 месечни вноски, като
сумата се начислява към месечните вноски по кредита. По този начин общото
1
задължение било в общ размер на 3 945.00 лева. Твърди се, че Договор за
кредит тип кредитна линия № 3-1-9424-241317, сключен с „ККМ" ЕАД, е
нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл. 11 и члЛ
9 ал.4 от ЗПК. В условията на евентуалност се твърди, че клаузата на чл.1 1
ал.2 от Договор за кредит тип кредитна линия № 3-1-9424-241317, сключен с
„ККМ" ЕАД , въз основа на която клауза е сключен Договор за възлагане на
поръчителство с „Кредит Гаранция" ЕООД е нищожна на основание чл.26
ал.1 пр.З от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Твърди се, че сключеният
Договор за кредит тип кредитна линия № 3-1- 9424-241317, е недействителен
на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Сочи се, че съгласно чл.22 от
ЗПК, във връзка с чл. 11,ал.1,т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит е
нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. Излага се, че в процесния договор е посочен годишен лихвен
процент, но липсват условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване
дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е
променлив. Нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване
какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна
лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи
проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала
правата на ищцата и била основание за недействителност на договора. Твърди
се, че погасителният план не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК и в него
липсва задължителната информация по ЗПК. Тъй като в договора била
предвидена дължимостта на главница, договорна лихва, такса гарант, същите
следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната
периодичност. Това не било сторено , а кредитодателят единствено и само се
задоволил с посочване на обща дължимата сума, без да става ясно, какво
точно се съдържа в тази обща сума. Това създава невъзможност за ищцата да
разбере заплащаните от нея вноски по погасителния план, какви компоненти
включват, как са изчислени и на каква база. Това се явявало още едно
самостоятелно основание за нищожност на договора за паричен заем. На
следващо място се твърди, че процесният договор не отговаря на
изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от
ЗПК сочела, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
2
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите
следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане
и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. В процесния договор била посочена само абсолютна стойност на
ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на
разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В посочената величина следвало по ясен и разбираем
за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В настоящия случай не ставало ясно какво точно е включено в процента
на ГПР, освен лихвата, 2 доколкото била предвидена дължимостта на такса
гарант. Не ставало ясно дали същите са отразени в ГПР. Не ставало ясно
какво все включва в ГПР. Разходите по кредита оставали неизвестни, при
което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки
цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дьлжимост и
на неустойка. Не можело да се направи еднозначен извод, че разходите са
включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Затова не
било ясно по какъв начин е формиран, неясни били както компонентите, така
и математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване
на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от
него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го
оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво
точно е включено в тях. Излага се, че не е спазено изискването на чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК. Твърди се, че договора за кредит е нищожен и поради неспазване
на разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на
3
ГПР, чл. 11 ал. 1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира
чрез Договор за възлагане на поръчителство в размер на 2 060.25 лева не била
включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР в размер на
42%, чрез включването на възнаграждението предвидено по Договор за
възлагане на поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива щели
да нараснат двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата по
Договора за поръчителство, се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Събирането на такива разходи било част от дейността по управление на
кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Било
налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките
за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена
с ПМС№426/2014г. Поради невключване на уговорките за заплащане на
разходи по Договора за поръчителство в размера на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил
реално прилагания в отношенията между страните представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от
Закона за защита на потребителите. В случая не била налице нито една от тези
две хипотези на чл.26,ал.4 ЗЗД -нищожната клауза на процесния Договор за
кредит тип кредитна линия № 3-1-9424-241317, относно определянето на ГПР
да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона, или че
договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е
включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично
изискване в чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не била
приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе
клауза на процесния договор обуславяла недействителността на целия
договор. Следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която
била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма
изрично посочвала, че когато не са спазени изискванята на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл.11,
4
ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. 3 В условията на евентуалност се
счита, че клаузата на чл.1 ал.2 от Договор за кредит тип кредитна линия № 3-
1-9424-241317, сключен с „ККМ" ЕАД, въз основа на която клауза е сключен
Договор за възлагане на поръчителство с „Кредит Гаранция" ЕООД е
нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.З от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП.
Тази клауза предвиждала, че за да бъде отпуснат кредит на ищцата било
необходимо да сключи договор за поръчителство и то с избрано от
заемодателя, дружество. Сключването на договор за поръчителство бил
въздигнат в условие за отпускането на кредита, което ако не бъде
осъществено, нямало да бъде отпуснат кредит. Посочената клауза, водела до
нееквивалентност на насрещните престации. Клаузата на чл.1 ал.2 от договора
за кредит се сочи за нищожна, доколкото с нея се задължавала ищцата да
сключи договор за поръчителство и то с предварително избрано дружество,
чието възнаграждение било в размер на 90% от отпусната сума. В тази връзка
клаузата на чл. 1 ал.2 от Договора за кредит, противоречала на добрите нрави.
Наред с това, клаузата на чл.1 ал.2 от Договор за кредит била нищожна като
неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същата била във вреда на
потребителя и не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до
неравновесие в правата на страните, като по този начин са в ущърб на ищцата
като потребител / чл.143 ал.1 ЗЗП / . Посочените по-горе клаузи не били
формулирани по ясен и недвусмислен начин /чд.147 ал.1 ЗЗП/ и разглеждани
сами или в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не
позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора - чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП. На следващо място, клаузата на
чл.1 ал.2 от Договор за кредит била нищожна на основание чл.146 ал.1 от
ЗЗП. Твърди се, че клаузата на чл.1 ал.2 от Договор за кредит не се явява
индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Тя била част от
едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и
кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им
към момента на сключване на договора.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал отговор, с който
оспорва исковете по основание и размер. Твърди се, че изложените в исковата
молба твърдения са неправилни, необосновани, недоказани и противоречащи
с възникналите между страните правоотношения и относимите към правния
спор доказателства. Сочи се, че процесният договор съдържа всички,
5
предвидени в чл. 11 от Закона за потребителския кредит реквизити, като
включително отговаря на всички изисквания на действащото в Република
България законодателство, предвид което същият е действителен. Излага се,
че на 26.01.2021г. между ищцата и ответника „ККМ" ЕАД е сключен договор
за потребителски кредит тип „Кредитна линия" № 3-1-9424-241317. На
същата дата ищцата е усвоила главница в размер на 1 500 лв., с лихвен
процент по кредита 36.00 % и ГПР в размер на 42.89 %. Кредитът следвало да
бъде върнат на 15 вноски, всяка в размер на 125.65 лева. към настоящия
момент ищцата била заплатила 1382/15 лева, от които 1033.07 лева главница и
349.0 лихва, след което плащанията по кредита били преустановени. Оспорва
се размера на иска като несъответстващ на развилите се правоотношения по
договора и по никакъв начин не ставало ясно как се е формирал. Оспорват се
твърденията за възлагане на поръчителство във връзка с чл.1,ал.2 от договора
за кредит. В тази клауза били разписани изисквания за 4 обезпечение на
договора, същата имала декларативен характер и сама по себе си не създавал
негативни последици за ищеца и не била скрепена със санкция. В нея не били
предвидени заплащане на неустойка или сключване на сочения договор, както
и че непредставянето на обезпечение ще води до негативни последици за
потребителя, а единствено съгласие да предостави обезпечение в някои от
посочените форми. Сочи се, че изложените в исковата молба твърдения за
липса на реквизит по чл.11,ал.1, т.19 ЗПК са неправилни. В чл.1, ал.4, т.3 от
договора бил посочен именно лихвеният процент в размер на 36 %, както и
условието, че същият се прилага при максимален срок на кредита, който
съгласно погасителния план бил 15 месеца. Наред с това и предвид
изложените в табличен вид параметри на кредита в чл.1,ал.4 от договора
следвало да се има предвид, че същите се прилагали кумулативно, като
промяната на един компонент щяло да доведе до промяна на друг и всеки
компонент се явявал условие за прилагането на всеки един от останалите
компоненти. Сочи се, че изложените твърдения за нарушаване на чл.11,ал.1,
т.11 от ЗПК са неправилни. В чл.1, ал.4 от договора били записани условията
за издължаване на кредита. Излага се, ч сочените от ищеца пороци на
погасителния план били неправилни. От него било видно, че същият не бил
относим към договора за кредит, а към договора за поръчителство, сключен с
„Кредит Гаранция“ ЕООД. В погасителния план към договора за кредит се
съдържала необходимата информация за размера, броя, периодичността и
6
датите на плащане на погасителните вноски, както и последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми. В
Приложение № 1 към договора, подписано във връзка с чл. 1, ал. 4, т. 7 от
Договора бил посочен годишния процент на разходите, а именно 42.89%. В
таблицата в чл. 1, ал. 4, т. 7 от Договора били посочени и взетите предвид
допускания за неговото изчисляване. Следвало да се обърне внимание, че
законодателят не изисквал от кредитора да предостави методика или начина
на изчисляване на Годишният процент на разходите (ГПР), а „допусканията",
които са използвани за неговото изчисляване. На базата на допусканията и
конкретните параметри на кредита, Годишният процент на разходите можел
да бъде изчислен посредством законоустановената в Приложение № 1 към чл.
19, ал. 2 от ЗПК формула за изчисляване. Предвид това се оспорва процесният
договор за кредит притежава твърдения от ищеца порок по чл. 11, ал. 1,т. 10
от ЗПК. Сочат се за неправилни изложените в исковата молба пороци на
договора за кредит, свързани с невключване на претендирана сума за гарант в
размер на 2060.25 лв. при неговото изчисляване. Твърди се, че кредиторът не
изисквал и не приемал плащания за „гарант". Същият нямал и информация за
посочената сума от 2060.25 лв. и не разполагал с данни, които потвърждават
или отричат нейният размер или изискуемостта й от трети лица. Оспорват се
изложените в исковата молба доводи за нищожност, свързани с неправилно
изчисляване на ГПР, произтичащо от невключване на разход за
поръчителство, като се сочи, че ГПР е изчислен правилно, како включително
и че са взети предвид всички, изискуеми от закона, „общи разходи по кредита
за потребителя" съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. ГПР трябвало да бъде
записан като реквизит в договора за потребителски кредит, като неговото
изчисляване следвало да се извърши преди сключването на договора, като
използваните за изчисляването „общите разходи по кредита за потребителя"
следвало да са били известни на кредитора към момента на сключване на
договора за кредит. В тази връзка се твърди, че кредиторът не разполагал с
информация такъв разход да е бил договарян от страна на клиента, както и да
е заплащан от него. Соченият разход не бил изискван от кредитора и не били
правени плащания към последния на това основание. Наред с това, от чл. 1,
ал. 2 на приложения към исковата молба Договор за възлагане на
поръчителство от 26.01.2021г. било видно, че договорът пораждал действие
само, ако ищецът в 5-дневен срок от момента на одобряването на усвояването
7
по кредита не предостави друго обезпечение. Оспорват се изложените в
исковата молба твърдения за недействителност на чл. 1, ал. 2 от процесния
договор. Изискването за обезпечаване на потребителския кредит било
разписано в изпълнение на разписаните в Директива 2008/48 и ЗПК
разпоредби. В тази връзка абсолютно неправилни и в явно противоречие
както с българското законодателство, така и на Европейския съюз, били
твърденията за това, че уговарянето на задължение за обезпеченост на
договора за потребителски кредит е в пряко противоречие със съображение
26 от Директива 2008/48 по повод задължението за кредитора за
предварителна оценка на кредитоспособността. В чл. 11, ал. 1 т. 18 от ЗПК,
който пряко кореспондира с чл. 10, параграф 2, буква ,,о)" от директивата,
било предвидено, че в договора за кредит следва да се съдържат
„обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави, ако има такива".
Именно в изпълнение на посочените разпоредби бил разписан и чл. 1, ал. 2 от
договора за кредит. Следвало да се обърне внимание на естеството на
получената от ищеца услуга, а именно т.н. „бързи кредити", които от гледна
точка на занижените изисквания към кредитната история на клиентите и
тяхната платежоспособност, се явяват високо рискови, предвид което и в
случай не неблагоприятно развитие на възникналите правоотношение,
каквото било и настоящото, предвид отказа от страна на ищеца да върне
предоставения му кредит, единствената сигурна възможност на кредитора да
получи дължимите по договора суми, било да се удовлетвори от
обезпечението по кредита. Сочи се, че ищцата дори и не направила опит да
осигури поръчителство от физически лица. За неправилни се сочат
аргументите за противоречие на чл.1,ал.2 от договора с чл.10а, ал.1 и ал.2
ЗПК, както и за нищожността на клаузата на основание чл.26,ал.1, т.3 ЗЗД и
чл.143, ал.1 и чл.146 ЗЗП. Излага се, че кредиторът не изисквал съгласно
чл.1,ал.2 от договора, заплащането на такси и комисионни за допълнителни
услуги, а изисквал обезпечаване на кредита. Не се изисквало и сключване на
договор за поръчителство като в тази връзка се оспорват твърденията, че
сключването на договор за поръчителство било условие за сключване на
договора за кредит. От приложените с исковата молба документи не ставало
ясно, че договор за поръчителство е бил сключен. Приложеният в тази връзка
договор за възлагане на поръчителство имал характер на договор за поръчка,
по силата на който ищцата възложила на трето лице при определени условия
8
да поръчителства по договор за кредит. Твърди се, че кредиторът не
предоставял допълнителни услуги по смисъла на чл.10а, ал.1 и 2 ЗПК, не
начислявал такси за предоставянето на такива и не изисквал заплащането на
такива или заплащането на такса гарант. Сочи се, че е неприложима
хипотезата на чл.143,ал.2, т.19 ЗЗП. Твърди се, че всички клаузи на договора
са формирани по ясен и недвусмислен начин по смисъла на чл.147,ал.1 ЗЗП.
Клаузите не пречели на ищцата да разбере икономическите последици от
сключване на договора за кредит. Отправя се искане за отхвърляне на иска.
Съдът след като съобрази събраните по делото доказателства
по реда на чл.235,ал.2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното от фактическа и
правна страна:
По делото не е спорно, че страните са в облигационни отношения по сключен Договор за
потребителски кредит тип кредитна линия №3-1-9424-241917/26.01.2021г., съгласно който
на ищцата е предоставен кредит в размер на 1500 лева, който същата е сладвало да върне на
15 месечни анюитетни вноски, съгласно погасителен план, при лихвен процент по кредита
36 %. ГПР е отразен в Пиложение №1 към договора, съгласно което при отпуснат кредит в
размер на 1 500 лева при задължение за връщане на 15 месечни вноски възлиза в размер на
42.89 %. Съобразно чл.1,ал.2 от договора кредитополучателят се съгласява в петнедвен срок
от одобрението на искането за усвояване на кредита да осигури обезпечение по кредита –
поръчителство от страна на две физически лица, наети по безсрочен трудов договор с
минимално БТВ 1500 лева, бакова гаранция и поръчителство от дружество, одобрено от
кредитора. Кредитът се предоставя съгласно праметрите и условията на чл.1,ал.4, едно от
които е осигуряване на поръчителство.
Представен е договор за предоставяне на поръчителство от 26.01.2021г., сключен между
ищцата и „Кредит Гаранция“ЕООД, съгласно който „Кредит Гаранция“ЕООД е поело
задължение да отговаря солидарно с нея за погасяване на задълженията по Договор за
потребителски кредит тип кредитна линия №3-1-9424-241917/26.01.2021г. срещу
възнаграждение, което представлява сбора на вноските по погасителния план и следва да се
заплаща по банковата сметка на кредитора или в брой в негови обекти.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи :
В договора за кредит е посочен приложимият лихвен процент – 36%, а
в погасителния план броя и размера на разсрочените вноски за договорна
лихва, като общата сума е изведима чрез сборуването им.Предвид
изложеното не е налице твърдяното от ищцата нарушение на чл.11, ал.1,
т.7 и т.9 от ЗПК. В договора е уговорен годишен лихвенпроцент,
като не е предвидено заплащане на
суми, дължими при различни лихвени проценти, поради и което не
9
е необходимо да се посочва последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми.
Съгласно разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 ЗПК
договорът за потребителски кредит следвада съдържа годишния процент
на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Размерът на ГПР е
отразен в Приложение №1 и възлиза на 42.89 %. Съдът не споделя доводите
на ищцата, че в ГПР е следвало да бъде включено и възнаграждението за
поръчителство. Договорът за поръчителство е сключен с трето на договора за
кредит лице, макар и във връзка с последния. Същият представлява отделно
облигационно правоотношение, коието подлежи на самостпоятелна прецена
за действителност. Кредиторът е бил овластен от поръчителя да приема
плащанията на възнаградението за поръчителство, като същите са включени
в погасителния план. Този факт не го прави нито титуляр на вземането, нито
носител на правото да го събира принудително. Той е овластен само да
приема доброволно изпълнение. По тези съображения съдът намира, че
дължимото възнаграждение на поръчителя не представлява разход по кредита
по смисъла на чл.19,ал.4 ЗПК, който следва да се включи в ГПР.
Възраженията на ищцата, че клаузата в договора за кредитна линия
относно обезпечението, което тя следва да представи по договора е
неравноправна съгласно чл.145, ал.1 от ЗЗП са неоснователни. В
действителност в чл.143 от ЗЗП са изброени случаите, в които следва да се
приеме, че е налице неравноправна клауза на договор, сключен с потребител
и те могат да бъдат групирани в няколко категории, когато в случая
кредиторът: изключва или ограничава правата на потребителя, произтичащи
от закон, по отношение на търговеца или доставчика или на друго лице при
пълно или частично неизпълнение или неточно изпълнение на договорни
задължения, включително изключва възможността за прихващане; задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка; позволява на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание; дава право на търговеца или доставчика да
определи дали стоката или услугата отговаря на посочените в договора
условия или му предоставя изключително право да тълкува клаузите на
10
договора.
В случая не е налице никоя от хипотезите за неравноправна клауза по
чл.1 ал.2 от договора за потребителски кредит. Кредиторът е изискал от
кредотополучателя да осигури като обезпечение по кредита си поръчителство
от страна на две физически лица с безсрочен трудов договор и минимално
БТВ за всеки 1500 лв. или банкова гаранция. На кредитолучателя е даден срок
за предоставяне на такова обезпечение и той е петдневен. В случай, че такова
обезпечение не бъде представено, кредитополучателят сключва договор за
поръчителство срещу възнаграждение с одобрено от него дружество-
поръчител. Поставените от кредитора условия са били известни на ищцата
при сключване на договора за потребителски кредит, като същата е
разполагала и с представа дали може да ги изпълни в предоставения й
петдневния срок. В случай, че тези условия са били непосилни за нея,
същата е имала избор да не сключи процесния договор за кредит. На
следващо място следва да се отбележи, че чл.1,ал.2 от договора не съдържа
задължение за кредитополучателя, нито неизпълнението му е скрепено със
санкци. Касае се за декларирано съгласие с условията на кредитора, свързани
с отпускане на заемната сума.
На изложените съображения предявените искове са неоснователни и
следва да се отхвърлят.
Воден от горното съдът :
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. С. Й., ЕГН: ********** с адрес гр.Варна,
кв.** №72, вх.Д, ет.7,ап.100 иск срещу „ККМ“ ЕАД, ЕИК: ** със седалище и
адрес на управление гр. София, ул.“З**“ №15, вх.Г, ет.6 с правно основание
чл.26,ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, вр.чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК за признаване за
установено в отношенията между страните, че договор за кредит тип
кредитна линия №3-1-9424-241317 е нищожен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. С. Й., ЕГН: ********** с адрес гр.Варна,
кв.** №72, вх.Д, ет.7,ап.100 срещу „ККМ“ ЕАД, ЕИК: ** със седалище и
11
адрес на управление гр. София, ул.“З**“ №15, вх.Г, ет.6 иск с правно
основание чл.26,ал.1 ЗЗД вр. чл. 143,ал.1 и чл.146 ЗЗД за прогласяване
нищожността на клаузата на чл.1,ал.2 от договор за кредит тип кредитна
линия №3-1-9424-241317.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
Варненския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
12