Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 10.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и втори януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 14478 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № II-55-124387 от 27.05.2019 г., постановено по гр. д. № 53812/2018
г., по описа на СРС, II ГО, 55 състав,
е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Н.Г.Ц. и Т.Т.С. искове,
че последните дължат солидарно на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422,ал.1 ГПК вр.чл.415,ал.1 ГПК чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ, сумата от 1106, 61 лв. - главница, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия и стойност на услугата дялово
разпределение до топлоснабден имот – апартамент № 15, находящ се в гр. София,
ж. к. „******, за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната
лихва, считано от 12.06.2017 г. до окончателното изплащане, както и на основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 141, 23 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия и
дялово разпределение за периода 15.09.2015 г. – 31.05.2017 г. Ответниците са
осъдени да заплатят солидарно на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от
650 лв. – разноски, от които 575 лв. - в исковото производство и 75 лв. - разноски
в заповедното производство. Решението е постановено при участието на трето лице
- помагач „Т.“ ООД.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответниците Н.Г.Ц.
И Т.Т.С., с която го обжалват изцяло. Излагат съображения, че решението е
недопустимо и неправилно, постановено в противоречие с материалния и
процесуалния закон, както и на общностното право. Поддържат, че заповедта за
изпълнение по чл.410 ГПК и обжалваното решение са нищожни, постановени при
липса на компетентност съгласно практиката на СЕС. Считат, че заповедта за
изпълнение е постановена в нарушение на т. 2б от
ТР № 4 по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като липсва
индивидуализация на дълга. Не са спазени основни изисквания за договорите от
разстояние, съдържащи се в чл.2, т.1, чл.6 и чл.7 от Директива 2011/83,
приложение А към Директива 2003/54 и
чл.3 от Директива 93/13. Определянето на
цената на топлинна енергия едностранното от ищеца се явява неравноправна клауза
по смисъл на последната Директива. Считат, че неправилно решаващият съд е
кредитирал заключението на съдебно - техническата експертиза, тъй като
изчисленията са направени по грешни формули, а не въз основа на реални
параметри. Топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, неправилно се
разделя пропорционално на собствениците съгласно идеалните части. При
неползване на отопление не следва да дължат технологични разходи за това. Липсват
данни за температурата на топлата вода към абонатната станция и инсталираната
мощност. Поддържат, че разпоредбите на чл.153, ал.1 ЗЕ и § 1, т.42 от ДР съгласно
които облигационните отношения между страните възникват по силата на закона,
противоречат на ЗЗП. Считат, че чл.150, ал.3 ЗЕ , по силата на който не е
необходимо общите условия да бъдат приети от потребителите, противоречи на
Конституцията на Република България – чл.19 и чл.32, Регламент 2006/2004 на
Европейската общност, както и чл.8 и чл.14 от ЕКЗПЧОС. По делото не са
представени доказателства, че са съгласни да закупуват топлинна енергия на
пределна цена определена от КЕВР. Едностранното определяне на цената е
неравноправна клауза. Позовават се на нормата на чл.62 ЗЗП, като считат, че се
касае за непоискана услуга. Решаващият съд не е
обсъдил наведеното възражение за нищожност на Общите условия, който не били
подписани от тях съобразно изискването на чл.147а ЗЗП. Неправилно СРС
приложил и разпоредбата на чл.86 ЗЗД, тъй като представените от ищеца съобщения
и фактури са документи с невярно съдържание. Според тълкувателната практика на
ВАС по производства във връзка със сметки на ЧЕЗ е прието, че начисляването на
лихви по прогнозни сметки е нищожно. Молят съда да прогласи нищожност на
заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК и да обезсили решението поради
недопустимост на предявените искове. В случай, че съдът приеме същите за
допустими, да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените
искове. Претендират сторените по делото разноски пред двете съдебни инстанции.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД. С молба от 15.10.2020 г. моли съда да потвърди обжалваното решение, като
му присъди сторените по делото разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на насрещната страна.
Третото лице
– помагач на ищеца - „Т.“ ООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди,
че ответниците са клиенти на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на
чл.153, ал.1 ЗЕ по отношение на топлоснабден имот – апартамент № 15, находящ се
в гр. София, ж. к. „******, като му дължат солидарно следните суми: 1 075, 45
лв. - главница, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна
енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г.; сумата от 135, 28 лв. -
мораторна лихва върху нея за периода 15.09.2015 г. – 31.05.2017 г., сумата от
31, 16 лв. - главница, представляваща стойност на услугата дялово разпределение
за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. и 5, 95 лв. мораторна лихва върху нея за
периода 15.09.2015 г. – 31.05.2017 г. Във връзка с подадено на 12.06.2017 г.
заявление, по ч. гр. д. № 38074/2017 г. по описа на СРС, ГО, 55 състав, е
постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която
в срока по чл.414 ГПК ответниците са депозирали възражения. Ищецът претендира
установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение,
както и сторените по делото разноски.
В срока по
чл.131 ГПК са постъпили писмени отговори на исковата молба от ответниците, с
които оспорват предявените искове по основание и размер. Считат, че издадената
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е нищожна, поради което искът е недопустим.
Поддържат, че ЗЕ и Наредба 16-334/06.04.2007 г. противоречат на Конституцията
на Република България и на общностното право. Позовават се на нарушение на
чл.3, ал.1 и ал.2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителското законодателство на страната, както и
на нарушение на ЗЗП. Молят съда да отхвърли предявените искове. Претендират сторените
по делото разноски.
На 12.06.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу Н.Г.Ц. и Т.Т.С., за сумата от 1 106, 61 лв. –
главница, както и 141, 23 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 31.05.2017
г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжниците са ползвали доставена от
ищеца топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, община „Искър“, ж. к. „******,
ап.15, абонатен № 044952. Посочено е, че дължимите суми за топлинна енергия са в
размер на 1075, 45 лв. - главница и 135, 28 лв. – лихва, а за дялово
разпределение 31, 16 лв. – главница и 5, 95 лихва. Съгласно т.13 от заявлението
заявителят претендира посочените суми в условията на солидарност.
С
разпореждане от 16.06.2017 г. по ч. гр. д. № 38074/2017 г. на СРС, ГО, 55 състав,
съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е възложил в тежест на
длъжниците и сумата от 75,00 лв. – разноски по делото, от която 25 ,00 лв. – за
държавна такса и 50,00 лв. - възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по
чл.414, ал.2 ГПК са депозирани възражения от длъжниците, с които оспорват
вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока по
чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по
исков ред.
Със
заявление – декларация от 22.02.2010 г. Н.Г.Ц. е поискал от „Топлофикация - София“
ЕАД откриване на партида за процесния имот. Декларирал е, че домакинството му
се състои от три лица.
Видно от
представения по делото нотариален акт за продажба на недвижим имот № 174, том II, рег. № 2781, дело № 309/2006 г., на 09.06.2006 г. процесния имот – апартамент
№ 15, находящ се в гр. София, район „Искър” ,ж.к. „******, е продаден от П.Д.Н.поравно
на Н.Г.Ц. и Т.Т.С..
Представен е
и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 175, том II, peг. № 2782, дело № 310 от 2006 г. се установява, че на 09.06.2006 г. ответниците
са учредили ипотека върху процесния недвижим имот, придобит по време на брака и
представляващ съпружеска имуществена общност – обстоятелство, което не се
оспорва от ответниците.
Пред СРС е ангажиран договор № У-N 96/02.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Т.“ ООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на
договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва
услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в
сгради етажна собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София,
при спазване на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща
договореното възнаграждение.
От заключението на вещото лице инж. Т.К.по изслушаната съдебно - техническа
експертиза, което съдът възприема като компетентно дадено, се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот е била непрекъснато топлоснабдявана
в периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., като ищцовото дружество ежемесечно е
извършвало отчети на общия топломер в абонатната станция. За сметка на последното
са отчислявани технологични разходи за абонатната станция, в размер съгласно
данните за подгревателите от производителя и във връзка с нормативните
изисквания. Дяловото разпределение, извършено от „Т.” ООД за етажната
собственост и процесния имот е в съответствие с методиката, нормативната
уредба, проверените документи и данните от уредите за сградата и имота. За абоната
е разпределена топлинна енергия за отопление по данни от 2 бр. отоплителни тела
с разпределители, щранг – лира и 1 бр. водомер за битово горещо водоснабдяване.
Общите части на етажната собственост не се отопляват. Фирмата за дялово
разпределение е изготвила изравнителни сметки за периода на стойност /+/ 54, 80
лв. за доплащане. Общо фактурираната по прогнозни данни сума за периода е 1
020, 66 лв., от която: 291, 53 лв. за отопление на имота и 729, 13 лв. за битово
горещо водоснабдяване. Извършените измервания в абонатната станция, начисления
по фактури, дялово разпределение и остойностяване на потребената топлинна
енергия за имота е в съответствие с изискванията на действащата Наредба за
топлоснабдяването и цените на топлинната енергия за процесния период. През
процесния период в абонатната станция на етажната собственост е действал общ
топломер, който е от търговски тип и е преминал периодично метрологичен контрол,
съгласно нормативните изисквания.
Пред СРС е изслушана и съдебно -
счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице М.В., от чието заключение се
установява, че няма
данни за извършени плащания от длъжниците за покриване на начислените суми за
исковия период. Прогнозно фактурираните суми за м.05.2014 г. – м.04.2016 г. за
процесния имот са на обща стойност 1 020, 66 лв., а изравнителните сметки
осчетоводени м.07.2015 г. и м. 07.2016 г. са на обща стойност /+/54,79 лв. за
доплащане. С изравнителните сметки за възстановяване не са погасявани
задължения извън процесния период. Общият размер на неплатената
главница възлиза на 1 106,61 лв., от които: 1 075,45 лв. – стойност на топлинна
енергия и 31,16 лв. - стойност за дялово разпределение. След отчитане на
отоплителния сезон, ищеца сторнира месечните прогнозни сметки с кредитни
известия и издава една обща фактура. В случая за периода м.05.2014 г. –
м.04.2015 г. е издадена обща фактура № **********/31.07.2015 г. в общ размер на
568, 11 лв., която отчита реално потребената топлинна енергия и включва
прогнозни сметки в размер на 561,13 лв. и
изравнителни сметки в размер на 6,98 лв. Дължимото обезщетение за забава върху
фактурираната сума за топлинна енергия за периода 15.09.2015 г. – 31.05.2017
възлиза на сумата от 98,65 лв. За
периода м.05.2015 г. – м.04.2016 г. е издадена обща фактура № **********/31.07.2015
г. в общ размер на 507,34 лв., от който: 459, 53 лв. - прогнозни сметки и 47,81 лв. - изравнителни сметки. Лихвата за
забава по втората фактурирана сума за посочения период 15.09.2015 г. –
31.05.2017 г. е 36, 63 лв. Размерът на
обезщетението за забавено плащане върху дължимите суми, изчислено от 15.09.2015
г. (датата на изпадане в забава), до 31.05.2017 г. (датата на извлечение от
сметки), възлиза на сумата от общо 141, 23 лв. При извършена рекапитулация са
установени дължими суми от общо 1 247, 84 лв., от които: 1 075, 45 лв. –
главница за топлинна енергия и 135, 28 лв. – обезщетение за забава върху сумата
за топлинна енергия, както и 31, 16 лв. – главница за услугата дялово
разпределение и 5, 95 лв. – обезщетение за забава върху сумата за дялово
разпределение.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е депозирана в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирани страни, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка
въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо.
В предмета на делото е включен
установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направени възражения от
длъжниците в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок, в приложимата към момента на завеждане на делото редакция. Целта на
ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването
на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Жалбоподателите се позовават на нищожност на постановената
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, във връзка с която е инициирано исковото
производство, както и на обжалваното решение.
Процесуалният закон не дефинира кога съдебното решение
е нищожно. Съгласно константната съдебна практика нищожно е онова съдебно
решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт
поради липса на надлежно волеизявление. Съдебното решение е нищожно, когато е
постановено от ненадлежен съдебен орган или в незаконен състав на съда, когато
излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението
не е изразено в писмена форма, когато волята на съда не може да бъде разкрита
по пътя на тълкуването, поради абсолютна неразбираемост (решение № 73 от
18.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5113/2014 г., ГК, III ГО; решение № 668 от
15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1790/2009 г., ГК, I ГО; решение №
123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда
на чл.290 ГПК). Нищожно е и решението на административен съд по спор, по който
компетентен да се произнесе е бил гражданския съд, така и решението на
гражданския съд по административен спор, подведомствен на специализираните
административни съдилища. Липсата на компетентност на съда в тези случаи е
дотолкова съществена, че предопределя нищожността на постановеното от
некомпетентния съд решение (решение № 370/30.10.2012 г. по гр. д. № 480/2012 г.
на ВКС, ГК, І ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК). На
основание чл.270, ал.2 ГПК нищожността на решението може да се
предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение.
В случая
постановената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, както и обжалваното решение
не страдат от нито един от посочените по - горе пороци. Същите са постановени
са от надлежен съдебен състав, в пределите на правораздавателната му власт и в
установената от закона писмена форма и съдържание, с формирана ясна воля.
Ето защо доводите на жалбоподателите в тази насока са неоснователни.
Не е налице сочените от
жалбоподателите противоречия на ЗЕ с Конституцията на Република България и общностното
право.
Преценката дали
жалбоподателите имат качеството на „потребител/клиент на топлинна енергия” следва
да се извърши съгласно установената в специалния закон дефиниция – ЗЕ.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в
редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна
енергия“. Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е
определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице
– собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо
водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща след
17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР
№ 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при
която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
От представените по делото нотариален
акт за продажба на недвижим имот № 174, том II, рег. № 2781, дело № 309/2006 г. и нотариален
`акт за учредяване на договорна ипотека № 175, том II, peг. № 2782, дело № 310 от 2006 г., обсъдени по - горе, се установи, че
ответниците се легитимират като собственици на топлоснабдения имот, придобит
през време на брака им и съответно в режим на съпружеска имуществена общност. В
качеството си на съсобственици на имота същите се явяват и клиенти на топлинна
енергия за битови нужди.
Жалбоподателите поддържат
релевирания с писмения отговор на исковата молба доводи за нарушение на ЗЗП -
че е налице непоискана услуга. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР
№ 2/2016 г. от 25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за
отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в
сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не
противоречат на разпоредбата на чл.62 ЗЗП вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Съгласието за
доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ
съставлява „искане“ на услугата по смисъла на чл.62, ал.1 ЗЗП, поради което
между двата закона не съществува противоречие и не може да става въпрос за
приложението на § 1 ДР на ЗЗП. Ето защо доводите на жалбоподателката за
нарушаване изискванията на чл.62 ЗЗП се явяват неоснователни.
По изложените съображения въззивният
съд счита, че обоснован е изводът на решаващия съд, че за исковия период между
страните в производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с
предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ
регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на
потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че
тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, в които се урежда съдържанието
на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за
процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите
условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от
12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите
(клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в
срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се
отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая ответниците не твърдят
и не установяват да са упражнили това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД
от 2014 г., поради което следва да се приеме, че същите са ги приели.
Договорното правоотношение по продажба
на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и
потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо
изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на
Общите условия.
Жалбоподателите поддържат
възражението си, направено с писмения отговор на исковата молба, за
неравноправност на общите условия на ищеца в нарушение изискванията на ЗЗП и
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. Съгласно практиката на СЕС,
когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства,
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между
потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3, § 1 на Директива 93/13/ЕИО е
предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално
договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за
добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая не се установи
Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
„Т.С.” ЕАД да съдържат неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП или цитираната
директива. Нужно е да се отбележи също така, че в случая не се касае за клаузи,
върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с оглед предвидената в
чл.150, ал.3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите
условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. Жалбоподателите не са се възползвали от тази възможност. Ето защо
доводите за неравноправност на общите условия на ищеца се явяват неоснователни.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая дяловото разпределение за
отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна
собственост за исковия период е осъществявано от третото лице – помагач „Т.“
ООД.
В нормата на чл.156 ЗЕ е
регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и
потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на
принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия,
като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на
отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение на доказателствената си
тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато изслушването на
съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз основа на приложените по
делото и допълнително изискани документи,
като вещото лице е дало заключение относно реално потребената от
ответниците топлинна енергия през процесния период, в съответствие с
разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото лице е съобразило, че
дяловото разпределение на топлинната енергия за имота през процесния период е
извършено правилно, съобразно изискванията на действащата през периода
нормативна уредба. От заключението се установи, че стойността на реално
потребената топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.06.2016 г. възлиза на
сумата от общо 1 075, 45 лв., формирана като сбор от прогнозно начислените суми
в размер на 1 020, 66 лв. и изравнителната сума от +54,80 лв. установена за
доплащане. Съдът изцяло възприема изводите на вещото лице по изслушаната пред
първоинстанционния съд съдебно - техническа експертиза, тъй като същото е
компетентно и обстойно обосновано, като експертът е определил размера на реално
потребената топлинна енергия, съобразно изискванията на чл.156 ЗЕ.
Неоснователни са релевираните във
въззивната жалба оплаквания, че изслушаната съдебно - техническа експертиза не
следва да бъде кредитирана. Експертизата е допусната в съответствие с
изискванията на чл.195, ал.1 ГПК, поради необходимост от специални знания. В
конкретният случай вещото лице е
топлотехник и притежава необходимите специални знания, предвид предмета на
допуснатата експертиза. Заключение на вещото лице е ясно и обстойно обосновано,
като същото е дало пълен и точен отговор на поставените му задачи. Същевременно
по делото не са налице такива доказателства, които да опровергават или
разколебават изводите на вещото лице. Ето защо, като е възприел изводите на
вещото лице по изслушаната съдебно – техническа експертиза, решаващият съд не е допуснал соченото от
жалбоподателите процесуално нарушение.
Неоснователни
са и доводите за нарушаване на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 5 април 2006 година, както и другите цитирани норми. В
тази връзка следва да се посочи, че европейските директиви са актове, които
обвързват по отношение на дължимия резултат, но оставят националните власти да
изберат формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко
действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях.
Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена в действие в
националното право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на
нейните разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните
норми, които противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай
обаче не е такъв, тъй като Директива 2012/27/ЕС, с която е отменена Директива
2006/32/ЕО, е транспонирана в българското законодателство чрез Закона за
енергетиката (§ 1а ДР на ЗЕ). Също така посочената Директива съдържа принципа
за реалното отчитане на потребената топлинна енергия и реалното й включване в
сметките, като в конкретния случай принципът за реално заплащане е спазен, тъй
като в ЗЕ е предвидено заплащане на изравнителни сметки, т. е. налице е
механизъм за определяне на стойността на реално потребената топлинна енергия за
съответния отчетен период, който в случая е годишен.
Нужно е
да се отбележи също така, че с решение на Съда
(четвърти състав) от 5 декември 2019 г. (преюдициално запитване от Районен съд
Асеновград, Софийски районен съд — България) — „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД/Н.С.Д.(C-708/17),
„Т.С.“ ЕАД/М.С.Д.(C-725/17), е прието, че член 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от
25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година
относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на
вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви
97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, и
Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за
нелоялни търговски практики“), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска
национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в
сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление,
са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на
сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали
доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. Също така член 13,
параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5
април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и
осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета
и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение
на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и
2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна
уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките
за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на
апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
Съгласно заключенията на изготвените
и приети по делото експертизи за периода м. 05.2014 г. – м.04.2016 г. ищецът се
легитимира като носител на вземане за стойността на потребената топлинна
енергия в размер на 1 075, 45 лв. и за стойността на извършваната услуга дялово
разпределение в размер на 31, 16 лв. Така общият дължим размер на главния дълг
възлиза на сумата от общо 1106, 61 лв. Същевременно в хода на производството по
делото не се установи същите да са погасили задължението си, а и липсват
твърдения за това. Ето защо предявените искове относно претендираната от ищеца
главница се явяват основателни в посочения по - горе размер.
Задълженията
на ответниците са парични и за периода на своята забава същите дължат заплащане
на обезщетение, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Задълженията на потребителите за
заплащане на месечни вноски (равни или прогнозни) са периодични по своя
характер и изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски
в установените за тях срокове. Изготвянето на изравнителни сметки не съставлява
корекция на месечните сметки със задна дата. При наличие на вземане в полза на
потребителя в края на отчетния период същият има право да получи сумата от
изравнителната сметка, вкл. да прихване срещу нея свои задължения към
топлопреносното предприятие, но не води до недължимост от потребителя на
предходно начислените месечни прогнозни вноски. Същите са дължат в установените
срокове в Общите условия на ответното дружество. Доколкото във
въззивната жалба не се съдържат оплаквания във връзка с размера на мораторната
лихва, който е определен от решаващия съд въз основа на изслушаната
съдебно-счетоводна експертиза, този въпрос е извън предмета на въззивна
проверка, очертан с въззивната жалба, предвид нормата на чл.269 ГПК и не следва
да се обсъжда.
По изложените съображения въззивният
съд счита, че предявените искове се явяват изцяло основателни.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото на
жалбоподателите не им се следват разноски за настоящото производство.
Предвид обстоятелството, че
ответникът по жалбата не е депозирал писмен отговор на същата, не е
представляван в проведеното открито съдебно заседание от юрисконсулт, следва да
се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК и не
следва да му се присъжда юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № II-55-124387 от 27.05.2019 г., постановено по гр. д. № 53812/2018 г., по описа на СРС, II ГО, 55 състав.
Решението е
постановено при
участието на трето лице - помагач на ищеца: „Т.“ ООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление *** 2 .
Решението
не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.