№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на седми
ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 6443 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 50584/25.02.2019г., постановено по гр. д. № 47100/2016г. по описа на Софийски районен
съд (СРС), Н.Б.М. е осъден на основание чл. 74 ЗЗДискр. да заплати на Е.М. М.сумата
от 2000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
резултат на осъществен акт на пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДисрк.
– упражнен тормоз, като за горницата над уважения размер до пълния предявен от
3000лв. искът е отхвърлен.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ответника Н.М. срещу първоинстанционното
решение в частта, с която е уважен
предявения иск. В отхвърлителната част решението не е обжалвано и е влязло
в сила.
В жалбата се поддържа, че претърпените от ищцата вреди не се намират в
причинно-следствена връзка от поведението на ответника. Сочи се, че същата е
останала без работа по свое желание, доколкото не е правила опити да си намери
такава. Излагат се съображения и за неправилност на решението при определяне
размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди, като се твърди, че
същият е прекомерен и несправедлив. Съобразно изложеното се моли за отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което да се отхвърли
изцяло предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемия ищец, в който се посочва, че постановеното
решение е правилно. Поддържа се, че от събраните доказателства се установяват
всички елементи на правопораждащия субективното материално право фактически
състав. Сочи се, че размерът на дължимото обезщетение е определен правилно,
като е спазен принципът за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД. Съобразно
изложеното се моли за потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно
основание чл. 74 ЗЗДискр. за присъждане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди вследствие на проявен дискриминационен акт.
За да възникне претендираното от ищцата субективно право, трябва в
обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки
(юридически факти): противоправно поведение от страна на ответника, което да
притежава признаците на дискриминационен акт по смисъла на ЗЗДискр. и да бъде
признат за такъв с влязло в сила решение на Комисията за защита от
дискриминацията (КЗД); претърпени от ищцата неимуществени вреди, които да се
намират в причинно-следствена връзка с извършения дискриминационен акт.
Между страните не се спори, че с Решение № 112/19.03.2014г., постановено
по преписка № 74/2013г. по описа на КЗД, е установена извършена от Н.Б.М.
дискриминация спрямо Е.М.М. по защитен признак „лично отношение“ под формата на
тормоз по смисъла на чл. 5. вр. § 1, т. 1 ДР от ЗЗДискр. С Решение № 581/04.02.2016г. по адм. дело №
3789/2014г. по описа на АССГ е оставена без уважение жалбата на ответника, а с
Решение № 8314/05.07.2016г. по адм. дело № 3923/2015г. ВАС е оставено в сила
решението на АССГ.
Съгласно трайната практика на ВКС, в случаите, когато дискриминационното
действие е установено от КЗД, съдът по иска за обезщетение за вреди по чл. 74
ЗЗДискр. не установява повторно дискриминационния характер на поведението.
Решението на КЗД обвързва настоящия състав по отношение на установеното
дискриминационно поведение, извършено от страна на ответника, с оглед на което
фактът на нарушението не подлежи на повторно установяване по делото. Съдът
следва да прецени единствено дали в резултат на осъществения дискриминационен
акт за ищеца са настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в претърпян стрес,
унижение, душевно страдание и безпокойство, както и техния размер.
Твърдените неблагоприятни емоционални преживявания и тяхната връзка с
извършения дискриминационен акт се установяват от показанията на разпитания в
хода на първоинстанционното производство свидетел. Същият посочва, че в
началото на 2013г., след връщане на ищцата от отпуск, ответникът й е оказвал
натиск да напусне доброволно работа, за да не бъде уволнена. Установява се, че
вследствие на това поведение, на 28.01.2013г. (видно от представеното копие от
трудова книжка) ищцата е напуснала работата си като преподавател по козметика,
чието упражняване е харесвала. Като резултат от напускането, ищцата се
затворила в себе си, не искала да излиза извън дома си, страхувала се да не се
срещне с предишните си колеги. Свидетелят посочва още, че ищцата е емоционален
човек, преживяла тежко събитията и е отнело поне една година да се възстанови.
Горните обстоятелства сочат с категоричност, че от страна на ищцата са
изпитани негативни емоции и чувства, намиращи се в причинно-следствена връзка с
проявеното дискриминационно поведение, което налага същите да бъдат обезщетени.
Неимуществените вреди са последиците от засягането на блага, които нямат
паричен еквивалент, в това число и права върху телесния и духовния интегритет.
Според чл. 52 от ЗЗД обезщетението следва да бъде определено съобразно принципа
на справедливостта. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в
Постановление № 4/23.12.1968г. на Пленума на ВС и множество решения на ВКС,
постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието „справедливост“ не е абстрактно
понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи в
действителността обстоятелства. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне на
претърпените болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал
възможност на увредения да претендира парично обезщетение за неимуществени вреди,
като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение. Съдебната практика приема като
критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и
утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с
конкретния случай. Няма съмнение, че при увреждане на неимуществени права,
блага или правнозащитими интереси се накърняват моралните и нравствените
ценности у личността, както и социалното ѝ общуване. Целта на обезщетението
обаче е не да се поправят вредите, което е невъзможно, а да се възстанови
психическото равновесие на пострадалото лице, да се компенсират отрицателните,
неприятните емоции, в това число и чрез самия факт на осъждане на ответника.
При определяне на размера на паричната репарация, съдът взема предвид,
че от събраните по делото доказателства, в частност показанията на разпитания
свидетел, безспорно се установява, че ищецът е претърпял негативни емоции вследствие
на проявеното по отношение на него дискриминационно третиране, изразяващи се в
стрес, притеснение и социална изолация, продължило повече от една година. Съдът съобразява и конкретните обстоятелства
във връзка с дискриминационното поведение, характерът на неимуществените вреди,
интензитета им, както и жизнения стандарт в страната като база за паричния
еквивалент на причинената неимуществена вреда. С оглед на това и при отчитане
на спецификата на конкретния случай, настоящият съдебен състав счита, че размерът
на дължимото обезщетението, който съответства на принципа за справедливост по
чл. 52 ЗЗД, е правилно определен от районния съд, не се явява прекомерен и не
следва да бъде редуциран.
Предвид обстоятелството, че правният извод, до който въззивната
инстанция достига, съответства на крайните правни съждения на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като
правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.
При този изход на въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3
вр. чл. 273 ГПК въззиваемата страна има право на сторените пред настоящата
инстанция разноски, но същата не е направила искане за присъждане и не е ангажирала
доказателства за осъществяване на такива, поради което не й се следват.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 50584/25.02.2019г., постановено по гр. д. № 47100/2016г. по описа на Софийски районен
съд, 165-ти състав, в частта, с която е
уважен предявения иск.
В отхвърлителната част,
решението не е обжалвано и е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.