№ 1553
гр. София, 27.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Борисова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20221100510033 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.06.2022 г. по гр.д. № 14469/21 г., СРС, ГО, 88 с-в е
отхвърлил предявения от К. К. Г., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к.
**** срещу Д. П. А.. ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. **** и К. П. А.,
ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. ****, иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че К. К. Г., ЕГН **********, с
адрес гр. София, ж.к. **** е собственик на 1/2 идеална част от самостоятелен
обект в сграда с идентификатор № 68134.1106.254.6.4, представляващ апартамент №
4, находящ се в гр. София, ж. к. ****, със застроена площ от 53,47 кв. м.,
ведно с избено помещение № 4 от 3.40 кв. м., заедно с 4.788 % ид. ч. от
общите части на сградата и от правото на строеж върху земята,
представляваща имот № 4,5,6 и 7 от квартал 87, на основание давностно
владение. Осъдил е К. К. Г., ЕГН **********, е адрес гр. София, ж.к. ****, да
заплати на Д. П. А., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. ****, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 830 лв. - разноски по производството за
заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението е обжалвано с въззивна жалба вх. № 25056626 от 02.08.2022
1
г. от ищцата К. К. Г., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. ****, чрез
пълномощника адвокат Д. К. от ВАК, със съдебен адрес: гр.София, ул.“****,
офис 2 с мотиви, изложени в нея. Сочи се, че от 1999 г. до 28.04.2013 год.
ищцата и П. Г. И. са живеели на съпружески начала в процесния имот, която е
установила владението на недвижимия имот предмет на настоящото
призводство заедно с П. Г. А. от закупуването на имота през 1999 год. до
настоящия момент. След смъртта на П. Г. И. през 28.04.2013 год. само само
ищцата е упражнява самостоятелно владение върху 1/2 и.ч. и живее в него
като в свой имот, т.е. владее имота от 2013 год. до настоящия момент и го
владее и ползва необезпокоявано, явно, спокойно, без претенции от когото и
да е било в продължение на предвидения давностен срок. Ищцата се е
грижела за имота като за свой имот, ремонтирала го е, поддържала го е
необезпокоявано за себе си, без да е имало противопоставяне от страна на
ответниците или предприемане на предвидените по закон действия за
оспорване на държанието, ползването и владението на имота от нейна страна.
Процесният имот никога не се е владеел и ползвал от ответниците, които не
са възразили срещу владението и ползването на имота. Ответницата Д. П.а А.
не е имала ключ от процесния апартамент, не е посещавала имота, не знае
къде се намира апартамента. Само ищцата е извършвала стротелно-
ремионтни дейности на целия апартамент, само тя е заплащала дължимите
данъци, такси, включително и разходи по общите части на входа, и др.
Ответниците не са претендирали да са собственици на недвижимия имот, не
са плащали данъци за своте части от сметките по общите етажни сметки, не са
искали да влизат в имота, не са показвали, че имат претенции към него.
Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отмени
процесното и да бъде уважена исковата молба като основателна и да признае
за установено, че К. К. Г. и П. Г. А. са живеели на семейни начала, като и
признае за установено по отношение на Д. П. А., ЕГН ********** и К. П. А.,
ЕГН **********, че К. К. Г., ЕГН ********** е собственик на 1/2 ид.ч. по давностно
владение на процесния апартамент № 4.
Постъпил е писмен отговор от ответника Д. П. А., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. София, ж.к. ****, чрез пълномощника по делото адвокат
М. А. от САК, с адрес: гр.София, бул.“****, в който оспорва въззивната
жалба. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция.
2
Другият ответник К. П. А., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к.
**** не взема становище по въззивната жалба.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по
делото доказателства и становища на страните, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е
процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно, не е постановено в нарушение на
правните норми, които уреждат условията за валидност на решенията-
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в
необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече
смисъла му. Ето защо, съдът следва да се произнесе по неговата правилност.
От фактическа страна:
Предявен е иск с правно основание 79, ал.1 ЗС от К. К. Г., ЕГН
********** срещу К. П. А., ЕГН ********** и Д. П. А., ЕГН ********** за
признаването за установено по отношение на ответниците, че ищцата е
собственик на ½ ид.ч. върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор №
68134.1106.254.6.4, находящ се в гр. София, ж. к. ****, ап. 4.
Ищцата твърди, че владее процесното жилище, като от 1999 г. е
установила владение на имота заедно с П. А. в условията на съвладение, а
след смъртта на П. А. през 28.04.2013 г. е упражнявала самостоятелно
владение върху 1/2 ид. ч. от имота. Полагала грижи за имота, заплащала
данъци, такси, разходи, ремонтирала го. Владението било явно,
необезпокоявано и непрекъснато до настоящия момент. Ответниците не
възразявали срещу владението и ползването на имота. Моли за признаване на
установено спрямо ответниците, че е собственик на 1/2 ид. ч. от процесния
имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.1106.254.6.4,
представляващ апартамент № 4, находящ се в гр. София, ж. к. ****, със
застроена площ от 53.47 кв. м., ведно с избено помещение № 4 от 3.40 кв. м.,
заедно с 4.788 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж
3
върху земята на основание давностно владение.
Ответникът К. П. А. в срока по чл.131 ГПК е депозирал писмен
отговор, в който не оспорва претенцията.
Ответницата Д. П. А. в срока по чл.131 ГПК също е депозирала писмен
отговор, в който оспорва претенцията като неоснователна и недоказана. счита,
че ищцата е била държател на имота, а идеална част може да се придобие по
давност само въз основа на съвладение. Оспорва да е изтекъл срокът на
придобивната давност, както и твърдението, че процесният имот никога не се
е владеел и ползвал от ответниците. Заявява, че е заплащала данъци и такси за
имота.
Съдът констатира следното от фактическа страна:
От нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 24 от
30.07.1999 г., том III, per. № 3324, дело № 411/1999 г. се установява, че на
30.07.1999 г. П. Г. А. е придобил правото на собственост върху процесния
недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор № 68134.1106.254.6.4, находящ се в гр. София, ж.к. ****, ап.
4, по силата на договор за покупко-продажба на недвижим имот срещу
заплащане на цена от 21 273.70 лв. Безспорно е, че към датата на придобиване
на правото на собственост върху жилището купувачът не се е намирал в брак
нито с ищцата, нито с трето за производството лице. Представено е
удостоверение за наследници, от което се установява, че на 28.04.2013 г. П. А.
е починал, като е оставил за свои наследници по закон Д. П. А. /дъщеря/ и К.
П. А. /син/. В документа е посочено, че към датата на настъпване на смъртта
на лицето, последното е било разведено. По делото са били изслушани
свидетели, като свидетелката Б.Н. заявява, че ищцата К. Г. живее в
процесното жилище, което било придобито по силата на договор за покупко-
продажба след извършено разпореждане от страна на П. А. с притежаван от
него друг недвижим имот. Твърди, че на ищцата и А. не достигали средства за
закупуването на процесния апартамент, които успели да съберат с помощ от
приятели. В жилището са живели П., ищцата и техният син К., а ответницата
Д. А. не е посещавала имота. Свидетелят Б.Й. твърди, че познава ищцата и
П. А. от 1995-1996 г., като П. живеел в апартамент в гр. София, ж.к. „Хаджи
Д.“, който продал за около 9000 долара и закупил процесното жилище за по-
голяма сума. Ищцата имала постоянна работа и основно тя осигурявала
финансовата издръжка на семейството, както и, че именно тя е платила
остатъка от покупната цена на апартамента в ж.к. „Разсадника-Коньовица“.
4
Знае, че П. А. имал дете от първия си брак, момиче Д., което не било
посещавало процесния апартамент и не разполагало с ключ от него, тъй като
бившата съпруга на П. и майка на момичето не му позволявала да вижда баща
си. След смъртта на П. А. в жилището останали да живеят ищцата и синът й
К.. Твърди, че в деня на сключване на договора за покупко-продажба на
апартамента на ищцата се наложило да отиде на погребение в гр. Добрич,
което било причина същата да не е посочена като приобретател в договора.
От правна страна:
За установяване на претенцията на ищцата, че е собственик на 1/2 ид.ч.
от процесния имот и за уважаване на предявения иск, претендиращият
собствеността по давност следва да е упражнявал фактическа власт в период
не по-малък от 10 години без противопоставяне и без прекъсване за време,
по-дълго от 6 месеца, като е демонстрирал спрямо собственика/ците на вещта,
че е осъществявал фактическата власт с намерението да я свои. Съгласно
приетото в Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. на ОСГК по тълкува‐
телно дело № 4/2012г. придобиване на правото на собственост или на друго
вещно право настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок.
Придобивната давност е един от регламентираните в чл.77 от ЗС
способи за придобиване право на собственост върху вещи. Съгласно чл.79 от
ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с
непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е
добросъвестно- с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Според
легалната дефиниция на чл.68, ал.1 от ЗС, владението е упражняване на
фактическа власт /corpus/ върху вещ, която владелецът държи лично или чрез
другиго като своя /animus/. По отношение на владелеца трябва да са налице
кумулативно и двата елемента от фактическия състав на чл. 68 ЗС - корпус и
анимус. Следва да се отчете, че не всяка фактическа власт, респ. не всяко
служене с вещта, представлява владение. Принципът във вещното право, че
който държи- владее, а който владее, владее за себе си / чл.69 ЗС/, има
изключения. Такова изключение е държането на имота, по силата на наемно
правоотношение-наемателят е държател спрямо действителния собственик,
до момента в който явно и недвусмислено демонстрира промяната в анимуса,
с който държи имота- т.н. interversio possessiones. Законът-чл.69 от ЗС, установява
оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не бъде
5
доказано, че я държи за другиго. Презумпцията относно субективния елемент
на владението, т.е. намерението за своене на вещта /animus/, е въведена в
полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му качество
тежестта за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото
владение. В този смисъл са и разясненията в ППВС № 6/74 г.
Следва да бъде доказано осъществявано владение по смисъла на чл. 68,
ал. 1 ЗС, което да е породило правните последици на придобиване на
собствеността, съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, според която правото на собственост
върху недвижимия имот се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 10 години. За осъществяване на този придобивен способ е
необходимо наличието на елементите на владението-упражняването на
фактическата власт върху вещта, това владение да е като свое, че е изминал
законово необходимия минимален срок, който да превърне владелеца в неин
собственик, владението да е през цялото време постоянно, непрекъснато,
несъмнено, спокойно и явно, като държането фактическата власт върху вещта
е с намерението да я придобие за себе си и намерението за нейното своене да
е станало достояние на собственика, спрямо който владелецът упражнява
фактическата власт.
В конкретния казус, ищцата твърди, че е упражнявала съвладение върху
процесния имот заедно с П. Г. А. за периода от 1999 г. до 28.04.2013 г ., всеки от тях
върху по 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху процесния имот, а снлед
смъртта на П. А. през 28.04.2013 г. продължила да упражнява владение върху
1/2 ид. ч. от правото на собственост върху процесния имот.
Относно твърдението за упражняване на фактическата власт от страна
на ищцата за периода от 1999 г. до 28.04.2013 г., въззивната инстанция
намира за недоказано твърдението, че тя е упражнявала фактическа власт
върху имота непрекъснато, спокойно и явно владение за посочения период.
Презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена, когато основанието, на което
първоначално е установена фактическата власт показва, че установилият
фактическата власт върху имота е държател на чужди идеални части и, за да
ги придобие по давност, следва да превърне с едностранни действия
държането им във владение. При спор той носи доказателствената тежест да
установи тъй нареченото преобръщане на владението. За да промени
държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на
6
чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за
своене на имота Unterversio possessionis/, която да е открито демонстрирана
спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да
предприеме действия за защита на правото си. Общият принцип на
справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не
могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият
собственик няма възможност, поради неведение да се брани. По делото е
установено, че правото на собственост върху процесния недвижим имот,
самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.1106.254.6.4,
находящ се в гр. София, ж.к. ****, ап. 4, е придобито еднолично от третото за
настоящото производство лице П. Г. А. на 30.07.1999 г. по силата на договор
за покупко-продажба. След закупуването на жилището в него са живели
ищцата и титулярят на правото на собственост П. А., а впоследствие и общият
им син им и ответник по делото К. А.. В този смисъл упражняването на
фактическа власт върху апартамента от ищцата се е изразявало в държане на
вещта за нейния собственик, тъй като К. Г. е била лице от домакинството на
последния. Това е така, защото ищцата е знаела, че недвижимият имот е
придобит изцяло от П. А., а твърденията за доплащане на покупната цена със
средства на ищцата се явяват недоказани. Свидетелските показания в този
смисъл са неконкретизирани, като не става ясно каква сума и кога ищцата е
дала тази сума на П. А.. Освен това, те не могат да породят право на
собственост върху процесната вещ, а единствено биха могли да обосноват
наличието на облигационна претенция. От друга страна, по делото не са
ангажирани доказателства ищцата да е демонстрирала намерение за своене на
1/2 ид. ч. от процесния имот спрямо П. А. в периода до 28.04.2013 г., поради
което по делото не се установява твърдяното съвладение. Изводът е, че до
смъртта на П. А. ищцата е ползвала жилището като фактически съжител на
собственика, с който ищцата е отглеждала и общото им дете. По делото не се
установява ищцата К. Г. е упражнявала съвладение върху процесното жилище
до смъртта на П. А., не се установява в периода до м.04.2013 г. ищцата лично
от свое име да е заплащала разходи за жилището и да е правила ремонти.
За периода след смъртта на П. А. на 28.04.2013 г.
След смъртта на собственика на апартамента П. А. на 28.04.2013 г.,
правото на собственост е преминало по силата на наследствено
7
правоприемство върху наследниците му Д. А. и К. А., съответно дъщеря и син
на П. А., при равни квоти от по 1/2 идеална част за всеки един от тях. Това
обстоятелство също е било известно на ищцата, доколкото тя е знаела, че
лицето, с което се намира във фактическо съжителство, е имало дете от
предишен брак. Към датата на откриване на наследството ответникът К. А. е
бил малолетен, поради което логично от житейска гледна точка е ищцата да
продължи да обитава процесното жилище, за да полага грижи за сина си, като
тя е продължила да бъде държател на идеалните части на двамата
съсобственици в качеството си на майка на ответника К. А.. Доколкото К. Г. е
продължила да живее в имота, собствен на починалото лице- фактически
съжител, след смъртта му, то тя извършва само търпими действия, а когато
осъществява фактическата власт и за детето си, тази власт има
характеристиките на държане, а не на владение. Ето защо, за да се придобие
по давност правото на собственост, е необходимо да се предприемат
едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се
демонстрира намерението да се придобие идеалната част от имота за себе си,
като тези действия следва да са доведени до знанието на собствениците. В
противен случай презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита за опровергана
и съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по
давност на чуждия имот в срока по чл.79 ЗС. Въззивната инстация също
приема, че по делото не е установено ищцата да манифестиране намерение за
своене след 28.04.2013 г. по отношение на двамата ответници, носители на
правото на собственост при условията на обикновена дялова съсобственост.
Липсата на ключ и фактът, че ответникът Д. А. не е посещавала процесното
жилище не е индиция за своене на вещта от ищцата. При тези данни следва да
се приеме, че упражняващият фактическата власт върху наследствения имот е
съсобственика К. А., който се явява владелец на припадащата му се по
наследство идеална част и държател на идеалните части на другия
съсобственик Д. А.. Ищцата твърди заплащането на данъци за целия имот и на
разходите за неговото ползване, извършването на ремонт на жилщето и т.н.,
но по делото не се установява извършването на такива разходи от страна на
ищаца, по делото не се установява да са извършвани ремонтни дейности в
кой период са извършвани и от кого са заплащани, а от приложеното
удостоверение за данъчна оценка на имота се установява, че имотът е
деклариран като собствен на ответниците К. А. и Д. А.. Освен това, дори и да
8
се приемат за доказани тези твърдения на ищцата, то извършването на
действия по поддържане и ремонтиране на имота, чрез които се обективира
упражняваната фактическа власт, следва да бъде преценявано не изолирано
/сами по себе си тези действия са в интерес на ползващото се от имота лице/,
а заедно с останалите събрани по делото доказателства, като винаги е въпрос
на конкретна преценка, а твърденията за заплащане на разходите за
жилището и извършването на ремонт в същото не представляват сами по себе
си основание да се приеме за установено, че ищцата е манифестирала
намерението си да държи съответната идеална част от жилището като своя.
Изводът и същия, а именно че ищцата е упражнявала търпими действия
върху процесния имот, а за детето си К. А., съобразно неговата наследствена
квота - държане. За да промени това държане във владение, тя трябва да
демонстрира явно и недвусмислено това свое намерение по отношение на
съсобствениците на имота, като отблъсне владението им, каквото намерение
за своене не се доказва. Но дори и по делото да се установява манифестиране
на намерение за своене на вещта в периода след 28.04.2013 г., то липсват
предпоставките обуславящи добросъвестно владение у ищеца, а
десетгодишният придобивен давностен срок не е изтекъл.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. На основание
чл.271, ал.1, изр.1, І пр. ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото и предявената претенция, въззивницата
следва да заплати на въззиваемата Д. А. направените разноски за въззивната
инстанция във вид на адвокатско възнаграждение в размер на 840 лв., който
размер не е прекомерен предвид на правеното възражение в тази насока.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 26.08.2022 г. по гр.д. № 14469/21 г. на
СРС, ГО, 88 с-в.
ОСЪЖДА К. К. Г., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. ****, чрез
пълномощника адвокат Д. К. от ВАК, със съдебен адрес: гр.София, ул.“****,
9
офис 2 да заплати на Д. П. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
София, ж.к. ****, чрез пълномощника по делото адвокат М. А. от САК, с
адрес: гр.София, бул.“**** направените разноски за въззивната инстанция
във вид на адвокатско възнаграждение в размер на 840 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10