№ 451
гр. Пазарджик, 12.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Николинка Попова
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело
№ 20225200500344 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение №
260022/14.04.2022 г., постановено по гр.д. № 234/2021 г. Велинградският
районен съд е отхвърлил предявения от И. Н. Д., с ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. *** против „УниКредит Булбанк“ АД, с ЕИК ***,
седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Т.А.П. и Т.-М. И. К.,
с ЕГН **********, с постоянен адрес: град ***, иск с правно основание чл.
464 ГПК за установяване по отношение на ответниците, че не съществува
вземането на „Уникредит Булбанк“ АД, възникнало на основание Договор за
кредитна карта *** от *** г., обективирано в изпълнителен лист № *** от ***
г., издаден от ВРС, по ч.гр. д. № ***/*** г., срещу М. И. К., общо за сумата от
2 466.53 лева по Договор за кредитна карта за физически лица *** от *** г.,
от които: сумата от 2 226.11 лева, представляваща главница по Договор за
кредитна карта за физически лица *** от *** г., сумата от 240.42 лева,
представляваща възнаградителна лихва по Договор за кредитна карта за
физически лица *** от *** г., за периода от 23.08.2017 г. до 15.08.*** г., за
което е издадена заповед по чл. 417 ГПК № *** г. и изпълнителен лист № ***
от ***.*** г., по ч.г.д. № ***, по описа на PC Велинград, като неоснователен.
Осъдил е И. Н. Д., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. *** ДА да
заплати на „Уникредит Булбанк“ АД, с ЕИК ***, седалище и адрес на
управление: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 683.19 лв.,
1
представляваща разноски в производстото по делото.
Против така постановеното решение в законния срок е постъпила
въззивна жалба от И. Д. чрез неговия процесуален пълномощник с изложени
оплаквания за незаконосъобразност. Жалбоподателят твърди, че неправилно
районният съд бил приел, че уведомлението на предсрочна изискуемост на
задължението е връчено редовно при условията на чл.46, ал.2 от ГПК, тъй
като лицето, получело уведомлението, не било от кръга на домакинството на
адресата, както изрично изисквала законовата норма.
Неправилно районният съд бил приел, че договорът не е нищожен, тъй
като ГПР бил определяем. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК била
императивна и не можела да се тълкува разширително. Тя изисквала ГПР да е
определено към момента на сключването на договора, а такова липсвало в
случая. Не била спазена и нормата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като
лихвеният процент бил посочен само като 1.50% на месец към датата на
сключване на договора, но от договора можело да се направи извод, че се
касае за променлив лихвен %. Не била спазена и нормата на чл.11, ал.1, т.20
от ЗПК, тъй като липсвала норма, указваща на потребителя, че може да се
откаже от договора в определен срок.
Договорът не бил съставен на ясен и разбираем език, а освен това не
можело да бъде споделен изводът на районният съд, че дори и да бъдела
прогласена нищожността на договора, приложима била нормата на чл.23 от
ЗПК. Сумите се претендирали на договорно основание, а не на основание
чл.23 от ЗПК, поради което тази норма била неприложима.
Неправилен бил и изводът на съда, че давността не можела да бъде
прилагана по искане на трети за правоотношението лица по изложени лични
разсъждения на процесуалния представител. Искането е обжалваното
решение да бъде отменено, вместо което да бъде постановено ново, с което
предявеният иск да бъде уважен с присъждане на разноските за две
инстанции.
В законния срок е постъпил писмен отговор от „Уникредит Булбанк“
АД с искане обжалваното решение да бъде потвърдено. Излагат се
съображения в подкрепа на изводите на районния съд и се претендират
разноски за тази инстанция.
Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени във
въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по
делото доказателства, като взе предвид становищата на страните, изразени в
с.з. и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено
следното:
В исковата си молба против „Уникредит Булбанк“ АД, с ЕИК ***,
2
седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Т.А.П. и Т.-М. И. К.,
с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, ищецът И. Н. Д., с ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. *** е твърдял, че при частен съдебен
изпълнител Д.Д., с рег. № *** на КЧСИ и район на действие Окръжен съд
Пазарджик, е образувано изпълнително дело № ********* със страни:
Уникредит Булбанк АД - ВЗИСКАТЕЛ и Т. И.- К. - длъжник, към което дело
с молба с вх. №*** г.ищецът се присъединил като взискател. Изпълнителното
дело било образувано въз основа на Заявление за издаване на заповед за
изпълнение по ЧГРД *** по описа на PC Велинград за *** г., подадено от
„Уникредит Булбанк“ АД, което основавало своето вземане на Договор за
кредитна карта *** от *** г. Ищецът е твърдял, че клаузите в договора
обуславяли неговата нищожност от една страна, а от друга страна вземането
на банката не съществувало заради нарушение на клаузите му, както и поради
изплащане на дълга от страна на г-жа К.. Счита, че вземането на банката по
Договор за кредитна карта № *** от *** г. не съществува поради това, че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. В заповедното
производство по ч.гр.д. № *** от *** г. по описа на Районен съд - Велинград
била представена Покана за обявяване на кредита за изцяло и предсрочно
изискуем адресирана до Т.-М. И. К. чрез ЧСИ Д.Д., рег. № *** към КЧСИ,
район на действие Окръжен съд - Пазарджик. Видно от разписката към
поканата, същата била връчена на трето лице - Н.Л.Л. със задължение да я
предаде на длъжника. Посоченото лице обаче нито попадало сред лицата по
чл.46, ал. 2 от ГПК, нито било упълномощено за това. При това положение
волеизявлението, че кредитът е обявен за изцяло и предсрочно изискуем, не
било достигнало до знанието на длъжника. В приложеното по делото
извлечение от счетоводните книги изрично било посочено, че броят на
вноските за главница и за договорена лихва, които не са издължени на
договорените дати за плащане или са частично погасени са 0 /нула/. В
следващия ред от извлечението отново била посочена липсата на просрочени
суми по чл.60, ал.2, т.1 от ЗКИ /като общ сбор от допуснато просрочие за
главница и за лихва/, поради което счита, че нито към датата на изпращане на
уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, нито към
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, не са
били налице твърдените от банката условия за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, а именно допуснато просрочие. Ищецът е твърдял, че
Договор за кредитна карта № *** от *** г. е нищожен, тъй като попадал в
приложното поле на ЗПК и доколкото банката не била изпълнила
задължението си по чл.5 от ЗПК, а именно да предостави преддоговорна
информация, съдържаща основните характеристики на договора за кредит
под формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне на
3
информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2 от ЗПК.
Твърдял е, че след като длъжникът не е получил подробна преддоговорна
информация от кредитора за точните параметри на кредита, съгласно
изискването и на чл.58, ал.1 ЗКИ за общите разходи по кредита /ГПР/ и за
обективните критерии, въз основа на които могат да се изменят, ГЛП, метода
за изчисляване на лихвата, както и условията за промяната й, допълнителни
задължения, свързани с разплащанията, а същите същевременно били
залегнали или поне е следвало да залегнат като клаузи от договора за кредит,
то те са неравноправни на основание чл.143, т.9 ЗЗП във връзка с чл.24 ЗПК,
тъй като налагали приемането условия, с които потребителят не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора, в резултат на
което той не е бил в състояние да прецени икономическите последици от
сключването на договора, съставляващо още едно основание за
неравноправието им по силата на т.18 от чл.143 ЗЗП /действала към датата на
сключване на договора/ във връзка с чл.24 ЗПК. Поддържал е, че клаузите от
процесния договор, относно ГЛП и ГПР са нищожни като неравноправни и
неиндивидуално уговорени, което водело до нищожност на целия договор -
чл.146, ал.5 от ЗЗП. Твърдял е, че договорът не отговаря на изискването на
чл.10, ал.1 от ЗПК, тъй като липсвали каквито и да било посочвания за метода
на определяне на ГЛП и ГПР, в т.ч. за вида на компонентите, които участват
при определяне на стойността им, с посочване на техните количествени
изражения и относителните им тежест, при което не били изпълнени
изискванията на чл. 33а от ЗПК. Компонентите от формулата следвало да
имат своите числени стойности и измерения, за да може да бъде направен
прост математически извод дали уговорените ГЛП и ГПР съответстват на
формулата. В случая това не било налице. Твърдал е, че процесният договор
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1 от ЗПК, като не било спазено
изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като от договора можело да се
направи заключение, че лихвеният процент е променлив, но липсвало
посочване на условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който бил свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагали различни лихвени проценти, тази
информация се предоставяла за всички приложими лихвени проценти. В тази
насока нито било ясно как се определя, нито как се променя този лихвен
процент, което водело до неспазване на императивното изискване на т.9. Не
било спазено и императивното изискване на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като
в договора не бил посочен какъв е ГПР по договора, в т.4 банката се била
опитала да посочи какво е включено в него, но същият нито имал цифрово
изражение, нито имал разписана методика за формиране на същия - кой
компонент каква относителна тежест има. Не било спазено и изискването на
4
чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК - не било посочено наличие или липсата на право на
отказ на потребителя от договора и срока, в който това може да бъде
осъществено, както и лихвеният процент на ден, който бил необходим, за да
се изчисли задължението при осъществяването право на отказ. Твърдял е, че
разпоредбата на чл.23 ЗПК не намирала приложение и следвало да бъде
прието за установено, че длъжникът не дължал цялата сума. Направено е
възражение за погасяване на вземането по давност с твърдение, че дългът на
длъжника Т. К. по изпълнителното вземане бил изплатен. Поради изложено
моли съда да уважи предявените искове. Претендирал е разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът Т.-М. И. К. е заявила, че
удостоверените в Заповед № *** от ***.*** г. по чл.417 от ГПК и
изпълнителния лист вземания не произтичали от Договор за кредитна карта
*** от *** г. като техен правопораждащ юридически факт, а произтичали от
Договор за кредитна карта за физически лица *** от *** г., тъй като от този
договор било възникнало правоотношението между страните, а със заявения
от Уникредит Булбанк АД договор /Договор за кредитна карта *** от *** г./
било продължено действието на първия посочен. Твърдяла е, че
първоначалният Договор за кредитна карта за физически лица *** от *** г.
бил недействителен като неотговарящ на императивните изисквания на Закон
за потребителския кредит на основание чл.14 от ЗПК /отм./ поради неспазване
на императивните изисквания на чл.7 и чл.10 от ЗПК /отм./, поради което бил
недействителен и последващият договор, представляващ анекс за удължаване
срока на ползване на кредитната карта. Твърдяла е, че в резултат на
недействителността на Договор за кредитна карта за физически лица *** от
*** г. е следвало да върне само усвоената главница като чиста стойност на
кредита, но въпреки това за периода от 01.07.2008 г. до *** г. била заплатила
възнаградителни и наказателни лихви в размер на над 5000 лева, с които
Уникредит Булбанк АД се била обогатила без основание, евентуално на
отпаднало основание, и които суми следвало да бъдат отчетени като
предплатени при подписване на последващия договор за удължаване на срока
на кредитната карта. Твърдяла е, че предплатените от нея суми обуславяли
недължимостта на задълженията й по издадения изпълнителен лист въз
основа на Договор за кредитна карта *** от*** г, представляващ по правната
си същност анекс за удължаване на срока на кредитната карта. Поддържала е
твърденията на ищеца, че предсрочната изискуемост не е обявена. Твърдяла е,
че не е получила волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно
изискуемо, като то било получено от трето лице, което обаче не било такова
по смисъла на чл.46, ал.2 ГПК. Твърдяла е, че съдебен изпълнител да нямал
правомощия да връчва волеизявления за обявяване на предсрочна
изискуемост и да удостоверява тяхното получаване, доколкото разпоредбата
5
на чл.18 ал.5 от ЗЧСИ към датата на предоставяне на изявлението за връчване
не е предвиждала възможност за това. Счела е за основателни твърденията за
нищожността на Договор за кредитна карта *** от *** г, който всъщност
представлявал допълнително споразумение, тъй като неговото съдържание не
отговаряло на императивните изисквания на ЗПК /в сила от 2010 г./ относно
неговото минимално съдържание, поради което и е следвало да се върне
единствено усвоената главница без начислени възнаградителни и наказателни
лихви, а платените такива следва да се приспаднат от чистата стойност на
кредита. С оглед на гореизложеното счита предявените искове за
основателни. Претендирала е разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответното дружество „Уникредит
Булбанк“ АД ЕООД е депозирало отговор, в който е изразило становище, че
искът е неоснователен и недоказан и моли да бъде отхвърлен. Оспорило е
твърденията на ищеца, че вземането на банката не съществува поради това, че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Ответникът е
твърдял, че на *** г. между „УниКредит Булбанк” АД, като кредитор и Т.-М.
И. К., с ЕГН **********, като оправомощен държател, бил сключен Договор
за кредитна карта за физически лица № *** от *** г. за сумата от 2 500 лв.
Поради неплащане на дължими месечни вноски от страна на г-жа К., считано
от 23.08.2017 г. дългът бил обявен за изцяло и предсрочно изискуем на
основание чл.60, ал.2 от ЗКИ. За обявената предсрочна изискуемост до
длъжника била изпратена покана чрез ЧСИ Д.Д., рег. № *** на КЧСИ, която
била редовно връчена на 01.08.*** г. срещу разписка. Неоснователно било
твърдението на ищеца, че връчването било нередовно. Правото да иска
възстановяване на срока и да оспорва уведомяването принадлежало
единствено на длъжника и ищецът като трето лице нямал право да се
позовава на чужди права. Ответникът е счел за неоснователни твърденията на
ищеца, че не били налице условията за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. Действително в извлечението от счетоводни книги било посочено,
че просрочените вноски за главница са нула, но извлечението отразявало броя
просрочени вноски към датата на издаването му - 16.08.*** г., а към този
момент длъжникът бил заплатил просрочените вноски, но това било станало
след допуснатото просрочие и последващото обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. В извлечението изрично било посочено, че размерът
на предсрочно изискуемата главница е 2226.11 лева.
Посочен бил и размерът на обезщетението за забава за просрочените
плащания. Погасяванията били извършени в периода 10.11.2017 г. - 12.01.***
г., т.е. след обявяване на кредита за предсрочно изискуем и преди издаване на
извлечението от счетоводни книги. Последното отразявало актуалния размер
6
на дълга към момента на издаването му и поради това нямало как в него да
бъде посочен брой на просрочените вноски, при положение, че към този
момент те вече са били погасени. Поради това и банката е разполагала с право
и възможност да обяви кредита за предсрочно изискуем. Заявил е, че
твърденията на ищеца за нищожност на договора за кредитна карта са изцяло
неоснователни. Правоотношението между Т.-М. И. К. и „Уникредит Булбанк“
АД по отношение на издаване и ползване на кредитна карта било възникнало
още с Договор за кредитна карта за физически лица ***/*** г. В последствие
банката по искане на длъжника е преиздала кредитната карта. Договорът за
кредитна карта *** от *** г. бил сключен с оглед отправено от Т.- М. И. К.
искане за преиздаване на кредитната карта. В този смисъл договорът от 2013
г. представлявал своеобразен „анекс“ към първоначалния договор, с който
страните са предоговорили част от условията. В случая от значение било
съдържанието на сделката, а не наименованието, дадено й от страните. С
Договор за кредитна карта *** от *** г. било продължено действието на вече
възникналото между страните договорно правоотношение. Именно поради
това при изследване на въпроса за наличието на дълг от страна на Т.-М. И. К.
към „Уникредит Булбанк“ АД следвало да се вземе предвид и съдържанието
на първоначалния договор от *** г. между страните, а не само последващото
му продължаване чрез преиздаването на кредитната карта. Счита, че
посоченото от ищеца основание по чл.143, ал.2, т. 9 и т. 18 от ЗЗП за
неравноправност на договорни клаузи не било налице в настоящия случай.
Страните били уговорили начисляването на лихвен процент върху усвоената
сума, който бил месечен лихвен процент и никъде в него не се споменавал
годишен лихвен процент, поради което и нямало как клауза, която липсва да
бъде неравноправна. По отношение на годишния процент на разходите е
твърдял, че била налице клауза в договора за кредит и това е т.3.4 от
договора, в която се уреждали условията и начина на определяне на ГПР. В
нея изрично длъжникът бил декларирал, че „при сключване на договора е
получил копие от Тарифата за физически лица на „Уникредит Булбанк“ АД“.
Това означавало, че длъжникът е бил запознат още преди сключване на
договора с условията относно годишния процент на разходите. Оспорено е
твърдението на ищеца, че процесният договор не отговарял на изискването на
чл.10, ал.1 ЗПК. Ответникът е заявил, че Т.-М. И. К. е имал възможност да
повлияе върху клаузите на договора и затова нямало как те да се считат за
клаузи, които не са индивидуално уговорени. Твърдял е, че към съдържанието
на Договор за кредитна карта за физически лица ***/*** г. не намирали
приложение правилата на Закона за потребителския кредит, доколкото
същият е приет и има действие от 12.05.2010 г. В § 5 от ДР на закона било
предвидено, че разпоредбите му не се прилагат за договори за потребителски
кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, с изключение на чл.
7
14, 15, 26 и 35, които се прилагат за безсрочни договори за кредит, сключени
преди тази дата. В случая не ставало въпрос за безсрочен договор, доколкото
договора за кредитна карта имал фиксиран срок на действие. Доколкото
договора за кредитна карта от *** г. бил продължение на договора за
кредитна карта от *** г. и единствено изменял някои от условията му, към
него също не следвало да се прилагат разпоредбите на ЗПК. Но дори и да
биха били приложими и към договора за кредитна карта от *** г., то не били
налице основания за недействителност на договора съгласно ЗПК, тъй като
било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.9 от ЗПК и на чл.11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Оспорено е твърдението на ищеца, че разпоредбата на чл.23 ЗПК нямала
приложение дори и да се приемело, че процесният договор е недействителен.
В случай, че съдът приемел договора или част от него за недействителни,
искането е да отхвърли предявения иск като неоснователен, доколкото
банката разполагала с вземане срещу Т.-М. И. К. на основание чл. 23 ЗПК,
което не било погасено. Твърдал е, че ищецът няма право да се позовава на
погасителна давност по отношение вземането на банката, като с това право
разполагал само длъжникът. Поискал е да се има предвид, че по отношение на
процесиите вземания на банката била издадена заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК, която била влязла в законна сила, тъй като длъжникът не бил
възразил срещу дължимостта на присъдените с нея на „Уникредит Булбанк“
АД суми. От момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение
установеното в нея вземане ставало ликвидно, а именно безспорно
установено по основание и размер. Този ефект настъпвал по силата на
презумпцията, че липсата на оспорване от страна на длъжника по заявеното
вземане от кредитора е признание на вземането, поради което същото се
приемало за безспорно установено. Влязлата в сила заповед за изпълнение
била изпълнителното основание и имала за последица преклудиране на
възраженията на длъжника, свързани със съществуване на вземането на
кредитора. Влязлата в сила заповед се ползвала със стабилитет и повече спор
между същите страни за същото основание бил недопустим. С влизането в
сила на заповедта за изпълнение доводите на длъжника за недължимост на
сумите по издадената заповед, които се основават на факти и обстоятелства,
предхождащи срока за възражение по чл.414 ГПК, били преклудирани и Т. К.
не можела да се позовава на тях. Претендира разноски.
Установява се от доказателствата по делото, че в полза на ответника
„Уникредит Булбанк“ АД са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл.
417 ГПК № *** г. и изпълнителен лист № *** от ***.*** г., по ч.г.д. № ***,
по описа на PC Велинград, въз основа на които е образувано изпълнително
дело № *********, при частен съдебен изпълнител Д.Д., с рег. № *** на
КЧСИ и район на действие Окръжен съд Пазарджик, по което длъжник е
8
вторият ответник - Т.-М. И. К.. Тези обстоятелства са обявени от районния
съд за ненуждаещи се от доказване и са безспорни между страните.
Установява се от доказателствата по делото, че производството ч.гр.дело
№ ***, е образувано по заявлението на „Уникредит Булбанк“ АД срещу Т.-М.
И. К., за вземане в размер на 2226.11 лева - главница, договорна лихва в
размер на 240.42 лева, основаващо се документ по чл.417 от ГПК - извлечение
от счетоводни книги на банката по Договор за кредитна карта на физически
лица № *** от ***г., приложени към заявлението.
Безспорно е установено също така от удостоверение от ДСИ Д.К. при PC
Велинград и удостоверение с изх.№ ***г. на ЧСИ Д.Д., че по молба с вх. №
*** г. ищецът е присъединен като взискател по образуваното по молбата на
първия ответник изпълнително дело.
От представените и приети по делото пред районния съд писмени
доказателства се установява, че между „Уникредит Булбанк“ АД и Т.-М. И. К.
са сключени два договора - Договор за кредитна карта на физически лица - с
***/*** г. и с № *** от *** г. с разрешен кредитен лимит от 2 500 лева, като
предметът на образуваното заповедно производство е във връзка с вземане на
банката кредитор по второто договорно правоотношение. В тази връзка
следва да се посочи, че договорът от *** г. не може да се приеме като
продължение – анекс към договора от *** г., тъй като към момента на
сключването на втория договор срокът на действие на първия договор вече е
бил изтекъл на 12.06.2013 г. Вторият договор е сключен почти 5 месеца след
изтичане на срока на първия, поради което следва да се приеме, че към него
са приложими разпоредбите на ЗПК, действали към датата на сключване на
втория договор. От последния става ясно, че е договорен месечен лихвен
процент върху усвоената сума в размер на 1.50 % за всеки отделен месец през
срока на действие на договора и минимална изискуема погасителна вноска,
равна на 3% от кредитния лимит в размер на 75 лева.
Приети са като доказателства и приложимите към съответния вид
договор общи условия. Уговорени са и условията за издаване и обслужване на
кредитната карта, дължимите такси и комисионни, както и срок на валидност
на картата две години, считано от датата на сключване на договора до
31.05.2017 г. С подписването на договора кредитополучателят е удостоверил,
че е запознат с обема преддоговорна и договорна информация, общи условия
за банкови карти за физически лица и за предоставяне на платежни услуги
чрез използване на банкови карти като електронни платежни документи. В
общите условия е предвидено, че договорът се прекратява с изтичане срока на
неговото действие в случай, че не бъде продължен при условията на т.10.2 от
него - непоискано писмено прекратяване на договора и длъжникът е бил
изправен в изпълнение задължението си по него, в който случай банката може
9
по преценка автоматично да продължи действието на договора за нов
двугодишен период. В общите условия е уредено също, че банката прекратява
поетите по договора ангажименти и вземането й по договора за кредит, ведно
с лихви и такси, в пълен размер става предсрочно изцяло или частично
изискуемо при нарушение от страна на държателя на картата на условия по
договора, не плащане на падежа на изискуемо задължение и други условия.
За изясняване на спора от фактическа страна по делото пред районния
съд е назначена и приета икономическа експертиза, от заключението на която
се установява, че към 16.08.*** г. по Договор № *** от *** г. не са погасени
задължения за договорна лихва в размер на 114.36 лева, за периода от
29.04.2017 г. до 31.07.2017 г., 443.34 лева - договорна лихва, за периода от
01.08.2017 г. до 16.08.*** г., 48.90 лева такси годишно обслужване и 2376.57
лева главница. Видно от размера на установените с експертизата задължения
е, че те са по -малки от тези, за които е издадена заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителния лист. Следователно безспорно се установи, че
по сключения Договор за кредитна карта на физически лица с № *** от *** г.
длъжникът Т.-М. К. към датата на депозиране на заявление за издаване на
заповед за незабавно изпълнение е била неизправна страна, поради което
правомерно от страна на „УниКредит Булбанк“ АД е упражнено правото да
обяви задълженията по процесния договор за предсрочно изискуеми с
изпращане на покана в този смисъл и връчена по реда на чл.46, ал.2 от ГПК.
Установява се от приложеното уведомление за предсрочна изискуемост,
че банката кредитор е упражнила надлежно субективното си право да обяви
кредита за предсрочно изискуем, за което до длъжникът е изпратено
уведомление, получено на 01.08.*** г., т.е. преди подаване на заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Уведомлението
е оформено като връчено по реда на чл.46, ал.2 от ГПК. Неоснователно е
твърдението на жалбоподателя че длъжникът не е бил надлежно уведомен за
предсрочната изискуемост, тъй като уведомлението било връчено на трето
лице, което не било от лицата по чл.46, ал.2 от ГПК. Без съмнение показаната
е връчена на лице, намерено на адреса, което е поело задължение да го
предаде на адресата. За връчителя не съществува задължение по закон да
изследва кръга та лицата, живеещи в едно домакинство с адресата, поради
което получаването на уведомлението от лице, намерено на адреса, което го е
поело със задължение да го предаде на адресата, е достатъчно, за да се
приеме, че връчването е законосъобразно извършено.
Основателно е възражението, че договорът е недействителен поради това,
че в него не е посочен конкретен размер на ГПР, който трябва да бъде
известен на кредитополучателя към момента на сключването на договора.
Установява се от договора от *** г., че в т.3.4. не е изрично посочен
10
определен размер, а само е посочен начин на формирането му с препращане
към Тарифата за физическите лица на УниКредит Булбанк АД, действаща към
датата на сключването на договора, копие от която било представено на
кредитополучателя. Липсва и посочване на взетите предвид допускания,
използвани при изчисление на ГПР, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК. Според разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаградения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставяния
кредит. Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула
съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания. В процесния договор липсва както
посочване на конкретен размер на ГПР, така и начин на изчисляването му
съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, поради което и само на това
основание следва да се приеме, че договорът от *** г. е недействителен. По
силата обаче на императивната норма на чл.23 от ЗПК когато договорът бъде
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл е
несъстоятелно твърдението, че договорът бил нищожен и тъй като
претенцията била основана на нищожен договор, а не на законовата норма,
чл.23 от ЗПК не намирал приложение в случая. Нормите на ЗПК са специални
по отношение на общите клаузи за нищожност на договорите, съдържащи се
в ЗЗД, поради което именно те (а не общият закон) намират приложение при
решаване на спорове, свързани с договори за потребителски кредит. В
цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство - по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД - то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК./В този смисъл
- Решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о.,
ГК/.
11
Неправилен е и изводът на районния съд относно възможността ищецът
по иск с правно основание чл.464 от ГПК да се позове на изтекла погасителна
давност по отношение на задължение на длъжника в изпълнителното
производство към друг взискател по същото производство. Ищецът
упражнява правата на своя длъжник, независимо и въпреки неговото
бездействие и с оглед собствения си интерес от участие в разпределението на
събраните по изпълнителното дело суми и независимо от наличието на влязло
в сила решение по спор относно съществуването на вземането, по който той
не е участвал и което поради това не може да му бъде противопоставено. По
тази причина ищецът разполага с възраженията на своите длъжници, вкл. и по
отношение на материалното правоотношение. Преди всичко неоснователно е
твърдението, че възражението за погасяване на иска по давност е лично
имуществено право, чието упражняване зависи единствено от волята на
длъжника - ответник по делото. Към тази категория принадлежат само онези
права, които макар да са имуществени, имат строго личен характер, поради
което упражняването им зависи от субективната дискреция на длъжника,
каквото е правото на наследяване, потестативното право на отмяната на
дарение, вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД,
правото на издръжка и др. Основният разграничителен критерий, възприет в
доктрината и съдебната практика, е разбирането за обезпечителния характер
на суброгационното право на кредитора – напр. по иска по чл.134 от ЗЗД,
който ограничава приложното поле на неговата интервенция до запазването
на наличното имущество на длъжника, като я изключва по отношение на
действия, насочени към увеличаване на неговия патримониум. Доколкото
като самостоятелно възражение погасителната давност не почива на друго
субективно право на длъжника (какъвто е случаят с възраженията за
прихващане и за право на задържане), то е насочено към запазване
имуществото на длъжника чрез предотвратяване намаляването на неговите
активи и затова може да бъде направено като процесуално средство за защита
срещу предявения иск и от трето лице-помагач, встъпило или привлечено на
страната на ответника, дори длъжникът да не е направил такова. По горните
съображения въззивният съд намира за допустимо ищецът по иск с правно
основание чл. 464 от ГПК да оспори вземането на ответника - конкуриращ
взискател и поради погасяването му по давност при бездействие на длъжника
да му противопостави такова възражение или когато изпълнителният лист е
издаден без да се е развило производство, в което да бъде направено такова
възражение (в този смисъл и доктрината Л. Велинов "Погасителната давност",
С., 2008 г., с. 182). Дефинитивно искът по чл. 464 от ГПК е такъв за
установяване несъществуването на вземането на кредитора-ответник по него,
но не само в материалноправен смисъл, поради неосъществяване на
фактическия състав, от който е възникнало материалното право, посочено в
12
изпълнителния титул, а и като изпълняемо право, т. е. като притезание, което
подлежи на принудително изпълнение. Доколкото с изтичане срока на
погасителната давност отпада именно възможността за принудително
реализиране на вземането, макар то да продължава да съществува като
естествено задължение, чието изпълнение зависи единствено от волята на
длъжника, следва да се признае правото на взискателя-ищец по иска с правно
основание чл. 464 от ГПК да оспори вземането на друг кредитор към същия
длъжник поради отпадане на неговата изпълняемост, включително и поради
изтичане на давностния срок преди издаване на изпълнителния лист, с който
той се легитимира като взискател в изпълнителното производство. В този
смисъл е и ал. 2 на чл. 464 от ГПК, според която искът може да бъде основан
и на факти, които предхождат приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, какъвто е и
изтичането на срока на погасителната давност, когато длъжникът не е
направил такова възражение. Доколкото жалбоподателят не е участвал в
производството по издаване на изпълнителния титул, последиците от
процесуалното бездействие на длъжника да противопостави на кредитора
възражение за погасяване на вземането по давност не го обвързват.
Както беше посочено по-горе, договорът, въз основа на който е
възникнало спорното задължение, е от *** г. със срок на действие до
31.05.2017 г. На 01.08.2016 г., в рамките на срока на действие на договора, той
е обявен от кредитора за предсрочно изискуем и към тази дата длъжникът е
дължал непогасена главница в размер на 2376.57 лева. Заявлението по чл.417
от ГПК е депозирано от кредитора пред ВРС на 16.08.*** г., поради което
следва да се приеме, че вземането не е погасено по давност. Този извод е
достатъчен, за да се приеме, че отрицателният установителен иск на
жалбоподателя е неоснователен и следва да се отхвърли. Тук не следва да се
обсъжда договорът от 2008 г., тъй като срокът на неговото действие е изтекъл
5 месеца преди сключването на договора от 2013 г. и кредиторът е подал
заявление по чл.417 от ГПК само на основание този договор.
Като е отхвърлил иска по чл.464 от ГПК, районният съд е постановил
правилен като краен резултат съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
С оглед изхода на спора ответникът „УниКредит Булбанк“ АД има право
на разноски за тази инстанция на основание чл.78, ал.3 от ГПК, но тъй като не
е представил доказателства за направени такива до края на устните
състезания, разноски в негова полза на следва да бъдат присъждани.
На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК настоящото решение се явява
окончателно, тъй като цената на всеки един от обективно предявените искове
е под 5000 лв.
13
Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260022/14.04.2022 г., постановено по гр.д.
№ 234/2021 г. по описа на Велинградския районен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „УниКредит Булбанк“ АД, с
ЕИК ***, седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Т.А.П., за
присъждане на разноски за въззивна инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14