Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 09.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, III въззивен брачен състав, в открито съдебно заседание на шести декември през две
хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР
ВЪЛКОВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЮ
ЗГУРОВ
КЛАУДИЯ МИТОВА
при секретаря Светлана Кръстева, като разгледа докладваното от съдия Митова въззивно гражданско дело № 5727 по
описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на М.Д.Д.
срещу Решение № 308197/20.12.2019 г. по гр.д. № 31714/2013 г. по описа на
Софийския районен съд, ГО, 164-ти състав. Във въззивната жалба са изложени
оплаквания, че решението е постановено от незаконен състав, доколкото съдията –
докладчик се е отвела от разглеждане на друго инициирано от въззивника гр.д. №
62258/2019 г. по описа на СРС. Поддържат се доводи за неправилна преценка на
събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз
основа на доказателствата по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
въззиваемата страна Й.Б.М. не е депозирала писмен отговор.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
въззиваемата страна М.М.Д. не е депозирал писмен отговор.
Софийският градски съд, като прецени относимите доказателства и доводи,
приема за установено следното:
Въззивната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл.259, ал.1 ГПК от страна, притежаваща правен интерес от
обжалването, насочена е срещу подлежащ на въззивно обжалване акт, който е
валиден като цяло и допустим в обжалваната му част.
С Решение № 308197/20.12.2019 г. по гр.д. № 31714/2013 г.
по описа на Софийския районен съд, ГО, 164-ти състав са отхвърлени предявените
от М.Д.Д. срещу Й.Б.М. и М.М.Д. обективно кумулативно съединените искови
претенции с правно основание чл.45, ал.1 вр.чл.52 ЗЗД и чл.45, ал.1 ЗЗД за
сумата от 1 250 лева, част от претенция в пълен размер от 500 000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в
уронване на честта, достойнството, авторитета му и на доброто му име и на
сумата от 1 250 лева, част от претенция в пълен размер от 50 000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в
надплатена издръжка по изп.д. № 354/2008 г. по описа на ЧСИ С.Я.и 40 200 лева
загуби в резултат на наложена предварителна обезпечителна мярка на основание
чл.121, ал.1 ДОПК върху собствени му имот в с.Рударци, поради която обезпечителна
мярка е пропуснал възможността да го продаде на цена от 145 000 евро, ведно със
законна лихва върху търсените обезщетения за периода от завеждане на делото до
окончателното им изплащане.
Неоснователни са наведените във
въззивната жалба възражения за постановяване на атакувания съдебен акт от
незаконен съдебен състав. Съгласно разпоредбите на чл.20 ГПК
първоинстанционните дела се разглеждат в състав от един съдия. Нормата на чл.78 ЗСВ предвижда районният съд да разглежда делата в състав от един съдия, освен
ако със закон е предвидено друго, какъвто не е настоящия случай. Нормата на
чл.22, ал.1 ГПК разписва случаите, в които лице не може да участва като съдия
по делото, а изложените във въззивната жалба съображения за постановен от
съдията - докладчик от първоинстанционния съд отвод по друго образувано от
въззивника гражданско дело следва да се подведат по хипотезата на чл.22, ал.1,
т.6 ГПК.
Съгласно чл.2 ГПК съдът дължи да
разгледа всяко отправено до него искане за защита или предписано от закон съдействие,
а гаранция за осъществяване на тази функция е прокламираната в чл.117, ал.2 от Конституцията на Република България независимост на съдебната власт и
обвързаност на съдиите, натоварени да я осъществяват, единствено от общоприети
правила. В тази насока недопустимо е участие на съдия при решаване на делото,
когато съществуват конкретни факти, поставящи го в особено отношение с някоя от
страните по спора или спрямо благото, обект на спора и тази специфична връзка провокира съмнение у
съдията, че ще бъде в състояние да осигури безпристрастно решение или обективно
съществуващото отношение провокира разумно съмнение у обективния наблюдател.
Поради това меродавно при решението дали съдия да бъде отведен не е
субективното усещане у страната и формираното на тази основа отношение към
съдебната институция или отделния съдия, а единствено съществуващо отношение у
съдията било към предмета на спора, било към страна по делото, т.е. дали при
конкретните обстоятелства опасенията на страната за пристрастност на съдията са
обективно оправдани. Следователно, за да е налице незаконен състав, поради
проявена от него или негов член предубеденост или тенденциозност от изхода на
делото, е необходимо да се констатират обективни данни за външно проявена
позиция, на базата на които да се счете, че съдът е бил лично заинтересован или
предубеден. За този извод са нужни факти, от естество при субективна преценка
/лични убеждения на конкретен съдия/ и обективна преценка /легитимна външна
причина/, които да насочат за възможна пристрастност на съда, съобразно
практиката на ЕСПЧ /Nortier v Netherlands, Hauschildt v Denmark, Kiprianou v
Cyprus и др./ В случая наличието на предходен отвод по друго дело, каквито
съображения въззивникът е изтъкнал при настоящето обжалване, не са достатъчни,
за да обосноват основание за отвод по настоящото дело, което зависи от различни
факти /Определение № 358 от 07.05.2021 г. по гр. д. № 509/2021 г. на III ГО на
ВКС, Определение № 269 от 22.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 4545/2023 г./.
Във въззивната жалба са изложени
доводи за неправилна преценка на събраните доказателства от първоинстанционния
съд, респ. неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото.
Въззивният съд, като прецени
приетите относими доказателства по делото и обсъди доводите на страните по реда
на въззивното производство, намира наведените доводи за неправилност на
обжалваното решение за неоснователни.
Настоящият съд споделя
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените
изводи въз основа на доказателствата по делото, поради което не намира за
необходимо да преповтаря тези изводи и препраща към мотивите на първостепенния
съд (чл.272 ГПК).
Във връзка с оплакванията във
въззивната жалба следва да се посочи, че изготвеният на основание чл.21, т.15
вр. чл.15, ал.6 ЗЗДет (в приложимата редакция на ДВ, бр. 14 от 2009 г.)
социален доклад от АСП, Д „СП“ – Горна Оряховица от 04.03.2010 г. е закрепил
констатации на социалните служители, направени в хода на проведено за нуждите
на производството по гражданското дело, засягащо правата на малолетното тогава
дете, сега въззиваем, М.М.Д. и изрично в социалния доклад е посочено, че същият
се изготвя във връзка с искано становище. Социалният доклад има характер тъкмо
на становище (Определение № 15080 от 12.12.2014 г. на ВАС по адм. д. №
13937/2014 г., VI о.). Противно на поддържаното във въззивната жалба социалният
доклад не обвързва съда. От отбелязване в доклада се установява, че социалното
проучване включва среща с въззиваемте, но и данни от осъществени множество
срещи с детето, неговите прародители по майчина линия, директора, класния
ръководител и педагогическия съветник на ОУ “Иван Вазов“ в гр.Горна Оряховица,
проведени след откриване на случая за наблюдение на втория въззиваем от ОЗД - Горна
Оряховица от месец май 2005 г. Отразяването в доклада не дава основание да се
направи единствено възможен извод, че абзац втори на страница втора от част
„Функции на семейството и средата“ от този социален доклад пресъздава точно
съобщена информация относно издръжката на тогава малолетния М.М.Д. от него и
неговата майка и че това отразяване се отнася за цялостната издръжка на детето,
а не единствено за задължението на майката към сина й. По делото не са
ангажирани доказателства, че подобно изявление на въззиваемите в настоящото е
станало достояние на неограничен кръг от лица и от това пряко са последвали
веди за въззивника. Така твърденията на въззивника, че се говорело из цялата
съдебна система, че същият не заплаща издръжката на сина му и не се интересува
от него остават изцяло голословни.
Неоснователни са възраженията, че
първоинстанционният съд е „подменил“ иска.
Производството по делото е
образувано по искова молба, депозирана на 17.06.2011 г., с която срещу
възззиваемите М. и Д. са предявени обективно кумулативно и пасивно субективно
съединени осъдителни претенции с правно основание чл.45, ал.2 ЗЗД за
солидарно заплащане на обезщетение в
размер на 1 250 лева, предявен като частичен от иск в общ размер от 50 000 лева
за репариране на причинени имуществени вреди /увеличение на общия размер на
исковата претенция, направено с молба от 20.02.2012 г. (л.15) правилно не е
прието, поради нередовност, неяснота, а уточнението на частичните искове е
сторено с молба от 11.10.2017 г. (л.51)/, която включва надплатени суми за
издръжка на въззиваемия М.М.Д. по изп.д. № 354/2008 г. по описа на ЧСИ С.Я.в
размер на 9 800 лева и пропусната полза от 40 200 лева от придобиване на
продажна цена по предварителен договор от 05.03.2009 г., която цена възлиза на
195 000 лева от продажба на собствен на въззивника недвижим имот, представляващ
парцел VII -208 от кв.11 по плана на с.Рударци, общ Перник с площ от 892 кв.м.с
изградена в него къща, възбранен по същото изпълнително дело и с правно
основание чл.45, ал.2 вр.чл.52 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 1
250 лева, предявен като частичен от иск в общ размер от 500 000 лева за
репариране на претъпени неимуществени вреди, настъпили като пряка и
непосредствена последица от клеветнически твърдения, уронили честта и доброто
име на въззивника, изречени пред социален служител при АСП, Д „СП“ – Горна
Оряховица в социален доклад от 04.03.2010 г., изготвен за нуждите на гр.д. №
16050/2007 г. по описа на СРС, ГО, 27-ми състав, че първият въззиваем изцяло
поема издръжката на втория въззиваем.
Съдът се е произнесъл по
частичните искове, с които е бил сезиран и е разгледал наведените в исковата и
уточнителна молба фактически твърдения. Сред същите не се съдържат такива за
претърпени имуществени вреди, представляващи транспортни разходи за закупуване
на билети за железопътен превоз и за бензин за пътуване до гр.Горна Оряховица,
за да вижда въззивника сина си или за дневни разходи. Подобни твърдения
недопустимо се въвеждат едва пред въззивния съд.
Във въззивната жалба са изложени
оплаквания за неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото при
твърдения за наличие на доказателства за надплатена от въззивника издръжка на сина
му М.М.Д. в периода месец 02.2009 г. – месец 06.2009 г. в размер на 9 800 лева.
Видно от изпълнителен лист от
11.11.2004 г., издаден въз основа на решение от 28.10.2004 г. по гр.д. №
2745/2004 г. на СРС, 90-ти състав М.Д.Д. е осъден да заплаща на малолетното си
дете М.М.Д., чрез неговата майка и законен представител Й.Б.М. месечна издръжка
в размер на 70 лева, считано от 02.07.2004 г., ведно със законна лихва върху
всяка просрочена вноска до приключване на производството по чл.99, ал.1 СК
/отм./ с влязло в законна сила съдебно решение /л.26/.
Видно от изпълнителен лист от
02.03.2007 г., издаден по в.гр.д. № 181/2005 г. на СГС М.Д.Д. е осъден да
заплаща на малолетното си дете М.М.Д., чрез неговата майка и законен
представител Й.Б.М. месечна издръжка в размер на 200 лева, считано от влизане в
сила на решението в частта относно упражняването на родителските права, ведно
със законна лихва върху всяка просрочена вноска до настъпване на законна
причина за изменение или прекратяване на издръжката /л.98/.
Решението на СГС по гр.д. №
181/2005 г. е оставено в сила в частта по отношение на родителската отговорност
с влязло в законна сила на 15.01.2010 г. решение № 950 от същата дата,
постановено по гр.д. № 1655/2008 г. на ВКС /л.89/.
По повод твърдението, че преди 15.01.2010
г., на която дата е влязло в законна сила решението в частта за родителската
отговорност като начална дата на увеличения размер на издръжката по в.гр.д. №
181/2005 г. на СГС, следва да се посочи, че в нормата на чл.238, ал.1 ГПК
/отм./ е предвидено задължение на съда да постанови предварително изпълнение на
решението, когато присъжда издръжка, а разпоредбата на чл.237, б.„а“ от същия
нормативен акт разписва, че осъдителните решения на въззивните съдилища
подлежат на принудително изпълнение. Изпълнителният лист е съдебен акт,
удостоверяващ право на принудително изпълнение и разрешаващ упражняването му от
кредитора за притезание, доказано с изпълнителното основание. Като универсално
изпълнително основание ГПК /отм./ предвижда осъдителното решение на съда - чл.237, б. "а" (Определение № 259
от 19.04.1999 г. на ВКС по гр. д. № 24/99 г., IV г. о.,). Невлязлото в сила
решението на въззивния съд в частта за издръжката съдържа осъдителен диспозитив
и притежава изпълнителна сила, (Определение
№ 121 от 22.03.2004 г. на ВКС по ч. гр. д. № 76/2004 г., ТК, I т. о., Определение
№ 242 от 12.07.2005 г. на ВКС по гр. д. № 183/2005 г., I г. о.), поради което
законосъобразно е уважено искането за издаване на изпълнителен лист, на който
съдебният изпълнител дължи подчинение. Дали правилно е определен началният
момент на дължимата на втория въззиваем издръжка е въпрос, който не може да
бъде преразглеждан в настоящето производство.
Видно от заключението на приетата
по делото съдебна счетоводна експертиза, допълнението към нея и приобщените писмени доказателства, въззивникът
е превел по набирателната сметка на ЧСИ Я.., пред когото е образувано
изпълнителното дело въз основа на издадените за издръжката на детето
изпълнителни листа, се установява, че по главницата за издръжка въззивникът
няма надплатени суми, включително за посочения във въззивната жалба период месец
02.2009 г. – месец 06.2009 г., като са налице незаплатени задължения в размер
до 2 554,79 лева за исковия период и не са налице по делото документи за
извършени плащания, които не са представени по изпълнителното дело и сумите по
тях не са отчетени по изпълнението като погасени чрез плащане.
Правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е направил извод за недоказаност на твърдението за
претърпени от въззивника имуществени и неимуществени вреди.
Постановеното решение е
съобразено с всички относими към спора доказателства, а пред въззивния съд не
са ангажирани такива, които да разрушат убеждението на настоящия съд в
правилността на атакуваното решение.
При
постановяване на първоинстанционното решение в обжалваната част не са нарушени
императивни материалноправни норми.
Поради
съвпадане на крайните изводи на въззивния съд и тези на районния съд, то
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
В
атакувания съдебен акт правилно е разпределена отговорността за сторените в
първоинстанционното производство разноски.
При
този изход от спора разноски се следват на въззивнаемите страни, но искане в
тази насока не е направено.
С
оглед цената на всяка от предявените частични искови претенции, определена
съгласно чл.69, ал.1, т.1 ГПК, която е до 5 000 лева, то настоящото не подлежи
на касационно обжалване (Определение № 426 от 6.12.2019 г. на ВКС по гр. д. №
2716/2019 г., IV г. о., ГК).
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 308197/20.12.2019 г. по
гр.д. № 31714/2013 г. по описа на Софийския районен съд.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.