№ 198
гр. Дупница, 07.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, V-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично
заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мирослав Р. Саневски
при участието на секретаря Ива Д. Г.а
като разгледа докладваното от Мирослав Р. Саневски Гражданско дело №
20251510100079 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
К. И. П., ЕГН: **********, с адрес: ***, е предявил срещу „КЕШ ПОЙНТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София, бул. „Цариградско
шосе” № 115Е, ет.5, обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 и чл. 55,
ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 23.10.2023г. сключил с ответното дружество договор за
потребителски кредит № 94323, по силата на който дружеството му дало в заем сумата от
1000.00 лв., за срок от девет месеца, при фиксиран ГЛП от 48% и ГПР от 59.68%, а общата
сума за погасяване възлиза на 1264.56 лв., платими на три месечни вноски по 40.00 лв. всяка
и шест месечни вноски по 190.76 лв. всяка.
Като обезпечение е предвидено предоставяне на поръчител или банкова гаранция. Чл.
5 предвижда предоставянето на обезпечение от страна на потребителя в 3-дневен срок от
сключването на договора – поръчител, отговарящ на множество условия или банкова
гаранция. Съгласно чл. 11 при непредставяне на обезпечение по договора се начислява
неустойка в размер на 958.44 лева, която се разсрочва по погасителен план, съответно
крайно дължимата сума се увеличава пропорционално.
Ищецът е извършил плащания по договора за кредит в размер на общо 1882.33 лв.
Счита, че гореописаният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 от
ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и в условията на евентуалност счита чл. 11 от
Договора за кредит за нищожен на основание чл. 21 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3
от ЗЗД. Излага пространни правни съображения.
1
Иска съда да се произнесе с решение, с което да признае нищожността на сключения
между страните договор за потребителски кредит № 94323/23.10.2023г. и да осъди ответното
дружество да му заплати сумата от 882.33 лв., ведно със законната лихва, считано от
предявяване на иска до окончателното плащане, като получена от ответника без основание
по недействителен договор.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който с който оспорва
предявения иск като неоснователен и недоказан. Отрича процесните клаузи на договора за
кредит да противоречат на закона и добрите нрави. Счита, че същите били уговорени в
рамките на установената договорна свобода.. Моли за отхвърляне на предявения иск.
Съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С доклада по делото съдът е обявил за безспорни изложените в исковата молба
обстоятелства, че между страните е сключен описания договор за потребителски кредит с
посоченото съдържание, както и че ищецът е извършил плащания в размер на общо 1882.33
лв. Твърденията на ищеца се потвърждават и от събраните по делото писмени
доказателства: Договор за потребителски кредит № 949323/23.10.2023г., ведно с приложен
погасителен план към него, приходни касови ордери.
Като обезпечение в договора за кредит е предвидено предоставяне на поръчител или
банкова гаранция. Чл. 5 предвижда предоставянето на обезпечение от страна на потребителя
в 3-дневен срок от сключването на договора – поръчител, отговарящ на множество условия
или банкова гаранция. Съгласно чл. 11 при непредставяне на обезпечение по договора се
начислява неустойка в размер на 958.44 лева, която се разсрочва по погасителен план,
съответно крайно дължимата сума се увеличава пропорционално. Ищецът е извършил
плащания по договора за кредит в размер на общо 1882.33 лв.
Във връзка с гореизложеното следва да се посочи, че основният спорен между
страните въпрос е дали предвидената неустойка следва да се включи като компонент от ГПР.
В тази връзка следва да се изложат следните съображения: по отношение на сключения
между страните договор се прилагат правилата на Закона за потребителския кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите
(§1, т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия
размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - §1,
т.2 и т.3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че
кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да
надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените
разходи в общите разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума,
дължима от потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен
процент по кредита - §1, т.4 и 5а от ДР на ЗПК. По силата на чл. 24 ЗПК за договора за
потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите,
2
уреждащи 3 неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените
разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от
потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата,
предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С 321/22). Клаузата за
лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по
кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се
преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл.145,
ал.2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат
клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно
посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска
защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност
изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването
му, остА.лите клаузи или друг договор, от който той зависи – чл.145, ал.1 ЗЗП. Идентичен
подход е приет и в Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС,
според което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на
страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не
може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени
от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е
обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи
нищожността според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС. За да възникне правото на ответника да претендира уговорената неустойка в
сочения размер, следва да са налице предпоставките по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а именно
неустойката да е уговорена писмено, да е настъпило предвиденото в договора основание за
нейното плащане, като същата трябва да отговаря на присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. Неустойката е проявление на принципа на автономия
на волята в частното право. С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната стрА., в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Уговорката за неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона,
а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно (така TP № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС). В този смисъл е и разрешението в т. 1 на ТР 1/2013 на ОСГТК,
съгласно което съдът може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване, тъй като се касае за 4
приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Тази
принципна постановка се аргументира с чл. 5 ГПК, която вменява на съда задължение да
осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение
установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно правило,
3
отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от
заинтересовА.та стрА.. Начинът на определяне на неустойката, както и границите й, не са
определени с императивни правни норми, поради което договарянето й без краен предел,
както и евентуалната й прекомерност, сами по себе си не водят до нищожност на
неустойката. Във връзка с гореизложеното следва да се съобрази и константната практика на
СЕС относно тълкуване на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е
транспонирА. в националното право на Р България именно със ЗПК. В този смисъл в
Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС разяснява, че „общи разходи по кредита за
потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии,
също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед възприетата от СЕС
дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от
Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за
потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е
приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В настоящия случай съдът намира, че уговорената между страните неустойка е
нищожна, доколкото същата не отговаря на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, като в тази връзка следва да се изложат следните съображения:
предвидената неустойка в общ размер от 958.44 лева е близък до размера на главницата от
1000.00 лева; уговорката, че същата се дължи разсрочено обосновава извода, че
действително единствената й цел е да увеличи възнаграждението на кредитора над
максимално допустимия размер, като по този начин същата по естеството си представлява
скрита такса, която би следвало да бъде включена като компонент от ГПР. По този начин
ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва и е определен в нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед констатираното противоречие между
посочения в договора размер на ГПР и действителния му размер се налага изводът, че
договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК ,
тъй като в него не е отразен действителният процент на ГПР. В тази връзка следва да се
посочи, че годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора
за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя
да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от
него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран
избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
4
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от
неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен
– чл. 22 ЗПК доводите на ответника в обратен смисъл са неоснователни.
С оглед обявяването на сключения между страните договор за нищожен, следва да се
разгледа предявения при условията на евентуалност иск за осъждане на ответника, на осн.
чл. 23 от ЗПК, вр. с чл.55 от ЗЗД, да заплати на ищеца сумата от 882.33 лв., ведно със
законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното плащане, като получена
от ответника без основание по недействителен договор.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ППВС № 1/28.05.1979г. по гр.д.№ 1/79г.,
първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване
на нещо, при начална липса на основание, т.е когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на
нищожен акт, а в случаите на унищожаемост-когато предаването е станало след
прогласяване на унищожаемостта. Основанието по смисъла на чл.55, ал.1 ЗЗД се тълкува от
правната теория и съдебната практика като наличие на валиден юридически факт, който да
оправдае получаването, респ. обогатяването. Липсата на основание е общ елемент за всички
състави на неоснователното обогатяване. В случая е налице получаване на сума от
ответното дружество въз основа на нищожен акт-сключения между страните договор за
кредит.
При този изход на спора право на разноски има ищецът за платената от него
държавна такса в размер на 138.92 лв. На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в полза на
Еднолично адвокатско дружество „Й.“, с БУЛСТАТ *********, следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в размер на 480.00 лв. за оказаната на ищеца безплатна
адвокатска помощ с включен ДДС, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 вр. § 2а от ДР на
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. (арг. Определение № 320 от 01.03.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. №
495/2023 г., IV г.о.).
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, по предявения установителен иск от К. И. П., ЕГН: **********, с
адрес: ***, срещу „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес: гр. София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет.5, нищожността на договор за
потребителски кредит № 94323, сключен между страните на 23.10.2023г.
ОСЪЖДА „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес: гр. София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет.5, да заплати на К. И. П., ЕГН:
**********, с адрес: ***, сума в размер на 882.33 лв. (осемстотин осемдесет и два лева и
тридесет и три стотинки), получена от ответното дружество без основание по
5
недействителния договор, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
исковата молба-14.01.2025г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес: гр. София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет.5, да заплати на К. И. П., ЕГН:
**********, с адрес: ***, сумата от 138.92 лв. (сто тридесет и осем лева и деветдесет и
две стотинки), представляваща сторените разноски по делото за държавна такса по
предявените искове.
ОСЪЖДА „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес: гр. София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет.5, ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично
адвокатско дружество „Й.“, с БУЛСТАТ *********, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Йоаким
Груев“ 15А, ет.3, офис 5, сумата от 480.00 (четиристотин и осемдесет) лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на
ищеца с вкл. ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Кюстендил, в двуседмичен
срок от датата на получаване на съобщение за изготвянето му.
Съдия при Районен съд – Дупница: _______________________
6