РЕШЕНИЕ
гр. София, 07.11.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А”
въззивен състав, в
публичното заседание на шестнадесети декември двехиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при секретаря
Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 2328 по
описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответницата Е.Й.-Б., чрез назначения особен
представител, срещу решение от 21.09.2020г., постановено по гр. дело № 14339/2018г.
на Софийски районен съд, 90 състав, поправено с решение от 27.11.2020г., с което
е осъдена на основание чл. 286 ЗЗД да заплати на „А.Н.и.“ АД сумата 8 100
евро с ДДС, представляваща дължимо и незаплатено възнаграждение по договор за
посредничество от 21.02.2017г., определено в размер на 3% от продажната цена на
закупения от ответника недвижим имот, посочена в регистъра на представените
имоти, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.03.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението. С решението е отхвърлен предявения иск
с правно основание чл.92 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцовото
дружество мораторна неустойка, дължима на основание чл.т.9.1. от договора за
посредничество от 21.02.2017г. в размер на 810 евро, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 01.03.2018г. до окончателното изплащане на
задължението.
Във въззивната жалба се поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост
на обжалваното решение, поради допуснати съществени нарушения на процесуалния
закон и неправилно приложение на материалния закон. Въззивницата поддържа, че
въззиваемият – ищец е неизправна страна по договора и няма право да претендира
процесното възнаграждение, тъй като не е изпълнил основното си задължение да
осигури организационното обслужване на сделка по процесния договор за
посредничество. Излага подробни съображения, че дружеството – ищец не е
постигнало положителни резултати в преговори, които да доведат до сключване на
сделка в уговорените срокове и не е доказано по делото, че представеният нотариален
акт от 04.05.2017г. обективира договор, сключен в резултат на посредничеството.
Сочи се, че действието на депозитното споразумение е прекратено по вина на
продавача, а не по вина на ответницата - купувач. В жалбата се поддържа, че ищецът
не е свързал страните по сделката, не е изпълнил и задължението си да провери
документите на продавача, както и не е информирал купувача за предлагането на
имоти, което представлява неизпълнение на основните клаузи на чл. 2.1, 2.2 и
2.4 от договора. На следващо място се твърди, че закупеният от въззивницата
имот не е предложен в изпълнение на договора за посредничество, тъй като не е
установено представеният регистър за предложените имоти да е неразделна част от
този договор, както е приел първоинстанционният съд. Жалбоподателката излага
съображения за недействителност на клаузата на т. 4.5. от договора, съгласно
която възнаграждение се дължи поради самия факт на свързването на страните. Сочи
се, клаузата е неравноправна, тъй като на потребителя се вменява задължение да
заплати възнаграждение на страна, която не е изпълнила своите задължения по договора,
което е в разрез с изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Отделно въззивницата оспорва
присъдения размер на възнаграждението, съобразно предложената в регистъра офертна
цена, тъй като регистърът не е част от договора за посредничество, не е ясен
вида на уговорената валута на продажната цена, а уговорената в представения
нотариален акт продажна цена е с различен размер – 11 000 евро. С оглед изложеното,
въззивницата моли съда да отмени обжалваното решение, като постанови ново за
отхвърляне на иска, с присъждане на разноски.
Въззиваемият - ищец оспорва жалбата в депозиран писмен отговор. Поддържа,
че по делото е безспорно установено сключването на договор за посредничество с
ответницата, както и факта, че е свързал страните по договора, сключен с нот. акт № 133/2013г. с купувач ответницата
Е.А.Й.-Б.. Поддържа, че между страните по цитирания нотариален акт са водени
преговори с неговото посредничество, като окончателен договор не е бил сключен не
поради неизпълнение на задълженията на посредника, а защото продавачите имали
нужда от повече време да осигурят необходимата сума за заличаването на
ипотеката върху имота. Излага доводи, че СРС правилно е определил продажната
цена, върху която следва да се изчисли дължимото възнаграждение от 3 %.
Заявява, че документите за собственост на продавача са предоставени на купувача
в резултат на неговото посредничество. Сочи, че въззивницата с поведението си не
му е дала възможност да обезпечи организационно сделката и така се опитва да
черпи права от своето противоправно поведение. Поддържа, че клаузата на т.4.5
от договора за посредничество е в съответствие с нормата на чл. 49, ал. 1 ТЗ,
тъй като задълженията на посредника се изчерпват с това да свърже страните по
сделката и не дължи извършването на други, допълнителни действия. Моли съда да
потвърди решението. Претендира разноски.
Решението в частта за отхвърляне на иска с правно основание чл. 92 ЗЗД за
сумата 810 евро е влязло в сила, като необжалвано.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка по чл. 269,
изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в
атакуваната част.
СРС е сезиран с главен иск с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 51 ТЗ за заплащане на сумата 8 100 евро с ДДС - възнаграждение
до договор за посредничество от 21.02.2017г., евентуално съединен с иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 6 750 евро –неустойка по чл. 9.2 от
Общи условия връзка с т.4.4 от договора за посредничество.
СРС е уважил изцяло главния иск, като го е
квалифицирал по чл. 286 ЗЗД, но в мотивите е изложил съображения и обсъждал
изпълнение на договор за посредничество. Съгласно константната съдебна практика, договорът
за посредничество, регламентиран в чл. 49 – 51 ТЗ, е с различен обхват и
различни задължения от договора за поръчка по чл. 280 и сл. ЗЗД /напр. решение
№ 37/27.04.2012г. по т. д. № 1143/2010г., І ТО на ВКС/. В случая СРС е разгледал
въведения с исковата молба правопораждащ фактически състав, като правилно е определил
предмета на доказване и разпределил тежестта на доказване за релевантните за
спора факти, но е определил погрешно правната квалификация. Предвид изложеното,
не е налице хипотезата на произнасяне по непредявен иск и обжалваното решение е
процесуално допустимо, като въззивният съд дължи само нова правна квалификация
на спорното право.
При преценка на обжалваното решение по същество
по реда на чл. 269 ГПК, въззивният съд намира, че същото е неправилно в
обжалваната част за уважаване на главния иск и следва да бъде отменено в
посочената част.
Съгласно чл. 51 ТЗ, търговският посредник има
право на възнаграждение, което се дължи от едната или от двете страни съобразно
уговорката им. Ако няма уговорка, дължи се обичайното възнаграждение за този
вид дейност според случая и от двете страни.
В случая е безспорно установено, че страните са
били обвързани от договор за посредничество с купувач, сключен на 21.02.2017г.,
с който ответницата, в качеството на възложител – купувач, е възложила на ищеца
да посредничи при придобиването на имот, представен от последния, срещу
насрещното задължение на ответницата за заплащане на възнаграждение. Съгласно
клаузата на чл. 2 от договора,
въззиваемото дружество е поело следните задължения по договора: да
представи имоти съгласно търсеното на купувача /т. 2.1/; да извърши проверка на
избрания имот при желание на купувача по представени от собственика на имота
документи към сключването на предварителен и окончателен договор /т.2.2/; да осигури организационното обслужване на
сделката до сключване на окончателен договор /т.2.3/; да информира купувача
за предлагането на имоти по начин, какъвто прецени или като изпраща отчет за
пазарното предлагане.
Въззивницата – ответник е поела задължение да подписва
регистър на предложените имоти за всеки имот, представен от дружеството –
посредник /АДРЕС/ - /т.4.1/ и да го информира при придобиването на имот без
посредничеството на АДРЕС и прекратяване
на търсеното си.
Съгласно чл. 4.3 /1/ от договора, купувачът се
задължава да заплати на АДРЕС еднократно възнаграждение при придобиване на
имот, представен от Адрес в деня на сключване на предварителен договор, а ако
такъв не се подписва – в деня на придобиване на имот, представен от АДРЕС.
Размерът на възнаграждението е 3 % от продажната цена на имота, но не по-малко
от 600 евро.
Съгласно представения по
делото регистър на предложените имоти, за периода от датата на сключване на
договора - 21.02.2017г. до 28.02.2017г., са били извършени общо 8 огледа на
недвижими имоти от ответницата и брокер на ищцовото дружество - Р.К., разпитана
като свидетел по делото.
По делото е представено депозитно споразумение
от 01.03.2017г., сключено между „Б.П.“ ООД, като представител на продавача и ответницата,
като клиент на „А.н.и.“ АД по договор за посредничество от 21.02.2017г.,
съгласно което ответницата е заплатила сумата 2500 евро за своите намерения за
покупка на недвижим имот на цена в размер на 224 000 евро, находящ се във
вилна зона Ярема, община Самоков, представляващ масивна вилна сграда, масивен
гараж и фитнес зала, подробно описан в споразумението. В същото се сочи, че депозитът
– гаранция се дава за срок до 09.03.2017г., докогато следва да бъде подписан
предварителен договор, а нотариалният акт следва да бъде подписан в срок до
27.03.2017г.
Описаният в споразумението
недвижим имот е един от описаните в регистъра на предложените имоти, с
удостоверена дата на извършен оглед на 28.02.2017г.
Съгласно представения по
делото договор, сключен на 04.05.2017г. с нотариален акт № 61/2017г. на
нотариус Х., ответницата е закупила имота, предмет на депозитното споразумение,
от продавача О.М.Д.К., при удостоверена в нотариалния акт продажна цена от
11 000 евро.
Съгласно показанията на разпитания
по делото свидетел К., присъствала при подписване на депозитното споразумение
на 01.03.2017г. в офис на посредника на продавача – „Б.П.“ ООД, при следваща
среща за уточнение на предварителния договор, страните са установили, че върху
имота е налице вписана ипотека на стойност, по –висока от продажната цена –
224 000 евро, за която е било постигнато съгласие. Свидетелката дава
показания, че купувачите са поискали връщане на депозита по депозитното
споразумение, като посредникът на продавача им е върнал същия. През м.август
2017г. ищецът е установил, че е налице сключена сделка за процесния имот с
купувач - ответницата. Свидетелката излага,
че при повторната среща в офиса на посредника на продавача, са присъствали
техен брокер К.К., както и продавачите О И К.С., като свидетелката познава Оля
с фамилно брачно име Г.-Г..
При така изложеното,
предявеният главен иск за заплащане на уговореното възнаграждение по договор за
посредничество е неоснователен и недоказан.
Съгласно чл. 49 ТЗ посредник
е търговецът, който по занятие посредничи за сключване на сделки. Съгласно трайната съдебна практика,
договорът за посредничество се различава съществено от договора за поръчка, тъй
като посредничеството следва да се
разглежда като чиста фактическа дейност, изразяваща се в намирането на клиенти,
предоставянето на информация относно пазарните цени и качеството на съответния
продукт, както и фактическо изготвяне на необходимите документи за сключване на
окончателен договор. Дейността на посредника се финализира със сключване на
договор за продажба на съответния продукт – така решение № 54/10.09.2010г. по
т.д. № 267/2009г. на ВКС, ІІ ТО. Съгласно доктрината и съдебната практика, предмет
на договора за посредничество не е извършването на определена работа, а постигането
на определен резултат – свързването на страните по сделката и подпомагането им
да сключат договор чрез извършването на определени действия. С оглед
изложеното, в случая задължението на ищеца като търговски посредник включва не
само свързване на страните и извършване на огледи на недвижими имоти, но и
съдействие при уговаряне на условията на предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот и при
сключване на окончателния договор. Предвид горното, в случая е безспорно установено по делото, че ищецът е
изпълнил задължението си по договора за посредничество за свързване на
ответницата с конкретен продавач, след извършени с неговото съдействие огледи
на различни предложени имоти. Възраженията в тази връзка в жалбата за липса на
доказателства за връзка между дружеството, с което ответницата е подписала
депозитното споразумение, и продавача по договора за продажба, сключен с нот.
акт № 61/2017г., са неоснователни, тъй като същата връзка се установява от събраните
гласни доказателства. Показанията на свидетеля К., която е присъствала на две
срещи между посредниците и страните по сделката, са логични последователни, кореспондиращи с останалите
доказателства по делото и липсва основание да не бъдат кредитирани. Свидетелката
идентифицира с имена както представителя на дружеството – посредник за
продавача, така и самата продавачка по нотариалния акт. Предвид изложеното, е
налице изпълнение на задължението на посредника за свързване на страните за реализиране
на конкретна сделка.
Не е изпълнено обаче едно от
основните други негови задължения по чл. 2.3 от договора – да осигури
организационно обслужване на сделка до сключване на окончателен договор.
Оплакването в жалбата в тази връзка е основателно. Без значение за крайния
извод е, че до сключване на окончателен договор с посредничеството на ищеца не
се е стигнало поради отказ от посредническия договор от страна на ответницата или
по друга причина. Същественото е, че не е постигнат целения с договора за
посредничество резултат, поради което и търговският посредник няма право на възнаграждение по него. Поради същите съображения
не се налага различен извод и от клаузата на чл. 4.5 от договора, на която се
позовава ищецът. В същата е предвидено, че възнаграждение се дължи поради самия
факт на свързването на страните. Посочената клауза е в противоречие с клаузата
на чл.4.3 от договора вр. чл. 2.3 от същия. Съгласно чл.4.3./1/, купувачът се
задължава да заплати еднократно възнаграждение при придобиване на имот,
представен от АДРЕС в деня на сключване на предварителен договор, а ако такъв
не се подписва – в деня на придобиване на имот, представен от АДРЕС /чрез
сключване на окончателен договор или по друг начин/. При тълкуване волята на
страните в съответствие с целта на договора – за постигане на определен
резултат, следва, че уговореният падеж на задължението за плащане на възнаграждение
е постигане на крайния резултат – сключване на сделка с окончателен договор,
чието организационно обслужване е било изпълнено от посредника. В случая тези
предпоставки не са налице.
По изложените съображения,
главният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 51 ТЗ е
неоснователен.
С оглед изводите за
неоснователност на главния иск, по арг. от чл. 271, ал. 2 ГПК, следва да бъде
разгледан евентуалния иск по чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на сумата
6 750 евро, на основание чл. 9.2 от р. ІV от Общи условия към договора за
посредничество вр. с т.4.4. от същия договор:
Съгласно нормата на чл. 9.2. от р. ІV - Общи
условия към договора, в случаите на т.4.4 от договора, купувачът дължи
неустойка в размер на 3 % от продажната цена, посочена в настоящия договор. В
клаузата на т.4.4. е предвидено: „Страните след проведено изрично допълнително
договаряне и отчитайки особеностите на конкретния случай, се съгласяват, че ако
по време на действието на настоящия договор или в срок от 12 месеца след
прекратяването му, купувачът или свързано с него лице придобие имот, предложен
от АДРЕС, това ще се счита за опит на купувача недобросъвестно да избегне
заплащането на възнаграждение“. В чл. 6 от Общите условия се сочи, че за целите
на договора „продажна цена“ означава цената, посочена в предварителен договор
за покупко-продажба на имота, ако е сключен в присъствието на АДРЕС, а иначе –
цената, посочена в настоящия договор, като ако такава цена не е посочена, се взема
предвид цената, посочена в нотариалния акт или друг документ за придобиване на
имота. Съгласно същата разпоредба „имот, представен от АДРЕС, е имот,
представен в Регистър на недвижимите имоти.
В случая е безспорно
установено, че ответницата – купувач е придобила имот, предложен от АДРЕС по
време на действието на договора за посредничество, сключен на 21.02.2017г. и
развален от ищеца с изрично писмо, връчено на ответницата през м. август 2017г.
Визираната клауза е валидна и удостоверява вземане на търговския посредник за
неустойка, която обезпечава изпълнението на договора за посредничество от
страна на купувача в случаите, когато посредническата дейност на ищеца е довела
до осъществяване на контакт с продавач на имота. Клаузата цели обезпечаване на
задължението на купувача за заплащане на уговореното възнаграждение на
посредника и да обезщети последния в случай на осуетяване на заплащането на
възнаграждение чрез извършване по време или след срока на договора на продажба
на имота на осигурен от посредника продавач. С оглед изложеното, доводите в
жалбата за нищожност на разглежданата клауза като неравноправна, са
неоснователни и не се споделят от настоящия състав. В аналогичен смисъл е
приключил спора с влязло в сила съдебно решение от 03.12.2020г. по т.д. №
559/2020г. на ВКС, с което е отхвърлен предявения от Комисия за защита на потребителите
срещу „А.н.и.“ АД по реда на чл. 379 ГПК иск с правно основание чл. 186, ал. 3
вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП за установяване на нищожност поради
неравноправност на клаузата на т.9.2 вр. т. 4.7. на типов ексклузивен договор
за посредничество, страна по който е АДРЕС, със следното съдържание: „В
случаите на т.4.7. продавачът дължи неустойка
в размер на 3% от продажната цена, посочена в настоящия договор“, както
и за задължаване на АДРЕС да отстрани посочената клауза от типовия договор за
посредничество и забрана за в бъдеще да ползва посочената клауза в типови договори
за посредничество с продавач. Съгласно мотивите на цитираното решение на ВКС, с
клаузата на т.4.7 в коментирания типов договор страните са договорили, че ако в
срок от 12 месеца след прекратяване на договора, продавачът продаде имота на
купувач, представен от АДРЕС, или свързано с него лице, това ще се счита за
опит на продавача недобросъвестно да избегне заплащането на възнагрждение.
Независимо, че в решението на ВКС е коментиран типов договор за посредничество
с продавач, а настоящият договор е за посредничество е с купувач, смисълът и
съдържанието на уговорените неустоечни клаузи са идентични. В мотивите на ВКС е
прието, че тъй като размерът на неустойката е уговорен като съответен на
възнаграждението, чието заплащане е осуетено, не е налице несъответствие на неустойката с
изискнето за добросъвестност и същата не води до значително несъответствие с
изискването за добросъвестност, както и значително неравновесие между правата
на търговеца и на потребителя, респ. не
е необосновано висока и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП.
Предвид изложеното, оспорената неустоечна клауза е валидна и искът е доказан по
основание.
По отношение размера на претендираното
неустоечно вземане, въззивният съд намира, че неустойката следва да бъде
изчислена върху продажна цена от 224 000 евро, както е уговорена в
представеното депозитно споразумение. Съгласно обсъдената по-горе клауза на
р.ІV – чл. 6 от Общите условия, продажна цена по смисъла на договора е
уговорената в двустранно подписан акт на страните по сделката - предварителен
или окончателен договор. Независимо, че в случая не е налице такъв,
представеното депозитно споразумение обективира насрещните волеизявления на
страните в писмен акт за уговорената продажна цена. В същия смисъл са и
показанията на разпитания по делото свидетел.
Неоснователни са доводите на
ищеца, че продажната цена, върху която следва да бъде изчислена неустойката, е
посочената в регистъра на предложените имоти. Регистърът на недвижимите имоти е
неразделна част от договора, съгласно чл. 8 от Общите условия към договора и
възраженията в тази връзка в жалбата на ответницата са неоснователни. В представения
регистър за процесния имот е посочена цена 225 000 без посочен вид
валута, но всички останали описани имоти
в регистъра са с посочена цена в евро. Поради изложеното, вероятно се касае за технически
пропуск, който не рефлектира върху крайните изводи за изхода на спора, противно
на доводите в жалбата. Независимо от изложеното, за целите на чл. 9, ал. 2 от
договора, е относима продажната цена, съгласно дефиницията й в Общите условия.
При тълкуване волята на страните в р. ІV, чл. 6 от Общите условия съгласно чл.
20 ЗЗД, съдът намира, че следва да бъде приета за продажна цена уговорената в
депозитното споразумение цена от 224 000 евро, поради което дължимата неустойка
в размер на 3 % от продажната цена възлиза на сумата 6 720 евро и до този
размер евентуалният иск е основателен и доказан, а за разликата до пълния
размер – неоснователен.
Предвид изложеното, жалбата в частта досежно главния
иск е основателна и решението в посочената част следва да бъде отменено, като
искът бъде отхвърлен.
На основание чл. 271, ал. 2 ГПК и съобразно
гореизложените мотиви, въззивният съд следва да уважи частично евентуалния иск
до размера на сумата 6 720 евро, а за
разликата до пълния предявен размер от 6750 евро искът следва да бъде отхвърлен
като недоказан по размер.
С оглед изхода на спора, решение от 27.11.2020г. по
същото дело следва да бъде отменено в частта,
с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца разноски над сумата
1910. 98 лв. до пълния присъден размер от 2547. 97 лв.
На въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени претендираните и
доказани разноски. Съгласно представения списък по чл. 80 ГПК, се претендират
разноски в размер на сумата 503 лева – депозит за особен представител и
възнаграждение за осъщественото процесуално представителство. С отговора на
въззивната жалба е заявена претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение,
а с молба от 14.12.2021г. се претендира сумата 1 100 лева - възнаграждение
за адвокат. Съдът, като взе предвид, че отговорът на въззивната жалба, както и
последваща молба за внесен депозит са подадени от юрисконсулт, че в първото
съдебно заседание се е явил адвокат, но ход на делото не е бил даден, а за
следващото заседание дружеството не е бил представлявано, като от негово име е
депозирана молба, с която се поддържа подадения отговор на въззивната жалба,
намира, че доколкото процесуално представителство е налице, то е било
осъществено от юрисконсулт. Реално извършени процесуални действия от упълномощен
адвокат не са налице, а извършените по делото са от юрисконсулт. Предвид
изложеното, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК следва да бъде определено юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата 100 лв. Предвид изложеното, с оглед изхода на
спора, на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени разноски за
въззивното производство общо в размер на сумата 425. 25 лв.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, въззаваемият – ищец
следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на
87. 13 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 21.09.2020г., поправено с решение от
27.11.2020г., постановени по гр. дело № 14339/2018 г. на Софийски районен съд, 90
състав в обжалваната част, с която е осъдена Е.А.Й.-Б. на основание чл. 286 ЗЗД да заплати на „А.Н.и.“ АД сумата 8 100 евро
с ДДС, представляваща дължимо и незаплатено възнаграждение по договор за
посредничество от 21.02.2017г., определено в размер на 3% от продажната цена на
закупения от ответника недвижим имот, посочена в регистъра на представените
имоти, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.03.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението, както и решение от 27.11.2020г. на СРС
в частта, с която е осъдена Е.А.Й.-Б. да заплати на „А.Н.и.“ АД разликата над сумата 1910. 98 лв. до пълния присъден размер
от 2 547. 97 лв. – разноски по делото и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е.А.Й.-Б., ЕГН ********** срещу А.Н.И.“ АД, ЕИК
******** иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 51 ТЗ за заплащане
на сумата
8 100 евро с ДДС, представляваща дължимо и незаплатено възнаграждение по договор
за посредничество от 21.02.2017г., ведно със законната лихва от 01.03.2018г.
до окончателното изплащане, като неоснователен.
ОСЪЖДА Е.А.Й.-Б., ЕГН ********** да
заплати на „А.Н.И.“ АД, ЕИК ********, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата 6 720
евро – неустойка по чл. 9.2 от
р. ІV от Общи условия към договор за посредничество от 21.02.2017г. вр. с т.4.4. от същия договор, ведно със законната лихва върху сумата от 01.03.2018г. до окончателното
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ евентуално предявения иск с правно основание чл. 92,
ал. 1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 6 750 евро.
ОСЪЖДА Е.А.Й.-Б., ЕГН ********** да
заплати на „А.Н.И.“ АД, ЕИК ******** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 425.
25 лв. – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „А.Н.И.“ АД, ЕИК ******** да
заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СГС сумата 87. 13 лв. –
дължима държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280,
ал. 1 и 2 от ГПК в 1 месечен срок от
съобщенията до страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.