Р Е Ш Е Н И
Е
№ 4133/10.10.2019г.
гр. Варна,10.10.2019 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРИ СЪСТАВ, в публично заседание,
проведено на двадесет и седми септември през две хиляди и деветнадесета година,
в състав :
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
МОНИКА ЖЕКОВА
при участието на секретаря ХРИСТИНА ХРИСТОВА, като разгледа докладваното от съдията М.Жекова гр.д. № 5685 по
описа на ВРС за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по предявена искова молба с регистрационен вх.№
26 728/11.04.2019 год., уточнена с писмена молба от дата 30.4.2019 г. и с
правно основание на предявения иск чл. 439 ГПК. Видно от исковата и уточнителната молба ищецът по делото В.Н.Б., ЕГН **********,
с адрес: ***, чрез процесуалният си представител адвокат от АК Варна П.Т.,
със съдебен адрес:*** е насочил иска си против ответното дружество „А.Б.”
ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от
членовете на Съвета на директорите Ал. Д.и Мл. М.с искането да бъде постановено
Решение по силата на което да бъде прието за установено, че ищецът в качеството
си на длъжник по изпълнително дело № 20147180400232 по описа на ЧСИ С. Д.НЕ
ДЪЛЖИ НА ответното дружество, в качеството му на взискател по същото
изпълнително дело сумата в размер на 65 лева (шестдесет и пет лева) - представляваща
непогасено задължение за разноски за която сума са издадени изпълнителен лист
от 17.10.2013 г. и заповед № 6610/28.08.2012 г. за изпълнение на парично
задължение по частно гражданско дело № 12 269 по описа на 2012 година на
ВРС ХХVI-ти състав, поради погасяване на вземането с изтичане на предвидената в
закона давност.
Предявената искова молба е с правно
основание чл. 439 ГПК, респективно искът с който е сезиран РС Варна е
отрицателен установителен иск. Исковата си молба
ищецът основава на следните твърдени правно релевантни факти и обстоятелства а
именно: Твърди се, че по депозирано заявление на ответното дружество с вх.№
22 218/27.8.2012 г. било образувано
частно гр.дело № 12 269/ 2012 г. по описа на ВРС против ищеца и по
същото това дело били издадени Заповед
за изпълнение на парично задължение № 6610/28.8.2012 г. и изпълнителен лист от
17.10.2013 г. за сумите 162,14 лева – неизпълнено задължение по договор за
предоставяне на далекосъобщителни услуги № Б1489810 от 23.4.2010 г. за периода
от 21.4.2010 – 21.5.2010 г. ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението - 27.8.2012 г. както и сумата от 65лева – направени разноски. Издадената заповед била влязла в
законна сила на 21.11.2012 г., поради което с молба с вх. № 19780/18.11.2013 г.
било образувано изпълнително дело № 232 по описа на 2014 г.на ЧСИ С. К. Д..
Твърди се още, че на 10-ти април 2014 г. под вх.№ 6309 по изпълнителното дело
било представено удостоверение за наличие или липса на задължения и
обезпечителни мерки, от което било видно че В. Б. имал публични задължения,
поради което и ищецът счита, че на 10-ти април 2014 г. ТД на НАП Варна е бил
конституиран като присъединен взискател / по същото изпълнително дело/. От
цитираното вече удостоверение, за ищеца било видно, че на 6–ти април 2014 г.
било постановено Разпореждане за насрочване на опис на движими вещи, който
обаче не се бил състоял. С оглед тези релевирани
факти,според ищеца, последното изпълнително действие, водещо до прекъсване на
давността се явявало Разпореждането от 6.4.2014 г. за насрочване на опис на движими вещи. Ясно е заявено още в
исковата молба, че за периода от 6.4.2014 г. до 6.4.2016 г. не били извършвани валидно
изпълнителни действия, което да водело до прекъсване на давността, следователно
на 6.4.2016 г. по изпълнителното дело настъпила перемция
и самото изпълнително дело се считало прекратено по право без да е необходимо
разпореждане на съдебния изпълнител за прекратяване.На следващо място в
исковата молба ищецът приема, че с оглед спецификата на главното вземане (далекосъобщителни услуги) същото се погасява с изтичане на давността от три години по чл. 111, б.
„в” ЗЗД като мотивира извода си с ТР № 3/18.05.2012 на ВКС по т.д. № 3/2011 г. При така изложеното е изведен извод, че
след правото на принудително изпълнение спрямо главното задължение в размер на
162,14 лв. се е погасило на дата 6-ти април 2017 г. В подкрепа на този извод
ищецът се позовава и на влязлото в законна сила Решение № 740/21.2.2019 г.
постановено от ВРС по гр.дело № 11 949 по описа на ВРС за 2018 г., ХLI –
ви състав, с което погасяването по давност на възможността за принудително
изпълнение по отношение на горецитираната сума било
признато от ВРС.В обобщение, ищецът счита, че с погасяване на главното вземане
по аргумент на чл. 119 ЗЗД се погасяват и произтичащите от него допълнителни
вземания, макар за тях давността на е изтекла в това число и исковата сума от
65 лева представляваща присъдени разноски. Въпреки така изложеното в исковата
си молба ищецът твърди,че ответното дружество в качеството си на взискател по
цитираното ИД не бил преустановил принудителните си действия спрямо ищеца
/длъжник в ИД/ и поради това за ищеца бил налице правен интерес от водене на
иска по чл.439 ГПК.При така изложеното ищецът желае ВРС да уважи иска по чл.
439 ГПК като му присъди разноските по делото а в подкрепа на твърденията си
представя заверени за вярност с оригинала копия на писмени документи, надлежно
заверени които желае да бъдат приобщени по делото.
В уточнителната си молба от дата 30.4.2019 г. ищецът е
отстранил нередовността в исковата молба. В същата молба е посочено,че исковата
претенция е предявена по реда на чл. 439 ГПК и се основава на факти, настъпили
единствено след влизане в сила на Заповедта за изпълнение на парично задължение
№ 610/28.2.2012 г., считано от 21.11.2012 г. Фактът който се твърди е влизане в
законна сила на дата 21 –ви март 2019 г. на Решението на ВРС по гр.д. №
11 949/2018 г. по описа на ВРС ХLI – ви състав с което е прието, че
главното вземане от 162,14 лв. е погасено по давност.
Отделно от
това ищецът приема, че сумата предмет на настоящия отрицателен установителен, специален, иск от 65,00 лева – разноски по
частното дело е допълнително вземане, което произтича от главницата, като
подчертава,че тази сума не е била предмет на Решението на ВРС, влязло в з.с. на
21.03.2019 г. Т.е. в уточнителната си молба ищецът е
навел твърдения обуславящи извод за допустимост на иска, като в тази насока е и цитирана практика на въззивния ОС Варна както и на РС Пловдив и е прецизиран
петитума на иска.
В
срока по чл. 131 ГПК ответното дружество е депозирало отговор на исковата молба.
С отговора на искова молба ответникът е признал иска, желае постановяване на
Решение при признание на иска и присъждане на разноски в размер на 100,00 лева
за юрисконсултско възнаграждение.
В проведеното по делото открито
съдебно заседание от дата 27.09.2019 г. съдът е уважил искането на двете страни
за постановяване на Решение при условията на чл.237 ГПК,като е прекратил
съдебното дирене .
В хода на спора по същество адв.Т. в качеството й на процесуален представител на ищеца
желае ВРС да постанови Решение при признание на иска, като счита ,че е
установено по безспорен начин ,без да се оспорва и от ответника, че
действително давност е текла и към настоящия момент е изтекла. Според адв.Т., от представеното в отритото съдебно заседание писмо-удостоверение
от съдебен изпълнител било и видно, че именно ответникът станал повод за завеждане на изпълнителното
дело и поддържал към настоящия момент същото такова, поради което счита, че той
е и станал повод за завеждане и за поддържане до настоящия момент на това
производство.Ето защо адв.Т. моли и за присъждане на
сторените от ищеца съдебно –деловодни разноски по делото .
В същото съдебно заседание юрисконсулт
К.,в качеството му на процесуален представител на ответното дружество,моли ВРС
да постанови Решение при признание на иска.Действително, не отрича и
процесуалният представител на ответника ,че давност е текла и изтекла за
процесното вземане. Юрисконсулт К. изразява несъгласие с изложеното от адв.Т., че ответната страна е дала повод за завеждане на
настоящото исково производство.В подкрепа на това несъгласие процесуалният
представител на ответника сочи , че когато са образували изпълнителното за дело
– за вземането не била изтекла погасителна давност и самото изпълнително дело
било надлежно образувано.В хода на това дело, което се установило и от друго
Решение на РС Варна, не били предприемани действия от страна на ответника и
изпълнителното дело било перемирано,по силата на
закона било прекратено .Прекратяването на делото било обявено и в Решението на
ВРС на другия състав а фактът ,че ЧСИ не се бил съобразил с това Решение на
съда и че не бил постановил Определение за прекратяване на делото имал
единствено констативен ефект,което не значебло че
самото дело не било прекратено .Изпълнителното дело било прекратено по силата
на закона . Твърди се още от ответната страна ,че не са подавали Молби за
продължаване на изпълнителното дело, че нямат никакви претенции относно сумите
по това изпълнително дело към ищеца .Отделно от всичко изложено,юрисконсулт К.
счита,че ответната страна не е дала повод за завеждане на настоящото исково
производство,поради което моли
разноските по исковото дело да бъдат възложени в тежест на ищеца и на
ответната страна да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в
минимален размер съгласно Наредбата за правна помощ, алтернативно прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна, в
случай, че е по-голямо от предвидения минимум.
СЪДЪТ, въз основа на твърденията и доводите на страните, събраните
доказателства ценени в съвкупност и по вътрешно убеждение, съгласно чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено от ФАКТИЧЕСКА и ПРАВНА СТРАНА следното:
Предявеният по делото отрицателен установителен
иск с посочената по-горе правна квалификация е допустим, заведен при ясен правен
интерес от търсената защита,като квалификацията на иска и допустимостта му не
се оспорва от страните.
По така предявения иск в проведеното по делото открито съдебно
заседание ответната страна е признала иска,
ищецът е заявил искане да бъде постановено Решение при условията на чл. 237 ГПК
което искане е било уважено и съдебното дирене прекратено .
От изложеното в исковата молба,
становището на ответника в проведеното открито съдебно заседание, се установява
и изяснява,че ответната страна признават
иска. С оглед горното, съдът следва да постанови Решение при признание на
иска.Съгласно разпоредбата на чл. 237, ал.1 ГПК: Когато ответникът
признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се
произнася с Решение съобразно признанието.Аления 2 –ра
на същата правна норма гласи, че в мотивите на Решението е достатъчно да се укаже,
че то се основа на признанието на иска. Т.е. от анализа на всичко гореизложено
е видно,че е налице хипотезата на чл. 237 ГПК, при която съдът следва да се
произнесе с Решение при признание на иска, тъй като отрицателните предпоставки
за това визирани лимитативно в алинея 3 –та на чл.237, точки 1 и 2 не са налице.
При така изложеното и с
оглед изхода на спора съдът следва да се произнесе и по разноските по делото.Факт
е а и е видно от протокола от откритото съдебно заседание от дата 27.09.2019
г., че и двете страни желаят присъждане на разноски като алтернативно ответната
страна е направила възражение с правно осн. чл. 78,
ал.5 ГПК- в случай,че претендираното от ищеца
възнаграждение за процесуално представителство не е съобразено с минимума
визиран в Наредба 1/2004 г.
Видно от л.37 – ми ищцовата страна е представила надлежен Списък по чл. 80 ГПК в който са вписани два разхода – сумата от 52,00 лева за внесена държавна такса –(включваща
50 лева платена държавна такса по сметка на РС Варна и 2 лева за банковия
превод ) и сумата от 300,00 лева - заплатен адвокатски
хонорар.Списъкът по чл. 80 ГПК е оспорен
от ответника по реда на чл. 78, ал.5 ГПК ,но в условията на евентуалност – ако претендираното адвокатско възнаграждение е над минималния
размер. Спор не може да има по делото ,че адвокатския хонорар е платен,т.к.
приложения на л.38 –ми в заверено за вярност с оригинала копие на Договор за
правна помощ и консултантско съдействие от 11.04.2019 г., независимо от
наименованието му и формата му има характера на разписка и доказва плащането в
брой /чл.3/1/ на договорения хонорар .
Ето защо съдът не се
произнасяне по същество по евентуалното и алтернативно заявено възражение по
чл. 78, ал.5 ГПК.
Двата разхода които ищецът
претендира са доказани по делото и поради това съдът присъжда в полза на ищеца
сумата от 52,00 лева за заплатена държавна такса и 300,00 лева за адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 78, ал.1 ГПК .
Съдът не възлага в тежест
на ищеца разноски и не присъжда разноски в полза на ответната страна, т.к.приема,
че от материалите по делото се налага единствения извод, че не ищецът е станал
повод за завеждане на иска а ответника.В този смисъл е и приобщената по селото
писмена защита,представена от процесуалния представител на ищеца. Независимо от
изложеното по съществото на спора ,съдът счита че не може да бъде приложена
нормата на чл.78, ал.2 ГПК която гласи , че ако ответникът с поведението си не
е дал повод за завеждане на делото и признае иска ,тогава разноските се
възлагат в тежест на ищеца. Факт е че искът е заведен във ВРС на дата11.04.2019
г. и че към 20.08.2019г. изпълнително дело № 20147180400232 по описа на ЧСИ Ст.Д.е
висящо / л. 39 от делото /. Ето защо , след като изпълнителното дело с визскател ответната страна и длъжник ищеца по настоящото
дело продължава да бъде висящо ,независимо от перемцията,
съдът приема,че не са налице кумулативните предпоставки визирани в нормата на
чл.78, ал.2 ГПК ,поради което и отговорността за разноски по настоящото дело
следва да бъде понесена от ответника. В този смисъл самото признаване на иска
от страна на ответника и прекратяване на изпълнителното дело ех lege, не освобождават ответника
от разноски а само ако същият не бе дал повод за водене на настоящия процес –
факт, който не е налице, поради което и съдът извежда извод, че ответникът е
станал причина за водене на настоящия исков процес.
Водим от горното съдът,
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните – ищеца В.Н.Б.,
ЕГН **********, с адрес: *** и ответното дружество „А.Б.” ЕАД,
ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от членовете
на Съвета на директорите Ал. Д.и Мл. М., че
ищецът В.Н.Б., ЕГН ********** в качеството си на длъжник по
изпълнително дело № 20147180400232 по описа на ЧСИ С. Д.НЕ ДЪЛЖИ НА
ответното дружество „А.Б.” ЕАД, ЕИК *, в качеството му на взискател по
същото изпълнително дело сумата в размер на 65,00 лева (шестдесет и пет лева) -
представляваща непогасено задължение за разноски за която сума са издадени
изпълнителен лист от 17.10.2013 г. и заповед № 6610/28.08.2012 г. за изпълнение
на парично задължение по частно гражданско дело № 12 269 по описа на 2012
година на ВРС ХХVI-ти състав, поради погасяване на вземането с изтичане на
предвидената в закона давност, на основание чл. 439 ГПК.
ОСЪЖДА „А.Б.”
ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от
членовете на Съвета на директорите Ал. Д.и Мл. М.ДА ЗАПЛАТИ на В.Н.Б., ЕГН **********, с адрес: ***,
представляван от адвокат от АК Варна П.Т., със съдебен адрес:*** СУМАТА от ОБЩО 352,00 лева (триста петдесет и два лева) - представляващи сторените от ищцовата страна пред настоящата инстанция съдебно–деловодни
разноски за заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в ДВУСЕДМИЧЕН СРОК от връчването му страните
пред Варненски окръжен съд.
ПРЕПИС от Решението да се връчи на страните,чрез процесуалните йм представители.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: